Решение № 101 от 05.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Пловдив, 05.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20235330102419 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от Н. Г. Л., с ЕГН **********, против „Мъни плюс мениджмънт” АД, ЕИК 206613478, с която е предявен установителен с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, вр. чл. 22 ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че между него и ответника, с предишно наименование „Кредихелп“ ООД бил сключен договор за кредит от № *****. По силата на сключения договор ищецът получил заемна сума в размер на 400 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 39.72 % и годишен процент на разходите – 43.18 %. Съгласно чл.12, ал.1 от договора, заемът следвало да бъде обезпечен с предоставяне на обезпечение, а именно физическо лице отговарящо кумулативно на предвидени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение кредитополучателят – ищец дължал неустойка, предвидена в чл.12, ал.4 от договора за заем, в размер на 270.53 лева. Същата се дължала разсрочено заедно с погасителната вноска. Счита, че сумата за неустойка не се дължи, тъй като договорът за кредит бил нищожен. Предвидения в договора лихвен процент от 39.72 % не отговарял на действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва. Поради високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в чл. 3 от договора, в действителния му размер, което било нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в размер на 39.72 % , към който 1 се кумулирало вземането за неустойка, представляващо скрита печалба, се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискванията за добросъвестност и водело до нищожност на договорното съглашение. Твърди, че договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти законната и представлявало нарушение на добрите нрави.

Неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или предоставяне на банкова гаранция загубила присъщата си обезщетителна функция, доколкото била близо 70 % от заетата сума в размер на 400 лева.

Предвиждането й да бъде кумулирана към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Предвидените ограничения, свързани с предоставянето на обезпечение, създавали условия, които кредитополучателят – ищец да не може да изпълни. Твърди се, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като поставил ограничения и дал кратък срок за осигуряване на поръчители – едва три дни след сключване на договора. Поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Това автоматично водело до противоречие на клаузата за неустойка пряко с целта на Директива 2008/48. Неустойката представлявала добавка към възнаградителната лихва, допълнителна облага – печалба към възнаградителната лихва, без обаче да бъде обявена на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без да бъде включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК. Твърди се, че неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено било тя да кумулира към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество представлявала зобавка към възнаградителната лихва на търговеца- заемодател и го обогатявала неоснователно.

С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на неустойка по чл.12, ал.4 от договор за кредит *****, за недействителна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал.4 от ЗПК и нарушаваща чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК , както и връщане на недължимо платена неустойка по договора в размер на 50 лева.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск от ищеца. Не оспорва обстоятелството, че между страните е сключен договор за заем по силата на който дружеството – ответник е предоставило на ищцата сумата в размер на 400 лева, за срок от 2 6 седмици, при уговорен лихвен процент в размер на 39,72 % и ГПР от 43,18 %.

Твърди, че в края на заемния период общо дължимата сума възлизала на стойност в размер на 444.47 от които: 400 лева - главница и 44.47 лева възнаградителна лихва. Твърди, че в договора за заем се съдържат уговорки за неустойки дължими при различни хипотези, като в конкретния случай, тези 2 уговорки не влезли в сила и по договора не били начислени неустойки.

Оспорва твърденията на ищеца за нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, поради това, че договорената неустойка не била включена в договорното съдържание като договорна лихва, съответно като част от ГПР по кредита.

Неоснователно било възражението на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК, доколкото това условие било приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично било предвидено, че се касае за фиксиран лихвен процент. В договора се съдържала и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Посочен е фиксиран ГЛП и не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК, както и липсвало задължение за информация по чл.11, ал.1, т.11 относно погасителния план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността на датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Неоснователно било възражението, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК изразяващо се в липса на посочване от какви пера е съставена общо дължимата сума по договора. Размерът на ГПР бил посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение №1 към ЗПК начин. Бил посочен редът и начина на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. Твърди, че към момента на сключване на договора не се установява да се дължи предвидената неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпвала при отлагателно условие. Дължимостта й е уговорена в случай на неизпълнение на задължение на заемателя и представлявала разход, свързан с неизпълнение на договорни задължения по смисъла на чл. 19, ал.3 от ЗПК . Счита, че няма как да се приеме уговорената неустойка да бъде включена в съдържанието на ГПР, тъй като е уговорена при отлагателно условие и същата не е влязла в сила, а ако била начислена при сбъдване на отлагателното условие , то същата представлявала разход за неизпълнение на договорно задължение, което не се включвало в ГПР по заема. Предвид изложеното, моли за отхвърляне на иска.

Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен сключен между ищцата Н. Л., като кредитополучател, и „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД /праводател на „Мъни плюс мениджмънт” АД / като кредитодател, Договор за заем с Код № **** от **** г., за сумата от 204.52 евро при фиксиран лихвен процент от 40,06 % и годишен процент на разходите – 4 0,45 %. Съгласно чл. 12, ал. 1 от Договора, кредитополучателят се задължавал в срок до седем дни от сключването на договора да осигури поръчителство от страна на трето лице, което следва да отговаря на изрично посочените в договора изисквания. При непредоставяне на посоченото обезпечение в срок, съгласно чл. 12, ал. 4 от Договора, се дължала неустойка в размер на 138.32 евро с левова равностойност от 270.53 3 лв.

По делото е прието заключение по ССчЕ, съгласно което при изчисляване на ГПР по кредита са включени само разходите за възнаградителна лихва, като с отчитането и на неустойката по чл. 12, ал. 4 при неговото изчисляване, кредитът се оскъпява с 67.6325 %. В. л. заключава още, че по договора не са постъпвали сума за заплащане на дължимата неустойка. Заключението не е оспорено от страните и същото е кредитирано от съда.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и „Мъни плюс мениджмънт” ЕА Д /праводател на ответника/ е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за заем № **** от **** г., с визираното по-горе съдържание, при което ищецът Н. Л. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. В тази насока същият се ползва със закоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП.

В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита. По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в чл.12, ал. 4 от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит. Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално оскъпява кредита минимум с 67.63%, видно от заключението на в. л. по ССчЕ. Доколкото посоченият в договора ГПР е 40,45 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият ще надвиши законоустановения лимит от 50 %, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Следователно установителният иск е основателен и като такъв ще се уважи.

Относно предявения осъдителен иск, доколкото видно от заключението на в. л. по договора е платена сумата от общо 436.84 лева, от които 400 лева – главница и 36.84 лева – договорна лихва и не са постъпвали суми за неустойка, то предявения осъдителен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Относно разноските:

4

При този изход на спора право на разноски имат и двете страни.

Ищцата има право на разноски за уважения установителен иск В нейна полза следва да се присъди сумата от 50 лв. разноски за държавна такса и 150 лв. – платен депозит за вещо лице. На основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т.

1 Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на ЕАД Е. И. следва да се присъди сумата от по 240 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело. Не се дължи отделно възнаграждение за двата предявени иска, а едно, доколкото с двата иска се преследва един и същ интерес.

Ответникът има право на разноски, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК, предвид неуважения осъдителен иск предявен от ищцата. По делото е представен Договор за правна защита и съдействие, видно от който ответникът е заплатил на АД „Г. и П.“ адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева. Доколкото само един от двата предявени от ищцата иска е уважен, то на ответника се дължи възнаграждение в размер на 240 лева.