Решение № 131 от 12.02.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. С., 12.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20245530101314 по описа за 2024 година

Предявени са иск с правно основание чл. 22 ЗПК и иск с правно основание чл. 23 ЗПК, във вр. с чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата - твърди в исковата си молба и уточняващите я молби от 10.04.2024 г. и от 29.04.2024 г., че на 31.05.2023 г., между нея, в качеството й на заемополучател, и ответникът, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за потребителски заем № 871853 към искане № 9215621. В чл. 3 от договора уговорили основните параметри на правоотношението. Съгласно посочената клауза размерът на заема бил 400 лева с краен срок за погасяване 16.08.2023 г. За предоставения кредит дължала възнаградителна лихва в размер на 44,5 % годишно, като в чл. 3, т. 5 от договора бил посочен ГПР в размер на 56,72 %. Съгласно чл. 3 от договора, заемът следвало да бъде върнат на 11 седмични вноски, дължими с падеж сряда, от които 2 вноски по 3.46 лева и 9 вноски по 46.39 лева. В чл. 5.1 от договора страните договорили, в срок от три дни кредитът да бъдел обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като били поставени множество условия за това, посочени в исковата молба. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на условията по чл. 5 се дължала фиксирана неустойка в размер на 125.57 лева.

Въпреки формално дадената възможност на кредитополучателя да осигурял обезпечение в тридневния срок, още със сключването на договора му била 1 начислена така наречената неустойката в размер на 125.57 лева. Същата била включена в погасителния план още от самото начало, като било посочено, че погасителната вноска се изменяла в размер на 50 лева, а общото задължение щяло да бъде в размер на 550 лева. Към договора следвало да се приложат разпоредбите на ЗПК. Уговорената в чл. 11 от договора неустойка противоречила на множество императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 ЗЗД била нищожна. На първо място, с уговорената неустойка се целяло да се заобиколи предвиденият максимален размер на ГПР - чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъдело включено при изчисляването на ГПР, и така същият да останел под установената граница, предвидена в закона. Действително обаче същото отговаряло на всички критерии, посочени в § 1, т. 1 ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя. Това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че разходът за неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно било, че договарянето на този разход, като неустойка, имало за цел единствено увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл.

21 ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигурял обезпечение в тридневен срок не можела да обоснове обратния извод. Срокът бил твърде кратък и житейски логично било да се предположи, че потребителите на подобен тип кредити били материално затруднени, съответно не можели нито да представят банкова гаранция, нито да осигурели поръчители с големи трудови доходи. Следвало да се има предвид, че в ЗПК било предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговарял на критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено от всякакъв смисъл. В случай, че кредиторът действително искал такова да му бъде осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била обичайната практика. Видно било от представения погасителен план, че възнаградителната лихва в размер на 44,5 % за срока на договора, се равнявала на 24.43 лева, а неустойката в размер на 125.57 лева, с което реалният ГПР ставал близо 1720.42 %. Определянето в договора на 2 сумата в размер на 125.57 лева, като неустойка за неизпълнение на задължение, целяло единствено заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, така уговорената неустойка излизала и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД била нищожна. Същата противоречила на закона и добрите нрави, като излизала и извън пределите на предвидената в чл. 9 ЗЗД договорна свобода. Нарушавали се основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Съгласно т. 3 от ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ОСТК, преценката за нищожност следвало да се извърши в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което била предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно било и от размера й, същата била в размер на близо 31 % от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо, какви вреди обезщетявала, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника, и бил одобрил отпускането на кредита преди да му било предоставено обезпечението. От изложеното следвало, че с договарянето на тази неустойка заемодателят целял единствено да се обогати. Излизало се извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушавала добрите нрави и противоречала на чл. 26, ал. 1 и чл. 9 ЗЗД. В този смисъл били посочените в исковата молба съдебни решения. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение, в чл. 71 ЗЗД била предвидена достатъчно тежка санкция. На следващо място било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. В нея се предвиждало, че при забава на потребител, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено 3 обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо. Освен това клаузата на чл. 11 от договора била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т.

5 ЗЗП. Същата задължавала потребителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 ЗЗП. Независимо от горното, били налице основания, целият договор за потребителски кредит да се приемел за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата неустоечна клауза, като оли съда да се произнесял относно действителността на договора в мотивите на решението. Не предявявала самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът следвало да съдържа ГПР и общата сума, дължима по кредита. Съзнателното, погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизали в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК, следвало да се тълкува като цялостно неизпълнение на задължението по чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което било основание за недействителност на целия договор по чл. 22 ЗПК. В този смисъл сочи и цитира съдебна практика. Ето защо бил налице правен интерес за ищцата от предявяване на настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество, на основание чл. 23, във вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за връщане на изначално недължимо платена сума. С молбата от 10.04.2024 г. пълномощникът на ищцата уточнява, че същата предявявала иск за обявяване на нищожност на самия договор за потребителски кредит, като цената му била 424.34 лева, без да предявявала иск за нищожност на клаузи. Сумата от 5 лева по осъдителния й иск представлявала недължимо платена сума за възнаградителна лихва и неустойка. А с молбата си от 29.04.2024 г. пълномощникът на ищцата допълва, че в срока на действие на процесния договор, а именно в периода от 07.06.2023 г. до 16.08.2023 г., била заплатила на ответника следните суми - 500 лева главница, с 24.43 лева лихва и 125.57 лева неустойка. Сумата от 5 лева по осъдителния й иск представлявала недължимо платена сума за неустойка.

След уточняването с молбите от 10.04.2024 г. и от 29.04.2024 г., и допуснатото в съдебно заседание, по молбата от 04.11.2024 г. на пълномощника на ищцата, 4 увеличение в размера на осъдителния й иск, искането по същество е, да се обяви за недействителен сключения от страните договор за потребителски кредит № 871853/31.05.2023 г., на изложените по-горе основания, и осъди ответникът да й заплати, на основание чл. 23, във вр. с чл. 22 ЗПК и 55, ал. 1, пр. ЗЗД, сумата от 95.63 лева за недължимо платена неустойка от 125.57 лева по договора за кредит, и законна лихва върху същата сума от подаване на исковата молба в съда до изплащането й, както и разноските по делото.

Ответникът - заема становище за неоснователност на предявените искове, които моли съда да отхвърли, като неоснователни и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор и в молбата му от 13.11.2024 г. по делото, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител и не взема становище по предявените искове.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяването на исковете факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:

По иска по чл. 22 ЗПК

На 31.05.2023 г. страните са сключили представеният с исковата молба в заверен препис от пълномощника на ищцата договор за потребителски кредит № 871853 (л. 5-9). С него ответникът предоставил на ищцата в брой 400 лева кредит, а тя се задължила да му го върне в срок до 16.08.2023 г., заедно с 24.43 лева възнаградителна лихва и 125.57 лева уговорена в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка в случай, че в 3-дневен срок от сключването му не представи уговореното в чл. 5 от договора обезпечение – поръчител или банкова гаранция, или същото не отговаря на условията в същия договор, или общо 424.43 лева без и 550 лева с уговорената неустойка - разсрочено, на единадесет седмични погасителни вноски, в размери и с падежи съгласно погасителен план – приложение № 1 към договора, като падежът на първата вноска е 07.06.2023 г., а на последната – 16.08.2023 г. (л. 8).

В съдържанието на договора за кредит обаче не са посочени, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишният процент на разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (л. 5). В чл. 3, ал. 1 5 т. 5 от договора е посочен само процента на този ГПР - 56.72, а в ал. 2 на чл. 3 от договора е добавено бланкетно само, че размерът му е определен в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 2 ЗПК, съгласно формулата по Приложение № 1 към ЗПК, и включва единствено договорената между страните възнаградителна лихва, като не може да бъде променян, освен по взаимно писмено съгласие между страните (л. 5).