Решение № 8955 от 14.05.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8955 гр. ., 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

., 51 СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110146117 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, съединен с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата Е. К. С. твърди, че на 07.12.2024 г. е сключила договор за револвиращ кредит „.“ с ответника „.“ АД за кредитен лимит в размер на 1 700 лева, с фиксиран годишен лихвен процент от 50,4% (0,14% дневно) и обявен Годишен процент на разходите (ГПР) от 64,96%. Поддържа, че за целия период на договора е извършвала плащания, които общо възлизат на 4 081,04 лева.

Тези плащания са правени на минимални вноски, не по-малки от 334 лева, като веднъж лимитът е бил изцяло погасен и усвоен отново. Сочи, че чрез справка от ответника е установила, че сума в размер на 1 433,36 лева е била отнесена като „такса за опериране с карта при непогасен баланс“. Ищцата твърди, че тази такса не погасява главница или лихва, а представлява разход без реално предоставена услуга. Посочва, че според счетоводните данни на ответника тя все още дължи остатъчна главница от 1 241,22 лева.

Същевременно, според нейните собствени изчисления, базирани на договорната лихва от 0.14% на ден, главницата е изцяло погасена и е налице надплатена сума от 342,54 лева. Навежда доводи, че реалният ГПР по кредита, 1 след включване на „таксата за опериране“, достига приблизително 197,10% годишно, което драстично превишава законовия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК (петкратния размер на законната лихва). Намира обявената стойност на ГПР от 64,96% за привидна, като създадена за да внуши законосъобразност.

Ищцата поддържа, че процесната такса представлява „прикрита лихва“, предназначена да донесе неправомерна печалба на кредитора и да заобиколи ограниченията за оскъпяване на кредита. Посочва, че таксата се изчислява като процент върху непогасената главница, което по икономическа същност е лихвен компонент. Смята клаузата за таксата за неравноправна по смисъла на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя да заплаща необосновано високо обезщетение, не е индивидуално договаряна и е „скрита“ в тарифата, без да е включена в ГПР. Посочва, че според чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава кредиторът има право само на законна лихва върху просрочената сума, а процесната такса (изчислявана като 12% месечно върху баланса) представлява недопустим допълнителен разход, наложен за прикриване на реалното оскъпяване. Навежда довод, че договорната конструкция, водеща до ГПР от близо 200%, представлява явно противоречие с принципите на справедливостта и добросъвестността, което прави съответните клаузи нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Подчертава, че таксата не е ясно и точно посочена в договора, което нарушава изискванията на чл. 5 и чл. 11 от ЗПК за предоставяне на пълна и разбираема информация на потребителя. По изложените твърдения и доводи ищцата иска от съда: да признае за установено в отношенията й с ответника, че не дължи на последния сумата от 1241,22 лева, претендирана от ответника като непогасена главница по сключен между страните договор за револвиращ кредит „.“ от 07.12.2024 г.; да признае за установено в отношенията й с ответника, че клаузата в договор за револвиращ кредит „.“ от 07.12.2024 г., сключен между „.“ АД и Е. К. С., предвиждаща начисляване на „Такса за опериране с карта при непогасен баланс“ в размер на 12% месечно, е нищожна, както и да бъден осъден ответникът да върне на ищцата сумата от 175,14 евро, ведно със законната лихва от 12.09.2025 г. до окончателното изплащане.

Ответникът „.“ АД оспорва исковете с твърдения, че финансовият продукт „.“ е револвиращ кредит, а не традиционен „вносков“ продукт, като при него потребителят сам решава кога и как да усвоява суми, като дължи лихва само върху реално ползваната част. Поддържа, че ищцата е усвоила общо сума в размер на 3 310,14 лева от предоставения й лимит. Потвърждава сключването на договора на 07.12.2024 г. с лимит от 1700 лева, фиксирана лихва 50,4% и ГПР 64,96%. Сочи, че „таксата за опериране с карта при непогасен баланс“ е условна и се начислява само ако клиентът не изпълни 2 задължението си да погаси баланса до пето число на месеца.Излага доводи за законосъобразност и коректност при изчисленията на ГПР от 64,96% към момента на сключване на договора, съгласно Приложение № 1 към ЗПК.

Посочва, че към декември 2024 г. законовият лимит на ГПР (петкратният размер на законната лихва) е бил 65,2%, поради което договореният ГПР от 64,96% е напълно законен. Смята, че процесната такса не следва да се включва в ГПР, тъй като според чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си, не са елемент от ГПР, а същевременно таксата възниква само при липса на пълно погасяване (неизпълнение), поради което тя е правомерно изключена от ГПР. Оспорва твърдението, че таксата е „скрита лихва“ или неустойка. Поддържа, че тя покрива разходи за поддръжка на системи, картова схема и трансакции към картоиздателя. Твърди, че условията са ясно посочени в договора и тарифата, които са неразделна част от него, и ищцата е била запозната с тях. Не приема твърденията на ищцата за противоречие с добрите нрави, тъй като последната не е доказала нарушаването на конкретен морален принцип, а свободата на договаряне позволява определянето на такси за реални административни и технически разходи. Посочва, че дори ако определени клаузи бъдат счетени за нищожни, то това не влече нищожност на целия договор, тъй като той може да се изпълнява и без тях. Позовава се на практика на Съда на ЕС, според която липсата на определени данни в договора (ако се приеме такава) не винаги води до загуба на правото на лихви, ако потребителят е могъл да прецени обхвата на задължението си.

Съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК, по отрицателния установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника е да докаже, че претендираното от него и оспорено от ищеца вземане съществува. С оглед наведените в исковата молба основания за недължимост на сумата, ответникът следва да установи, че сумата от 1241,22 лева е претендирана правомерно, по валиден договор, в който ГПР е определен законосъобразно и не е допуснато превишаване на максималния му размер, както и че оспорената клауза, предвиждаща заплащане на такса за опериране с карта при непогасен баланс, не е в противоречие с нормата на чл.

33, ал. 1 ЗПК, начислявана е за предоставена услуга, респ. е била индивидуално уговорена между страните и е в съответствие с добрите нрави.

По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.

С оглед конкретните твърдения, изложени от всяка от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК с доклада си по делото съдът е отделил 3 като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че на 07.12.2024 г. ищцата е сключила с ответника договор за револвиращ кредит „.“ за кредитен лимит в размер на 1 700 лева, с фиксиран годишен лихвен процент от 50,4% (0,14% дневно) и обявен Годишен процент на разходите (ГПР) от 64,96%, съдържащ клауза за начисляване на такса за опериране с карта при непогасен баланс.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл.

55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

От събраните по делото доказателства - Договор за кредит и Приложение №1 към него (Рамков договор за издаване ни предоставяне на платежна карта . и Общи условия към него), Справка по договор за кредит „.“ с № 11128234 (л. 20-23), извлечения по кредитна карта „.“1, Приложение 1 към уточнителна молба, представляващо изчисления на ищцата (л. 48) и Приложение №2, представляващо Справка от ответника (л. 50-56), настоящата инстанция приема за установено, че ответникът е начислил общо 1433,36 лв. под формата на „такса за опериране“. Последната се изчислява като 12% месечно върху непогасения баланс. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да надвишава петкратния размер на законната лихва. В случая, по силата на правилото в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общият разход по кредита включва всички разходи, които потребителят трябва да заплати и са известни на кредитора. Съдът приема, че по своята икономическа същност таксата за опериране, представляваща процент от дълга и начислявана автоматично, се явява лихвен компонент, предназначен да прикрие допълнително възнаграждение за кредитора, а не цена на услуга, доколкото не зависи от вида или обема на извършените транзакции. Невключването на този предвидим и значителен разход в ГПР представлява заобикаляне на закона, в случая чл. 21, ал. 1 ЗПК, и води до реален ГПР от близо 200%, което драстично превишава лимита по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В допълнение съдът намира, че клаузата е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото налага необосновано високо финансово бреме при забава, превишаващо законната лихва по чл. 33 ЗПК.

По твърдяната недействителността на договора, настоящата инстанция намира, че доколкото ГПР е посочен неточно, тъй като в него не е включен 4 съществен разход, то договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК това води до недействителност на договора за кредит, като потребителят дължи връщане само на чистата стойност на получената главница без лихви и такси. От изчисленията в Приложение №1, подкрепени от справката на ответника, се установява, че ищцата е заплатила общо 4081,04 лв., което изцяло покрива усвоената главница и начислената законна лихва, като е налице надплащане. С оглед установената недействителност на договора, съдът намира исковете за изцяло основателни и доказани. Отрицателният установителен иск следва да се уважи за сумата от 1241,22 лв., а осъдителният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД – за сумата от 342,54 лв. (понастоящем 175,14 евро), тъй като тази сума е получена от ответника без правно основание - въз основа на нищожни клаузи.

Съдът взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение, валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., поради което всички суми следва да бъдат посочени и присъдени в евро, вместо в български левове, при курс от 1,95583 лева за едно евро.

По разноските:

При този изход на спора ответникът дължи на ищцата направените разноски за държавна такса в размер на 25,56 евро. Същевременно, съдът намира, че доколкото в настоящото производство са разгледани общо три обективно кумулативно съединени иска — отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от 1241,22 лв., иск за прогласяване нищожността на договорна клауза и осъдителен иск за сумата от 342,54 лв. дължимата за разглеждане държавна такса е в размер на общо 150 лева (понастоящем 76,69 евро). Предвид обстоятелството, че съдът изцяло уважава и трите предявени иска, а след извършената служебна проверка установи, че към момента от ищцата е заплатила държавна такса в размер на само 50 лева (25,56 евро), то с оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, останалата незаплатена държавна такса в размер на 100 лева (51,13 евро) следва да бъде възложена в тежест на ответника, който като страна, задължена за разноските, следва да я заплати по сметка на ..