Определение № 2472 от 05.08.2025, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно частно търговско дело 1212/2025
- Вид
- Определение № 2472
- Подписан
- 05.08.2025
- В сила
- 05.08.2025
- Състав
- Ирина Петрова, Десислава Добрева, Мария Бойчева
Цитирани разпоредби
- чл. 130 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 275, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 276, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2, предл. трето · Граждански процесуален кодекс
- чл. 281, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 1, т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 299, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 240 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, предл. първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 79 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 143 · Закон за защита на потребителите
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2472 гр. София, 05.08.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Ирина Петрова
Членове:
Десислава Добрева
Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Частно касационно търговско дело № 20258003901212 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба (неправилно наименувана „касационна жалба“) на ищцата Р. Г. П. от гр. Шумен, чрез процесуалния представител адв. С. Мичева, срещу определение № 114 от 19.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 65/2025 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 3491 от 11.12.2024 г., постановено по гр. д. № 171/2024 г. по описа на Окръжен съд Пловдив. С последното, на основание чл. 130 ГПК, е върната исковата молба против „София Комерс Кредит Груп“ АД, като недопустима, и производството по делото по предявените искове - за прогласяване на нищожност на договор за кредит от 28.07.2020 г., а при условията на евентуалност на отделни негови клаузи, и по осъдителения иск за връщане на платена без основание сума в размер на 5 199.20 евро, представляваща договорна лихва за периода 18.10.2020 г. - 18.05.2021 г., е прекратено.
В частната касационна жалба се излагат доводи, че обжалваното въззивно определение е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се иска неговата отмяна ведно с присъждане на сторените за настоящото производство разноски, представляващи платени държавна такса и адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател се позовава на допуснато от съда по развилото се между страните предходно производство по гр. д. № 4604/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив нарушение на съдопроизводствените правила, в резултат на което Р. Г. П. е била лишена от правото да участва в процеса и да защити интереса си. Отделно от това навежда доводи, че липсва идентитет между двете дела предвид различните искове, които са предявени по тях. Позовавайки се на разрешенията на Тълкувателно решение № 1/2020 1 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и на съответно цитирана практика на СЕС, застъпва тезата, че когато съдът е постановил съдебен акт, в който не е изложил, макар и най-общо, съображения за извършен от него контрол за неравноправност на всички или на част от договорните клаузи от потребителски договор, влязлото в сила съдебно решение не представлява абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл.
299, ал. 1 ГПК правният спор да бъде преразгледан относно тези договорни клаузи, спрямо които националният съд не е осъществил преценка за наличието на някое от основанията по чл. 143 ЗЗП. В тази връзка твърди, че от мотивите на влязлото в сила решение по гр. д. № 4604/2021 г. на Районен съд – Пловдив е видно, че съдът не е разгледал въпроса за нищожността на договора или на отделни негови клаузи, поради което е допустимо произнасянето по действителността на целия договор, респ. на конкретни договорни клаузи, в инициираното ново исково производство, като е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на ответния потребител в предходното исково производство.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се иска допускане до касационен контрол по процесуалноправните въпроси, които според частния жалбоподател са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно:
1/„Длъжен ли е съдът да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства?“; 2/ „Когато е сезиран с иск за нищожност на клаузи от договор и искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдения от ищеца опорочаващ факт, то останалите, опорочаващи сделката факти, ако има такива, могат ли да бъдат предмет на нов иск и преклудират ли се?“; 3/ „В случай че съдът не е разгледал/не е изследвал въпроса за нищожността на сделката или на нейни отделни клаузи, допустимо ли е произнасянето по действителността на конкретни договорни клаузи, респ. на целия договор, като е неприложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производството?“; 4/ „Въззивната инстанция следва ли служебно да провери и да следи за това дали първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения?“ и 5/„В случаите, в които български съд е постановил съдебен акт, в който не е изложил, макар и най-общо, съображения за извършен от него контрол за неравноправност на всички или на част от договорните клаузи от потребителски договор, съобразно изведеното с практиката на СЕС, влязлото в сила съдебно решение съставлява ли абсолютна процесуална пречка по смисъла на чл. 299, ал. 1 ГПК или правният спор може да бъде преразгледан, относно тези договорни 2 клаузи, спрямо които националният съд не е осъществил преценка за наличието на някое от основанията по чл. 143 ЗЗП?“.
По първите четири въпроса е въведена допълнителната предпоставка по чл.
280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, а по последния пети въпрос се твърди наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. второ ГПК с позоваване на следните решение на СЕС – решение от 26.01.2017 г. по дело С – 421/14 и решение от 30.09.2003 г. по дело С – 224/01.
По последния от така поставените въпроси частният жалбоподател бланкетно сочи и допълнителната селективна предпоставка за селектиране на частните касационни жалби по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Релевирано е и самостоятелното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, аргументирано с изложени твърдения за постановяване на обжалваното определение при допуснато от съда приложение на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, при явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, грубо нарушение на правилата на формалната логика, както и при нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството.
С писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът по частната касационна жалба – „София Комерс Кредит Груп“ АД, чрез процесуален представител, излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, а по същество твърди правилност на обжалвания въззивен съдебен акт, като постановен в съответствие с принципите на гражданския процес и при зачитане силата на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 4604/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив. Застъпва тезата, че за да бъдат уважени предявените искове по гр. д. № 4604/2021 г. договорът и клаузите му следва да са действителни, т. е. въпросът за действителност на договора за кредит и отделните негови клаузи, предмет и на настоящата исковата молба по гр. д. № 171/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив, производството по което е частично прекратено, е преюдициален за постановяване на предходното осъдително решение за заплащане на съответните суми по договора за кредит, съотв. – за да постанови решението си по гр. д. № 4604/2021 г., съдът е разрешил преди това и въпроса за действителност на договора за кредит и неговите клаузи и то по начин, по който е установил, че те са действителни. Претендира присъждане на разноски, сторени за защитата на дружеството в настоящото производство и представляващи платено адвокатско възнаграждение, като релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК относно претендираното от частния жалбоподател адвокатско възнаграждение.
3
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съдебен състав е приел за безспорно между страните, а и установено от данните по делото, че между Р. Г. П. и „София Комерс Кредит Груп“ АД е водено гр. д. № 4604/2021 г. по описа на Районен съд – Пловдив, по което с влязло в сила на 13.09.2022 г. решение Р. Г. П. е осъдена да заплати на „София Комерс Кредит Груп“АД сумите 374.05 евро – главница по договор за кредит от 28.07.2020 г., дължима за периода 18.10.2020 г. – 18.05.2021 г. (вноски от № 3 до № 10, вкл., по погасителния план) и 5 199.20 евро – договорна лихва, дължима за периода 18.10.2020 г. – 18.05.2021 г. (вноски от № 3 до № 10, вкл., по погасителния план), като в производството по това дело от страна на П. чрез назначения особен представител не са наведени никакви възражения за нищожност на договора за кредит или на отделни негови клаузи – основното възражение е било, че липсват доказателства ответницата да е получила кредитната сума, поради което и искането за нейното връщане е неоснователно.
При тези данни решаващият съдебен състав е приел, че постановеното решение по това дело формира сила на пресъдено нещо между страните по отношение на всички релевантни факти, вкл. действителността на договора, а със силата на пресъдено нещо се преклудира възможността спорът да бъде пререшен освен ако друго не е предвидено от закона – чл. 299, ал. 1 ГПК, каквото изключение в случая законът не предвижда. Според въззивния съд се преклудират и всички възражения, които П., в качеството на ответник, е имала по иска, вкл. възражения касателно действителността на договора, респ. негови конкретни клаузи, като неравнопрвни. Непререшаемостта на спора, приключил с влязло в сила съдебно решение, е последица на силата на пресъдено нещо, която обезпечава стабилитета на правоустнавителното и регулиращо действие и е основен принцип в правото, относим към всички обществени отношения, вкл. и тези, касаещи правата на потребителите и тяхната защита. Съставът на въззивния съд е посочил, че му е известна практиката на СЕС и ВКС по въпроса за преодоляване силата на пресъдено нещо и допустимостта на последващ процес за нищожност на потребителски договор или конкретни негови клаузи поради тяхната неравноправност, когато съдът в предходно производство, приключило с влязло в сила решение, не е изложил съображения по този въпрос било по възражение на потребителя, било служебно, но, доколкото същата според съда противоречи не просто на норма от вътрешното право, забраняваща пререшаване на спор, приключил с влязло в сила решение, а на основен принцип на правото, то е приел, че разрешенията по тази практика не могат да намерят приложение в случая.
4
Изложил е мотиви, че при спор за вземане, произтичащо от потребителски договор, по който П. е имала качеството на ответник, същата е била длъжна да изчерпи всички свои възражения, вкл. и досежно действителността на договора или определени негови клаузи, като неравноправни, като с влизане в сила на решението, постановено по този спор, със сила на пресъдено нещо същите се преклудират, независимо че не са били въведени в предмета на делото, като е без значение дали съдът е изпълнил или не служебното си задължение да следи за наличие на неравноправни клаузи и да укаже това на страните съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК.
Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В тази връзка, първият, вторият и четвъртият, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК процесуалноправни въпроси, не са включени в предмета на спора и не са засегнати от въззивния съд при постановяване на атакуваното определение, поради което не се явяват обуславящи за крайния изход от спора, респективно – нямат значението, изисквано като обща предпоставка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.
Разпечатката съдържа 27 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/2490bf76-56fc-409c-88b9-ac16e0cba9dd