Определение № 370 от 21.02.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 370 гр. София, 19.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове:

Васил Христакиев

Елена Арнаучкова като разгледа докладваното от Васил Христакиев Касационно търговско дело № 20238002901240 по описа за 2023 година взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника - Държавата, представлявана от министъра на туризма, срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ищецът ЕТ „Мистрал - Георги Георгиев“ оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение по отношение на уважените изцяло, съответно частично, искове по чл. 55, ал.

1, пр. 3 ЗЗД за връщане на наемна цена, платена по сключен между страните договор за наем на морски плаж.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нормите по § 23 ЗИДЗЗ (ДВ, бр. 44/2020 г.) е уреден едностранен отказ на държавата от съответна част от концесионните или наемните възнаграждения, дължими се по действащи към този момент договори за концесия или наем на морски плажове, при което намаляването на възнаграждението като последица настъпва по силата на закона, без да е обусловено от издаването на заповедта по § 23, ал. 3 или от сключването на споразумението по § 23, ал. 4, които имат само установително значение относно предпоставките за намаляване.

Приел е по-нататък, че наличието на отказ от право изключва тезата за обратно действие на нормите на § 23, доколкото отказът от право предпоставя последното да е вече валидно възникнало. С това е обосновал извода, че в случаите на вече извършено 1 плащане на наемната цена едностранният отказ води до погасяване на съответната част на възникналите към този момент вземания на държавата, оттук и съответната на отказа част от наемната цена се явява платена на отпаднало основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Във връзка с това въззивният съд е отхвърлил като неоснователен и довода на ответника, че не е налице възможност за връщане на полученото, доколкото единственият начин за възстановяването му е предвиденото в § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ прихващане срещу концесионното възнаграждение или наемната цена за следващата 2021 г. Този извод е аргументирал с противоречието на такава теза с основния правен принцип за забрана на неоснователното обогатяване и с изискванията на справедливостта.

По втория иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на съответна част от наемната цена по същия договор, но отнасяща се за 2021 г., въззивният съд е обосновал извода си за основателност със съображенията, че предвид настъпилото прекратяване на действието на наемния договор преди изтичането на срока му не се дължи наемна цена за времето, през което в резултат на прекратяването наемателят не е ползвал наетата вещ, като е отрекъл възражението на ответника, че връщане не се дължи поради липсата на предвидено в договора задължение за това.

Допускане на касационно обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по въпрос - предвид императивната разпоредба на § 23 от ПЗР на ЗИДЗЗ, че авансово внесена годишна наемна цена се възстановява на наемателя единствено чрез прихващане от следващата годишна наемна цена, основателно ли е заплатената авансово по време действието на договора за наем на морски плаж наемна цена да бъде претендирана като платена на отпаднало основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД - от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За обосноваване на последното се излага, че разглеждането на въпроса би променило създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, изразена именно в обжалваното въззивно решение и предвид липсата на друга практика по аналогични случаи, както и че институтът на неоснователното обогатяване поражда неясноти при претенции за връщане на дадено на основание, чието отпадане в по-късен момент е породено от прекратяване на договор за наем, предварително уговорено като евентуален риск за наемателя.

Не се установяват предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е конкретен и да е обусловил правните изводи на въззивния съд. По същността си се свежда до въпроса основателни ли са предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ГПК с оглед предвиденото в § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ прихващане. Така формулиран, въпросът се отнася изцяло към правилността като краен резултат на въззивното решение от гледна точка на 2 касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това въпросът, предпоставяйки императивност на правилото по § 23, ал. 3, изр. 2 ЗИДЗЗ, не кореспондира на решаващите правни изводи на въззивния съд, в които не е прието, че нормата е императивна, а точно обратното - че същата установява допълнителна възможност, не единствен и задължителен начин, за уреждане на последиците в хипотезата на авансово плащане.

Независимо от това не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика се твърди да е формирана единствено с обжалваното решение, като във връзка с това се поддържа и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. В тази насока твърдението за неяснота на уредбата с оглед приложението в обсъжданата специална хипотеза е неконкретизирано и неаргументирано, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

Независимо от направеното в отговора на жалбата искане, на ищеца разноски за касационното производство не се дължат предвид липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 305/15.05.2023 г. по т. д. № 3

263/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4