Разпореждане № 28814 от 11.07.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 28814 гр. Варна, 11.07.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов като разгледа докладваното от Иван Стойнов Частно гражданско дело № 20253110104122 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК, образувано по подадено заявление от „*“ ЕАД, за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжницата К. Х. Ц., за сумата от 1 105,33 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /28.03.2025 г./ до окончателното изплащане на задължението и сумата от 179,52 лв. обезщетение за забава върху главницата за периода 15.02.2022 г. – 28.03.2025 г., които вземания произтичат от сключен между „*“ ЕООД и длъжницата Договор за потребителски кредит № *от *г., прехвърлен на заявителя с договор за цесия и Приложение към него от *г.

Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25,70 лв. за заплатена държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.

С Разпореждане № 13845 от 01.04.2025 г. съдът е дал указания на заявителя да посочи какви суми е заплатила длъжницата по кредита и да уточни претенцията си за заплащане на обезщетение за забава.

С молба от 11.04.2025 г. заявителят е отказал да изпълни указанията на съда.

За да се произнесе съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, ал. 1 и 2 ГПК. Съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК съдът издава заповед за изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Умишленото неизпълнение на указанията на съда е достатъчно основание за отхвърляне на заявлението изцяло, доколкото по този начин целенасочено се осуетява проверката на съда за неравноправни клаузи в договора за кредит. В случая, доколкото в същия съдът не намира такива относно главницата, по която да са отнесени плащания на длъжницата, то заповед следва да се издаде за това вземане.

В случая, доколкото заявителят умишлено не предоставя информация какви суми е погасила длъжницата и кога, то съдът не може да извърши преценка кои са погасените вноски за главница и дали има плащания, които са погасили вземания, основани на нищожни или неравноправни клаузи.

1

По отношение на сумата 179,52 лв. обезщетение за забава за периода 15.02.2022 г. – 28.03.2025 г. съдът намира, че са налице пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК. Заповедният съд дължи служебна проверка дали претендираното вземане съответства на закона и добрите нрави и не се основава на неравноправни клаузи, доколкото едната страна по правоотношението е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Съдът е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, за която следи служебно (императивна правна норма в обществен интерес). Предвидената в т. 3.4 от Договора клауза е нищожна, доколкото предвижда, че обезщетение за забава се начислява върху „просрочената сума за периода на просрочието“, което включва и възнаградителна лихва. Такава договорка е в пряко противоречие с чл. 33, ал. 2 ЗПК.

В този смисъл е и практиката на ВОС по идентични казуси /Например, Определение № 505 от 08.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 58/2023 г. и Определение № 560 от 10.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 205/2023 г./, която е съобразена с отдавна утвърдената практика на СЕС (дело C-618/10), в което дадено тълкуване, че не се допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение.

Доколкото заявителят умишлено осуетява проверката на съда относно размера на обезщетението за забава (знаейки, че същото не отговаря на законовите изисквания), то и същият следва да понесе санкцията на отхвърляне на заявлението му за цялата претенция за това вземане, поради недобросъвестното поведение на кредитора. В този смисъл е и актуалната практика на ВОС /Например, Определение № 4611 от 23.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2017/2024 г. и Определение № 489 от 28.01.2025 г. по в.ч.гр.д. № 94/2025 г. на ВОС/.

С поведението си по всички подобен вид дела заявителят системно проявява неуважение към съда с цел финансова изгода и увреждане на потребителите, което поведение не следва да се толерира, а следва се санкционира чрез строго изпълнение на задълженията на заповедния съд при приложението на законодателството на СЕС. За пълнота на изложението следва да се посочи още, че що се отнася до претендираното обезщетение за забава по договора настоящият състав намира, че следва да промени досегашната си практика, при която е преизчислявал това обезщетение и е присъждал такова в полза на кредитора, колкото следва да дължи съобразно законовите разпоредби на българското законодателство, доколкото този подход не отразява изцяло целта на транспонираните разпоредби на ПЕС и практиката на СЕС.

Отделно от горното следва да бъде отбелязано, дори и да не се претендира от заявителя предвидената в т. 6.1 от Договора еднократна такса за разглеждане в размер на 201,60 лв., съдът намира, че систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и чл. 21, ал. 1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания, като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставяна на потребителя. Уговарянето на цената на допълнителната услуга за разглеждане с необоснованите предимства, събирана по начин, идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на клаузата като средство за заобикаляне на забрани. В този смисъл уговорката за допълнителна услуга е нищожна, като несъвместима с императивна нормативна уредба, гарантираща специфична потребителска защита при кредитиране.

/Подробно в този смисъл е и Определение № 2571 от 12.07.2019 г. по в.ч.т.д. № 1064/2019 г. на ВОС, което настоящият състав споделя изцяло./ В тази връзка недължима се явява сумата 2 от 201,60 лв., макар и да не се претендира заплащането й с настоящото заявление.

Допълнително в мотивите към решение по дело C-421/14 на СЕС се приема, че видно от текста на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.

В решение по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на СЕС се посочва още, че макар съдът да е признал възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, от практиката на Съда е видно, че посочената възможност се свежда само до случаите, в които обявяването на тази клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на последици, които биха го поставили в неблагоприятно положение. В този смисъл, както Съдът приема по същество, обявяването за недействителна на клауза от договор за кредит, с която се определя приложимият размер на мораторните лихви, не може да доведе до неблагоприятни за съответния потребител последици, доколкото сумите, които кредиторът може да иска от него, във всички случаи ще са по-ниски, ако не бъдат начислени мораторни лихви. Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховния съд, Испания), съгласно която последицата от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви, се състои в пълното премахване на тези лихви, като продължават да текат предвидените в този договор редовни, възнаградителни лихви.

Това разрешение следва да има и възпиращ ефект спрямо финансовите институции, които са търговци и професионалисти на пазара, следва да са запознати с законодателствата на ЕС и РБ, да не уговарят в договорите си такива клаузи, и да не претендират пред съда вземанията си, основани на тях.

В Съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета се приема, че Държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В тази връзка и кредиторът има право само на чистата стойност по кредита и уговореното възнаграждение (възнаградителна, договорна, редовна лихва) за предоставения паричен ресурс, доколкото същото не нарушава максималния размер, предвиден в ЗПК относно ГПР по кредита.

При така изложеното, съдът съобрази, че са налице предпоставките по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК и че е сезиран с редовно заявление по смисъла на чл. 410, ал. 2 ГПК, като по отношение на сумата от 1 105,33 лв. главница следва да се издаде заповед за изпълнение, доколкото на този етап съдът намира вземането за редовно.

Съобразно уважената част от заявлението дължимите разноски са в размер на 22,11 лв. държавна такса и 43,01 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК от „*“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:

3 гр. *, срещу длъжницата К. Х. Ц., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. *, сумата от 179,52 лв. /сто седемдесет и девет лева и петдесет и две стотинки/ обезщетение за забава върху главницата за периода 15.02.2022 г. – 28.03.2025 г., което вземане произтича от сключен между „*“ ЕООД и длъжницата Договор за потребителски кредит № *от *г., прехвърлен на заявителя с договор за цесия и Приложение към него от *г.

ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК в полза на заявителя „*“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. *, срещу длъжницата К. Х. Ц., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. *, за сумата 1 105,33 лв. /хиляда сто и пет лева и тридесет и три стотинки/ главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /28.03.2025 г./ до окончателното изплащане на задължението, което вземане произтича от сключен между „*“ ЕООД и длъжницата Договор за потребителски кредит № *от *г., прехвърлен на заявителя с договор за цесия и Приложение към него от *г., както и за сумите в размер на 22,11 лв.

/двадесет и два лева и единадесет стотинки/ държавна такса и 43,01 лв. /четиридесет и три лева и една стотинка/ юрисконсултско възнаграждение.