Определение № 156 от 23.02.2024, Окръжен съд - Перник

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 156 гр. Перник, 23.02.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ

Членове:

КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ

ИГНАТ АС. ТИМОФЕЕВ като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно гражданско дело № 20241700500083 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от М. Й. С., чрез адв. Д. против Определение № 95/09.01.2024г. по гр. дело № 3272/2023г. на PC Перник , с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК от ищеца М. Й. С. за допълване на решението, постановено по същото дело в частта за разноските като неоснователна.

В жалбата се иска отмяна на обжалваното определение като неправилно и незаконосъобразно поради противоречие с материалните и процесуалните правила и вместо него се постанови друго, с което се присъдят на ищеца сторените по делото разноски, за които е представен списък на осн. чл. 80 от ГПК. Доводите като цяло се свеждат до това, че липсват основания за прилагане разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, поради което разноските за първоинстанционното производство следва да бъдат възложени в тежест на ответника.

Ответната по жалбата страна- „Топлофикация - Перник“ АД е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата и за оставянето й без уважение.

Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната жалба, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:

Гр. д. № 3272/2023г. на ПРС е приключило с Решение № 1105/08.11.2023 г. , с което е признато за установено по предявения от М. Й. С. срещу „Топлофикация-Перник“ АД, отрицателен установителен иск с пр. квалификация чл. 439, ал. 1 ГПК, че в полза на „Топлофикация-Перник“ АД не съществува изискуемо вземане срещу М. Й. С. за следните суми: 1919,59 лева - главница, представляваща стойност на неплатена топлинна енергия за топлоснабден имот за периода от 01.05.2009 г. до 30.04.2011 г., както и законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2012 г. до окончателното и изплащане, сумата от 389,07 1 лева - законна лихва за забава на месечните плащания за периода от 30.06.2009 г. до 29.09.2012 г., както и сумата 246,17 лева - разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист въз основа на влязла в сила Заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4059/2012 г. по описа на РС Перник и е образувано изпълнително дело № 515/2013 г. по описа на ЧСИ ***, поради изтекла погасителна давност за вземанията. Със същото решение ищецът М. Й. С. е осъден на осн. чл. 78, ал. 2, вр. ал. 8 ГПК да заплати на ответника "Топлофикация -Перник" АД разноски по делото в размер 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

По повод молба от ищеца по чл. 248 ГПК, с обжалваното определение РС е оставил без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските - като разноски бъдат присъдени в полза на ищеца.

Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са кумулативно посочени в чл. 78, ал. 2 ГПК и те са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Ответникът в отговора на исковата си молба и от последващото му процесуално поведение следва да се приеме, че волята му е да признае безусловно иска, поради което е налице една от кумулативните предпоставки за прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът да признае иска.

Относно предпоставката на чл. 78, ал. 2 ГПК - ответникът да не е дал повод за предявяване на иска, настоящият състав на ПОС възприема задължителната практика на ВКС /определение № 66 от 12.02.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4770/2017 г. на III ГО на ВКС, определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г. на IV ГО на ВКС , определение № 75/21.04.2017 г. по ч. гр. д. № 1371/2017 г. на I ГО на ВКС и Определение № 365 от 23.09.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3019/2022 г., III г. о., ГК /, която се отнася конкретно до случаите на предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК на длъжника, че не дължи вземането, заради което е образувано изпълнителното дело, тъй като е изтекла погасителната давност. Тогава решението, с което искът по чл. 439 ГПК е уважен, формира сила на пресъдено нещо върху това, че кредиторът не притежава право на принудително изпълнение за своето вземане срещу длъжника, но задължителната сила на решението не рефлектира върху предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. При такова свое поведение признание на иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, ответникът не дължи разноски, независимо от обстоятелството, че ответникът разполага с изпълнителен лист за вземането (макар и издаден преди погасяването му по давност), след като срещу длъжника не са предприемани изпълнителни действия по висящо изпълнително дело след изтичане на давността, тъй като е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Затова и ответникът има право на разноски и при уважаване на този отрицателен установителен иск, ако не е дал повод за завеждането на делото и ако е признал този иск - чл. 78, ал. 2 ГПК. В горния смисъл са и множество съдебни актове на настоящия въззивен състав по идентични казуси.

Настоящият съдебен състав не споделя цитираната от жалбоподателя съдебна практика, съгласно която снабдяването с изпълнителен титул на ответника като взискател във висящо изпълнително производство срещу длъжника съставлява достатъчен повод за ищеца да заведе иска за установяване недължимостта на процесните вземания като погасени по давност, с оглед на което хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК не може да намери приложение при присъждането на сторените по делото разноски, респ. поради това нормата на чл. 78, ал.

1 ГПК да е основанието за възлагане на сторените от ищеца съдебно – деловодни разноски на ответника.

Най-напред, основание да не сподели изводите на върховната инстанция в посочената от жалбоподателя практика, се явява обстоятелството, че същата или касае друга фактическа обстановка, или противоречи на горецитараната възприемана от настоящия съдебен състав практика на ВКС.

На следващо място, съдът не споделя доводите на жалбоподателя, доколко счита, че обстоятелството дали ответникът по иска с правно основание чл. 439 ГПК притежава срещу 2 ищеца изпълнителен титул и изпълнителното производство е висящо, нито заедно, нито поотделно са обвързващи и самодостатъчни за преценката на съда дал ли е ответникът повод за завеждане на делото /първата от двете кумулативни предпоставки на чл. 78, ал. 2 ГПК/. Длъжникът, с неправомерното си поведение – липса на изпълнение на постановеното в изпълнителния титул задължение (да заплати), сам се е поставил в ситуация, в която над него да тегне угрозата за принодително изпълнение на вземанията по издадения изпълнителен титул, още повече, че отстраняването на тази угроза зависи изцяло от него – чрез удовлетворяване на процесното вземане. Същевременно, взискателят-кредитор не следва да бъде "наказван" чрез поемане на допълнителни разходи за това, че е изправна страна в отношенията между страните, при което освен, че не е получил вземането си по изпълнителния титул (предвид неизпълнението на длъжника на постановеното от съда), бива осъждан да заплаща разноски на неизпълнилия задълженията си длъжник в производство като настоящото. Като допълнителен аргумент в тази насока е и обстоятелството, че длъжникът не се е възползвал от предоставената му в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК възможност да поиска от съдебния изпълнител прекратяване на изпълнителното производство поради това, че взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, респ. да е постановен отказ, който да е обжалван по реда на чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК.

В заключение следва да се посочи, че настоящия съдебен състав изцяло възприема разясненията и изводите в Определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС, постановено по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на III ГО и цитираната в него съдебна практика, съгласно ко ето извънсъдебното поведение на кредитора има значение. Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК и константно установената практика на ВКС по прилагането на нормата, от значение е поведението на ответника като кредитор или като длъжник, съдебно и извънсъдебно, т. е включително извънпроцесуалното му поведение. Разликата в положението на ответника, когато е длъжник по осъдителен или установителен (по чл. 422 ГПК) иск с това на ответника- кредитор при иска по чл. 439 ГПК, основан на настъпила погасителна давност за вземането, и след като искът се признава е, че докато в първия случай бездействието на длъжника и просрочването на задължението се разглежда като повод за завеждане на осъдителния или установителен иск, то бездействието на кредитора в изпълнителния процес няма същото значение. За възлагане на разноските, сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки, които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат. Както снабдяването с изпълнителен лист, така и поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело са от значение и се вземат предвид от съда при преценка, доколкото засвидетелстват активност на взискателя, включително в насока да се осигури възможността за изпълнителни действия по негово искане. В този смисъл е и практиката на ВКС в определения по чл. 288 ГПК, с които актове не е допуснато касационно обжалване при възложени в тежест на ответника разноски, но поради изтъкнати и взети предвид негови активни действия, осигуряващи му надлежно възможности за принудително изпълнение или манифестирали незачитане на давността, вече настъпила и обявена му от длъжника. Друг е случаят, в който за очертан с исковата молба период взискателят бездейства, не предприема никакви мерки, не сочи изпълнителни способи, нито прави искания или други изявления с процесуални последици за длъжника, както и за хода на изпълнителното производство (конституиране на други страни (извън основните), молби за спиране, за прекратяване, искане за предаване на изпълнителния лист след прекратяване и др.). Прекратяване на изпълнителното дело при перемпция - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, настъпва по силата на закона. Със закона адресатите на нормата следва да съобразяват поведението си, включително страните в изпълнителното производство. След като считано от последното надлежно предприето изпълнително действие насетне, именно бездействието на кредитора и 3 взискател съставлява новия факт, изтъкнат с иска по чл. 439 ГПК, то в конкретност следва да се съобразява налице ли е даден от ответника повод по смисъла на чл. 78, ал. 2 от ГПК, за да възлага върху него тежестта за разноските, като се отчита и правомерния характер при поведението на кредитора.

Предвид изложеното, настоящият състав на ПОС, преценявайки поведението на ответника в конкретния случай, намира че с образуваното срещу ищеца изпълнително производство ище ц ъ т обосновава правния си интерес от иска по чл. 439 от ГПК.

Образуването на изпълнително дело срещу ище ц а не е противоправно поведение на ответника. Напротив, той има вземане срещу длъжника и съвсем законосъобразно е да поиска принудителното му събиране при липсата на доброволно изпълнение. Чрез иска по чл. 439 от ГПК длъжникът не отрича материалната легитимация на кредитора по вземането.

След изтичане на погасителната давност вземането продължава да съществува като естествено /не се ползва от държавната принуда/, и доброволното изпълнение по него е дължимо /чл. 118 от ЗЗД/. Ответникът извънсъдебно не може да признае валидно изтеклата давност, тъй като тя трябва да бъде съдебно установена. Но той може чрез своето поведение да не предприема действия по принудително изпълнение, като така признава последиците на изтеклата давност. В случая това е сторил ответникът. В случая изпълнителното дело срещу ищеца е било образувано през 2013 г., като след това срещу него последното валидно същинско изпълнително действие е от 28.10.2015 г. След тази дата, в продължение на повече о т 7г. ответникът не е предприел действия по принудително изпълнение срещу ищеца, поради което изп. производство е прекратено на 28.10.2017г. по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като е без значение дали и кога е постановен акт за това на съдебния изпълнител. Следователно ответникът -взискател не е дал повод за завеждане на делото с подаване на исковата молба на 13.07.2023г. Поради бездействието му, след изтичане на 2 г. от извършването на последното валидно изпълнително действие, принудителното производство се е прекратило по силата на закона още н а 28.10.2017 г.