Решение № 1249 от 18.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1249 гр. Пловдив, 18.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330112635 по описа за 2025 година

Образувано е по искова молба от И. Н. С., ЕГН: **********, против „Адессо Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 202250289, с която се предявява установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 4 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 1113 лева, представляваща неустойка за непредставено обезпечение по договор за паричен заем № ***.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищцата била предоставена сумата в размер на 2000 лева, която следвало да бъде върната с договорна лихва в размер на 277 лева (40%), при ГПР – 48,70 %. Била начислена неустойка в размер на 1113 лева, тъй като в тридневен срок от сключване на договора ищцата не предоставила обезпечение – банкова гаранция или поръчителство от две физически лица. Сумите били дължими на 15 вноски за периода от 08.05.2024 г. до 20.11.2024 г. Ищцата твърди, че е върнала заемната сума.

Излага съображения за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не бил посочен начинът на изчисляване на ГПР и липсвало яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума. Неустойката представлявала скрито оскъпяване на кредита, като при добавянето й към общата сума за плащане се допускало нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че договорът е нищожен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Излага съображения за нищожност на неустойката, тъй като същата била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. С нея се 1 създавали задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин се стигало до надвишаване размера на ГПР. Неустойката противоречала и на разпоредбите на чл. 71 ЗЗД и чл. 33 ЗПК. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Адессо Кредит България“ ЕООД. Възразява се за недопустимост на производството, тъй като исковата молба била подадена от лице без представителна власт, при което липсвала абсолютна процесуална предпоставка. Представеното пълномощно било общо и бланкетно. По същество се оспорват изложените твърдения за нарушение на нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди се, че в сключения договор това изискване е спазено, тъй като в него се съдържал, както ГПР, така и общата сума, дължима от потребителя, като нормата не съдържала изискване в договора да е посочено и как точно се изчислява ГПР.

Отделно, в Общите условия към договора се съдържала цяла разпоредба относно начина на изчисляване на ГПР. Оспорват се и изложените твърдения, че е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излагат се твърдения за правилно формиран ГПР, който не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, както и че разходът за неустойка не следва да се включва в ГПР. Възразява се срещу твърденията, че клаузата за неустойка е прекомерна и противоречи на добрите нрави, тъй като била значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимо при такъв вид облигационни отношения. Освен това неустойката била съответна на неизпълнението на ищеца като длъжник по договора.

Същата не била и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като не създавала и значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията. Поемането на задължението за предоставяне на обезпечение не било задължително условие за сключване на договора. Освен това неустойката била индивидуално уговорена. Не било налице и твърдяното заобикаляне на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, както и на чл. 71 ЗЗД. Прави възражение за наличието на предпоставки за оказване на безплатна адвокатска помощ и възразява, че така претендираното възнаграждение е недължимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от приложения по делото Договор за паричен заем № ***, между страните е възникнало облигационно правоотношение по силата на което на ищцата, като заемател от ответното дружество – като заемодател, е предоставена заемна сума в размер от 2000 лева, при месечен лихвен процент в размер на 40.00 %, при ГПР в размер на 48.69.70 %. В разпоредбата на чл. 4 ал. 2 от същия е договорено плащане на неустойка в размер на 1113 лева, платима разсрочено с погасителните вноски, при неизпълнение на условието по чл. 4 ал. 1 от същия договор за предоставяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител.

Доколкото страните по договора за кредит имат качествата на потребител 2 по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, същият договор по своята правна характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит и Закон за защита на потребителите. Така регламентираната клауза за неустойка е недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената в чл. 4, ал. 2 от процесния договор неустойка действително излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – в деня на сключването на договора, а изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лицапоръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва и то в размер почти равен на размера на отпуснатата заемна сума. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство/гаранция, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Клаузата е недействителна независимо дали ищецът е съзнавал коментираните тук пороци, поради което неоснователни се приемат доводите на ответника, че ищецът е имал възможност да прецени дали да сключи договора при посочените условия и изисквания и клаузата е индивидуално уговорена. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора /обстоятелство, което е обявено за безспорно между страните с изготвения по делото доклад/, като по този начин посоченият в договора ГПР не съответства на действителния и води до заобикаляне нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни 3 посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция уговорената в чл. 4, ал. 2 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. Невключването на вземането за неустойка към разходите по договора /за което между страните не се спори/ следва да се окачестви и като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.

Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Така е налице и противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, чиято цел е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. След като е налице несъответствие между посочения в договора размер на ГПР и действителния такъв, то е налице нарушаване разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което на основание чл. 22 ЗПК, процесният договор за заем се явява недействителен.

След като договорът за заем е недействителен, на основание чл. 23 ЗПК, заемателят дължи единствено чистата стойност по кредит. Тоест, същият не дължи вземането за неустойка, предвидено в чл. 4, ал.2 от договора в размер на 1113 лева. Ирелевантно в случая е какъв е размерът на извършените от ищцата плащания по договора, доколкото предявения иск не е осъдителен.

Относно разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищцата. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. Д. Б..

Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса и преписи в размер от 51 лева, които също следва да й бъдат заплатени от ответника.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в 4 полза на адв. Б., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.