Решение № 845 от 27.10.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 845 гр. гр. Хасково, 27.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Персиана Люб. Михова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20255640100629 по описа за 2025 година

Предявени са при условията на обективно и субективно съединение установителни искове – главни и евентуални, с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от И. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: ****, съдебен адрес: ****, адв.

П.И.П. от АК-Хасково против “Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Галин Тодоров Тодоров и Ангел Василев Маджиров и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Петър Благовестов Дамянов.

Ищецът твърди, че на *** г. сключил с първия ответник “Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем № ****, по силата на който получил в собственост сумата от 3000 лв., при годишен лихвен процент от 35.00% и ГПР в размер на 40.40 %. Страните уговорили помежду си, че заемателят ще погаси кредита на 8 месечни вноски, доколкото си спомня.

Съгласно чл. 4 от договора за заем, заемателят се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да представи на заемодателя едно от три обезпечения, подробно описани в три точки. Без да му стане ясно защо, към този договор се появил от същата дата и Договор за предоставяне на гаранция № ****, сключен с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД чрез “Изи Асет Мениджмънт“ АД. Съгласно чл. 3 т. 1 от този договор за предоставяне на гаранция потребителят дължал и възнаграждение за гарант в размер на 696,00 лв., доколкото си спомня, платимо разсрочено на вноски, дължими на 1 падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем № **** от *** г.

Общо дължимата сума ставала в размер на 4494,69 лв.

Изложено е в исковата молба, че ищецът е потребител по смисъла на § 13, т, 1 от ДР на ЗЗП, тъй като е усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското му качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Ищецът изцяло усвоил кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията за възнаграждение и за договорна лихва, тъй като те намирали своето основание в нищожна кредитна сделка.

Според ищеца, процесният договор е нищожен поради изначална недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – договорната лихва, която не породила валидни правни последици на основание нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД/, на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11 ал.1 т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги на ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Кредиторът изпълнил изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва.

Не били изпълнени и условията на чл. 11 ал. 2 ЗПК общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя. Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. Договорът се явявал нищожен освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 11 ал.1 т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11 ал.1 т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 10 ал. 1, във вр. с чл. 19 ал.

1 и ал. 2, във вр. с чл. 21 и с чл. 22 ЗПК, тъй като разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ. В него не била включена скритата под формата на възнаграждение договорна лихва. Кредиторът не изпълнил и изискването да посочи действителната обща сума за плащане. По силата на чл. 22 вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договора за потребителски кредит водело до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.

Поддържа се от ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна на три основания - с договорения лихвен процент в размер на 35% се нарушавали добрите нрави; нарушени били и изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 9 и т. 10 ЗПК и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.

Посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 35% не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение, тъй като нарочно създаденото 2 договорено възнаграждение за поръчителство представлявало добавък към договорната лихва - скрита лихва и в нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, кредиторът не оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс. С договорния лихвен процент в размер на 35%, към който се кумулирало вземането за възнаграждение за Гарант, представляващо скрита печалба, с която кредиторът допълнително се обогатявал се нарушавали правилата на чл. 11 ал. 2 т. 9 ЗПК, тъй като кредиторът не изпълнил задължението си да посочи в потребителския контракт действителния лихвен процент, прилаган в отношенията между страните. Поради това, че „възнаграждение на Гаранта", според ищеца представлява скрита лихва, кредиторът не изпълнил условията на чл. 11 ал. 1 т. 9 ЗПК, тъй като не разписал в съдържанието на договора действително приложените в правоотношението размери на договорната лихва.

Освен това се сочи, че възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40.40 %. В нарушение на чл. 147 ал. 1 ЗЗП, на заемателя не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а е бил заблуден, че трябва да престира и за „възнаграждение на гаранта“.

Действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР също бил различен от посочения в договора и кредиторът, вписвайки в контракта ГПР от 40.40% заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и заобиколил изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.

В процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 40.40%/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10 ал.1 ЗПК).

Договорът за потребителски кредит не породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не били включени всички права на потребителя, както и на чл. 11 ал. 2 ЗПК общите условия да бъдат подписани от заемателя.

В подкрепа на тези доводи, са изложени подробни съображения, въз основа на които се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на договор за паричен заем № **** от *** г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт“ АД и на договор за предоставяне на гаранция № **** от същата дата, сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, а при условията на евентуалност, да бъде прогласена нищожността на клаузите на чл.4 от договор за паричен заем № **** от *** г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт“ АД и на чл.3 от договор за предоставяне на гаранция № **** от *** г., сключен с „Файненшъл България“ 3

ЕООД на основание чл.26 ал.1 предл. 3 ЗЗД като противоречащи на добрите нрави и поради това че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.

Претендира се присъждане на направените по делото разноски, за което е представен списък по чл.80 ГПК.

Ответниците оспорват предявените спрямо всеки един от тях установителни искове.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт " АД поддържа, че твърдените нарушения на ЗПК не били налице. ЗПК като цяло и чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в частност не въвеждали изискване за съответствие на размера на възнаградителната лихва по договорите за кредит с добрите нрави. Единственото ограничение на размера на възнаградитепната лихва с оглед разпоредбите на закона, по-специално чл. 19 ал. 1 ЗПК, бил размерът на годишния процент на разходите. Размерът на договорената лихва по договора, като елемент на годишния процент на разходите, както и годишният процент на разходите по договора били по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Становището, че възнаградителната лихва по договора следвало да бъде отнасяна или съпоставяна със законната лихва и именно последната да бъде обективен критерий за нейния максимален размер било неправилно. То се основавало вероятно на схващането за възнаградителната лихва като „печалба", поради което тя следвало да бъде ограничена. Лихвата по кредита не била печалба, а цената на паричните средства, предоставени в заем, тя включвала освен маржа на печалба и разходите по отпускане и управление на кредита (цена на заемния ресурс, инфлация, оперативни разходи и пр.). Определянето на пределно допустима от добрите нрави цена на един кредит чрез размера на законната лихва не отчитал разходите, свързани с отпускане и управление на кредита. Законната лихва и възнаградителната лихва имали различна същност. Законната лихва била предвидена да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, тя се дължала наред с изпълнението. Лихвата по кредита била цената на предоставените в заем парични средства, и оттук, държавно определеният размер на законната лихва не можел да бъде показател за размера на възнаградителната, който следвало да се регyлира от правилата на пазарната икономика и търговския оборот.

Например, банките имали възможност да отпускат кредити с по-ниска лихва, тъй като разполагали със средства, набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства - цената на ресурса, който използвали е по-ниска, за разлика от кредитните инститyции по чл. 3 ЗКИ.

Твърдението на ищеца, че посоченият в договора лихвен процент в размер на 40 % не отговаря на действително приложения в заемното правоотношение, както и твърдението, че лихвеният процент е уговорен неравноправно били неоснователни.

Тезата на ищеца, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява скрита лихва, която не е надлежно посочена в договора като лихва, било или неправилно формулирана или възприета буквално - несъстоятелна. Изложените в нейна подкрепа разсъждения относно поетото от ищеца задължение да представи обезпечение нямали връзка със самата теза. Доводите на ищеца били несъстоятелни, тъй като 4 възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не било сред разходите, посочени в чл. 19 ал. 3 т. 1 ЗПК. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не бил разход, който потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Ищецът избрал да сключи договор с дружеството-гарант, в изпълнение на поетото от него задължение да представи обезпечение по кредита.