Решение № 4960 от 28.09.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4960 гр. София, 28.09.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100512905 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена по пощата на 29.9.2022 г. и входирана в Софийски районен съд на 04.10.2022 г., на ищеца П. Ж. Д. срещу решение № 20055932/01.9.2022 г., постановено по гражданско дело № 20309/2021 г. на Софийски районен съд, 82 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу В. Н. К. искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 и чл. 534, ал. 1 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 7500 лева, представляваща вземане по погасен по давност Запис на заповед от 20.12.2013 г., както и претърпени вреди поради невъзможност на ищеца да реализира менителничните си имуществени права, за която сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК от 22.03.2019 г. по ч. гр. д. № 61343/2018 г. на СРС, 82 състав.

Жалбоподателят поддържа, че изводът на първоинстанционния съд за липса на вземане за неоснователно обогатяване бил в противоречие с материалния закон и необоснован. Нито една от страните не навела 1 възражение за наличие на каузално правоотношение, поради което и този въпрос не подлежал на доказване. Не бил релевантен и въпросът дали ищецът разполага с правата си по каузалната сделка. По този иск не подлежала на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. Налице било и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото съдът не дал указания ищеца, че следва да докаже фактите относно каузалното правоотношение. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да уважи предявения иск. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата, действащ чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адвокат Н. А., оспорва жалбата, като поддържа, че обжалваният акт е правилен и следва да бъде потвърден.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно.

Решението на първоинстанционния съд е недопустимо в една част поради следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 534, ал. 1 ТЗ.

Ищецът П. Ж. Д. е подал срещу ответника В. Н. К. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата 7500 лева, представляваща задължение по запис на заповед с падеж на 30.9.2014 г., по 2 който е изтекъл тригодишен давностен срок и с която ответникът се е обогатил във вреда на ищеца, заедно със законната лихва от 18.9.2018 г. до погасяване на задължението. След като заповедта за изпълнение е връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, като са установени предпоставките на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК /приложима редакция ДВ, бр. 100 от 2019 г./, съдът е дал указания на ищеца и в срок е предявен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение.

Ищецът твърди, че бил поемател, а ответникът – издател по запис на заповед от 20.12.2013 г., по който ответникът се задължил да заплати на ищеца сумата 7500 лева на уговорения падеж – 30.9.2014 г. Вземането не било платено до този момент, като бил изтекъл давностният срок по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Доколкото изгубил иска си по записа на заповед, претендира сумата 7500 лева, с която ответникът се обогатявал в негова вреда.

Макар иск по чл. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 44 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ да не е бил предявен, първоинстанционният съд се е произнесъл по такъв – в решението има формирани и мотиви, и диспозитив.

Ето защо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено като процесуално недопустимо в частта, с която съдът е отхвърлил иск за реално изпълнение на задължението по записа на заповед /като постановено по непредявен иск/, а делото следва да бъде прекратено в тази част.

В останалата част, с която е отхвърлен искът за установяване на задължение по чл. 534, ал. 1 ТЗ, решението е неправилно поради следните съображения:

Съгласно чл. 534, ал. 1 ТЗ, когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда.

За уважаването на иска в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е издател по запис на заповед, по който ищецът се легитимира като поемател, че е изгубил към настоящия момент правата си по записа на заповед поради изтекъл давностен срок, че е обеднял, а ответникът се е обогатил със сумата по записа във вреда на ищеца.

В производството по този иск /за разлика от исковете за неоснователно 3 обогатяване по чл. 55-59 ЗЗД/ не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях, имало ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, тъй като такава размяна няма и този извод се налага от спецификата на менителничните правоотношения. Искът ще бъде основателен само ако приносителят на менителничния ефект търпи вреда поради невъзможността да реализира менителничните си имуществени права. Вредата се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, издаден в негова полза, а обогатяването за издателя се състои в това, че той не намалява пасивите в имуществото си, спестявайки паричните средства, които се е задължил да плати, но не е платил за погасяване на задължението си поради погасяване по давност или пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките менителнични права и искове на ползуващото се лице /така решение № 12/02.06.2016г. по т.д. № 3788/2014г. на ВКС, 1 ТО/.

Видно от представената ценна книга, на 20.12.2013 г. ответникът В.

Ников К. едностранно се е задължил да заплати на ищеца П. Ж. Д. сумата 7500 лева на падежа – 30.09.2014 г. Посочено е място на издаване - гр. София, ул. „****, и на плащане – гр. Банкя. Настоящият съдебен състав намира, че процесната ценна книга съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ. Изразът „запис на заповед" е посочен и в заглавието, и в текста на документа; безусловно обещание да се плати определена сума пари; падеж – в случая на определена дата; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати; дата на издаването; място на издаване и на плащане; подпис на издателя.

В отговора на исковата молба, а и в хода на първоинстанционното производство ответникът не е оспорил твърдението на ищеца за изгубване правото му на иск – не е релевирал конкретно възражение за липса на заявено от платеца възражение за изтекла погасителна давност. В отговора на въззивната жалба този факт се и признава със следното изявление: „Прекият иск на ищеца срещу платеца – въззивник по процесния Запис на заповед е погасен по давност на 30.9.2017 година, както се твърди и в исковата молба.“ Според постоянната практика на ВКС, за да се приеме, че вземането по записа на заповед е погасено по давност, следва да е изтекъл срокът по чл.

531, ал. 1 ТЗ и позоваване на длъжника на този факт /с оглед разпоредбата на 4 чл. 120 ЗЗД/. Това позоваване може да е съдебно или извънсъдебно, както и конклудентно – като не се оспорва фактът на изгубване на правото на иск за реално изпълнение /решение № 132/17.06.2010 г. по т. д. № 161/2009 г., ВКС; решение № 136/17.10.2019 г. по т. д. № 2673/2018 г. на ВКС, 2 ТО/. Предвид признанието на ответника, въззивният съд намира за установено, че вземането по процесната ценна книга е било погасено с изтичане на срока по чл. 531, ал.

1 ТЗ, като е налице и позоваване на длъжника на изтеклия давностен срок.

Ето защо за поемателя е възникнало правото да претендира сумата по реда на чл. 534, ал. 1 ТЗ.

Съгласно разясненията, дадени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Това е така, защото възраженията на длъжника лимитират и обема на доказване, което следва да проведе кредиторът по отношение на каузалното правоотношение. Ако длъжникът не е изложил конкретната причина за издаването на записа на заповед, а общо оспорва наличието на каузално правоотношение, то въобще липсва и възражение, тъй като добросъвестното упражняване на процесуалните права изисква едно възражение да бъде основано на конкретни твърдени факти, а не без да се твърдят никакви. Следователно, задължение за доказване на съдържанието на каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, възниква за поемателя само ако от страна на издателя-длъжник е налице твърдение за конкретната причина за издаване на записа на заповед и то, ако тази причина е различна от твърдяната от кредитора.

Даденото разрешение несъмнено е приложимо и при иска по чл. 534 ТЗ.

В случая ответникът не е релевирал конкретно възражение във връзка с каузално правоотношение, поради което и съдът не изследва този въпрос. Ето защо установено е обогатяването на издателя със сумата по записа на заповед във вреда на поемателя, която вреда е в същия размер. Погасяване на задължението не се твърди и установява.

5

Поради гореизложеното решението на първоинстанционния съд е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с която установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 534, ал. 1 ТЗ е отхвърлен, като следва да бъде постановено друго, с което искът да бъде уважен изцяло, заедно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до погасяването.

По разноските:

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени своевременно поисканите разноски в исковото и заповедното производство /предвид т. 12 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се постанови осъдителен диспозитив за разноските в заповедното производство/, както следва 750 лева – за адвокатско възнаграждение и държавна такса по заповедното дело; 510 лева – възнаграждение за особен представител и държавна такса по исковото производство пред СРС; 700 лева - за държавна такса и възнаграждение за особен представител пред въззивната инстанция.

Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /вкл. с оглед задължителните разяснения, дадени с решението по ТД. № 2/2018 г. ОСГТК на ВКС/.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 20055932/01.9.2022 г., постановено по гражданско дело № 20309/2021 г. на Софийски районен съд, 82 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от П. Ж. Д. срещу В. Н. К. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 535 ТЗ за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 7500 лева, представляваща вземане по погасен по давност Запис на заповед от 20.12.2013 г., като ПРЕКРАТЯВА на основание чл. 270, ал. 1, изр. 1 ГПК производството по делото в тази част.