Решение № 1020 от 17.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1020 гр. Варна, 17.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 14 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Даниела Павлова при участието на секретаря АНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Даниела Павлова Гражданско дело № 20253110108276 по описа за 2025 година

Предявен е иск за приемане за установено в отношенията на страните, че ищцата И.

А. В. не дължи на ответника „Е. М.“с ЕООД сумите по изп.лист от 15.10.2010 г. и заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, издадени по ч.гр.д. № 18494/2010 г. на РС Варна, поради погасяване на вземането по давност.

Ответникът оспорва иска като сочи, че вземането не е погасено по давност и същото съществува. По искане на взискателя „Е. М.с“ ЕООД е образувано изп.дело № 939 по опис за 2019 г. на ЧСИ Д. П.-Я. с рег.№ *** и район на действие ОС Варна. След прекратяване на същото на 19.02.2019 г. осн.чл.433, ал.1, т.8 ГПК, по искане на взискателя е образувано изп.дело № 344 по опис за 2019 г. на ЧСИ Д. П.-Я. с рег.№ *** и район на действие ОС Варна по което са извършени изпълнителни действия, прекъсващи давността.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Настоящият съдебен състав намира, че е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции, намиращи правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че за ответника не съществува право на принудително изпълнение спрямо ищеца по отношение на вземания, обективирани в изпълнителен лист, поради изтекла погасителна давност за същите след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Съобразно разпределената на страните съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствена тежест, за установяване основателността на заявените искове, ищцовата страна е следвало да докаже наличието на предпоставките за прилагане на института на погасителната давност, а ответната – наличието на валидно предприети спрямо ищцата изпълнителни действия по принудително събиране на вземането по процесния изпълнителен титул, с които е прекъснат, респ. спрян, давностният срок.

Съдът намира, че на първо място следва да бъде отбелязано, че на основание чл. 117, 1 ал. 2 от ЗЗД всички съдебно установени вземания се погасяват с петгодишна давност, без да се държи сметка за характера на вземането – главно или акцесорно, като нормата намира приложение и по отношение на влезлите в сила заповеди за изпълнение. В този смисъл, установените със заповедта и обективирани в изпълнителния лист вземания в настоящото производство се погасяват с общата петгодишна давност.

Оспореното по делото вземане е установено със Заповед за изпълнение № 10774 от 25.11.2010 г. и издаден въз основа на същата Изпълнителен лист от 15.12.2010 г., по ч.гр.д.

№ 18494/2010 г. по описа на Районен съд – Варна, по силата на които И. А. В. е осъдена да заплати в полза на „О. Б. Б.“ АД сумата от 3 034,69 лв. главница, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на сезиране на съда – 23.11.2010 г., до окончателното погасяване на задължението, 770,93 лв. договорна лихва за периода от 20.02.2009 до 22.11.2010 г., 41,72 лв. наказателна лихва за периода от 20.02.2009 до 22.11.2010 г., както и сторените по делото разноски от 383,45 лв.

Доколкото не са налице данни за датата, на която процесната заповед за изпълнение е влязла в сила, предвид изтичане на срока за съхранение на ч.гр.д. № 18494/2010 г. по описа на Районен съд – Варна и унищожаването на делото, то следва да бъде прието, че началната дата, от която погасителната давност е започнала да тече, е датата на издаване на изпълнителния титул, а именно 15.12.2010 г., т.е. правото на принудително изпълнение по отношение на вземането би се погасило на 15.12.2015 г. при липса на основания за спиране или прекъсване на давностния срок.

Нормата на чл. 116 б. „в“ от ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва с предприемането на действия на принудително изпълнение, като от това действие започва да тече нова давност. С т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемане на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, като нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С посочения тълкувателен акт е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, според което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Разяснено е, че действия, прекъсващи давността са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че давностният срок би бил прекъснат дори и когато прилагането на избрания способ не е реално извършено, поради неизпълнение на задължението за това, вменено на съдебния изпълнител, като поведението на последния не може да се свърже с неблагоприятни последици за взискателя.

Съгласно приетото с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по т.д. № 3/20 г. на ОСГТК на ВКС, погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес за вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС, като за вземанията, предмет на тези изпълнителни дела, давността започва от тази дата или ако е било прекратено делото – от датата на прекратяването му.

Нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК предвижда прекратяване на изпълнителното производство /перемция/, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години. Перемпцията обаче не засяга правата на кредитора да търси изпълнение и е ирелевантна по отношение на погасителната давност, тъй като правните последици на двата института са различни.

По делото е изискано образуваното въз основа на процесния изпълнителен лист 2 изпълнително дело № 20117110400939 по описа на ЧСИ Д. П.-Я., рег. № ***, район на действие ОС – Варна, в отговор на което е постъпило писмо от съдебния изпълнител, в което е посочено, че с протокол от 25.01.2025 г. същото е унищожено. Посочено е, че делото е образувано по молба от 28.11.2011 г. на взискателя „О. Б. Б.“ АД, след което са постъпвали молби за посочване на изпълнителен способ, както следва: на 05.07.2012 г., 15.01.2013 г., 19.06.2013 г. и на 04.09.2015 г., като на 10.09.2012 г. на длъжника е наложен запор върху трудовото му възнаграждение, както и на 20.06.2013 г. и на 17.06.2014., а на 19.07.2016 г. е наложен запор върху банковите му сметки. Съответно на наложения на 10.09.2012 г. запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „О. Х.“ АД, еднократно е постъпила сума в размер на 143 лв. на 10.10.2012 г. На 22.08.2018 г. е депозирана молба конституиране на взискател от „Е. М.С“ ЕООД, по искане впоследствие от 18.02.2019 г. на който, на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК изпълнителното делото е прекратено, а изпълнителният лист – върнат на новия кредитор.

При прилагане на изложените постановки, съдът намира, че доколкото първото изпълнително производство от 2011 г. е инициирано по време на действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, то след образуването му, давност не е текла до 26.06.2015 г. При съобразяване с изложеното от ЧСИ Д. П.-Я. и съгласно постановките на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, налагането на запор или възбрана в изпълнително производство съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера, като неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори /така Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г. на ВКС, I V ГО/. Предвид това, последното валидно извършено действие по изпълнителното дело от 2011 г., преди перемирането му, съдът счита, че е налагането на запор от 17.06.2014 г. върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от „Д. Г. М.“ ЕООД, поради което към 26.06.2015 г. изпълнителното дело е било висящо /перемцията е настъпила на 17.06.2016 г./, т.е. погасителната давност по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД е започнала да тече от тази дата, респ. изтича на 26.06.2020 г.

Съдът намира, че в случая активността на взискателя препятства изтичането на петгодишния давностен срок, с който се погасява правото на принудително изпълнение на кредитора. Видно от приложеното по настоящото дело изпълнително дело № 20197110400344, на 31.01.2018 г. процесното вземане е прехвърлено от кредитора „О. Б. Б.“ АД на „Е. М.С“ ЕООД по силата на договор за прехвърляне на парични вземания /цесия/, ведно с потвърждение за сключване на цесия и пълномощно, по силата на което цедентът упълномощава цесионера да уведоми длъжниците за извършеното прехвърляне. С молба от 18.02.2018 г. новият кредитор „Е. М.С“ ЕООД е поискал конституирането си като взискател по образуваното изпълнително дело от 2011 г. /перемирано към този момент/, след което по негово искане на 18.02.2019 г. производството по делото е прекратено с постановление на съдебния изпълнител, на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК. На 19.02.2019 г. по молба на „Е. М.С“ ЕООД за образуване на изпълнително дело срещу ищцата за сумите, обективирани в процесния изпълнителен титул от 15.12.2010 г., такова е образувано под номер 20197110400344 по описа на ЧСИ Д. П.-Я., рег. № ***, район на действие ОС – Варна. С молбата е поискано изпращането на покана за доброволно изпълнение до длъжника, извършването на обща справка за наличието на актуални трудови договори, декларирано движимо/недвижимо имущество, притежавани дружествени дялове и банкови сметки, както и насрочването на опис на движими вещи, собственост на длъжника. Макар образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника и извършването на справки да не представляват изпълнителни действия и като такива не прекъсват давността, искането, направено от взискателя с молбата му от 19.02.2019 г. за насрочване на опис на движимото 3 имущество на длъжника, се явява действие, попадащо в кръга на тези, прекъсващи давността. С налагането на 03.05.2019 г. на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от ЕТ „Е. И. -***“ /л. 31 от ИД 20197110400344/, давността отново е прекъсната. Същото е сторено и с всяка от молбите на взискателя от 27.05.2019 г. и от 14.06.2019 г. /л. 40 и л. 44 по ИД/ за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, както и с молбата от 10.05.2021 г. за налагане на запор по сметките на длъжника в „Т.-Д. З. Б.“ – клон София /л. 48/ и с налагането на искания запор от съдебния изпълнител от 12.05.2021 г., като с всяко действие давността е прекъсвана и нов срок е започнал да тече.

Установява се, че впоследствие са извършвани множество други изпълнителни действия, също годни да прекъснат давността.

При така изложеното съдът намира, че на 12.05.2021 г. е започнала да тече нова петгодишна давност, която към датата на предявяване на иницииралата настоящото производство молба – 24.06.2025 г., не е изтекла. Посоченото обуславя извод за неоснователността на исковите претенции, което налага тяхното отхвърляне в цялост.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има ответникът, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. С отговора на исковата молба е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като съдът определя за справедливо такова сумата от 102,26 евро, с левова равностойност 200 лв., на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от НЗПП.