Решение № 838 от 17.06.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 838 гр. София, 17.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000500629 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответницата пред първата инстанция – Е. Е. К., с която се обжалва решение № 531 от 26.01.2025 г., постановено по гр.д. № 8355/2023 г. по описа на СГС, ГО, I- 21 състав, с което решение е бил уважен предявеният срещу ответницата/въззивник иск, с правно основание чл. 403, ал.2 от ГПК във връзка с чл.45 от ЗЗД, и в нейна тежест са възложени разноските по делото.

Излагат се доводи за недопустимост и неправилност на така постановеното от първоинстанционния съд решение. Решението било недопустимо, тъй като искът по чл. 403, ал.2 от ГПК бил предявен на 21.07.2023 г., т.е. извън едномесечния срок. Наред с това счита, че съда е бил сезиран с два иска, чиято цена била под 25 000 лв., но това не правело решението недопустимо като се основава на чл.270, ал.4 ГПК. Решението било неправилно, защото: относно сочената сума в размер на 15 хиляди 1 лева, събрана в повече такса по т.26 от ТТРЗЧСИ счита, че сметките на съда са грешни, тъй като не отговарят на разпределението, извършено в изп.производство. Разпределената такса не можела да бъде част от вредата, тъй като била получена на валидно основание – по изпълнителния лист. Тази сума възлизала на 6 861,13 лв. с ДДС и именно тя била разпределена във връзка с обезпечителната заповед. Друга част касаела изпълнителния лист.

Размерът на таксата, която не е въз основа на обезпечителната заповед или изпълнителния лист възлизала на 7 737,02 лв. с ДДС, а не както бил приел първоинстанционния съд в размер на 24 483,93 лв. От сумата в размер на 7 737,02 лв. размерът на ДДС възлизал на 1 289,50 лв. и тази сума също не можела да се приеме за „вреда“, тъй като от страна на ЧСИ била издадена фактура и ДДС било приспаднато от длъжника. Ако последното не било сторено, то счита, че не е налице пряка причинна връзка, а опосредена такава.

Относно сумата в размер на 12 631,49 лв. с ДДС по разпределението сочи, че също не представлява вреда по обезпечението, тъй като била по издадения в полза на Е. К. изп.лист по в.т.д.№ 158/2021 г. на САС и върху част от вземанията на Ц. М. по обезпечителната заповед по т.д.№ 1761/2019 г. на СГС.

Дори да се приемело, че таксата е завишена, то длъжникът можел да ревизира този въпрос по реда на чл.435, ал.2,т.7 ГПК чрез жалба срещу постановлението за разноските, а не да търси вреда от взискателя по изп.дело.

Длъжникът бил подал жалба, но със съвсем други основания поради което липсвало произнасяне от СГС и САС по въпроса за размера на таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ .Нямало как взискателят/ответник да отговаря за вреди от процесуални действия или бездействия на длъжника. Сочи, че длъжника/ищец сам бил поискал сделките да са облагаеми по ЗДДС макар същите да не били нови и за него несъществувало такова задължение. Счита, че това действие е предприето от длъжника с цел да увреди кредиторите и да препятства възможността те да съберат вземанията си по-бързо. Сочи, че по въпроса колко точно е таксата по т.26 от ТТРЗЧСИ върху внесеното в полза на НАП, ДДС, не било назначено вещо лице. Депозираните по делото две експертизиосновна и допълнителна не следвало да бъдат кредитирани, тъй като същите били необосновани. В същите не било съобразено кои суми са отговорност на взискателя. Следвало да бъде съобразено, че по изп.дело имало няколко присъединени взискателя, за събирането на чиито вземания също била начисляване такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. Счита, че за така начислената такса по 2 т.26 от ТТРЗЧСИ няма как да отговаря взискателя. „Вредата“ не се дължала на поведението на ответницата, а на процесуалните пропуски на лицата, действащи от името и за сметка на ищеца. Относно втората част от предявения иск за „законната лихва за забава“ сочи, че обжалваното решение не съдържало мотиви, тъй като неставало ясно защо съдът приема, че взискателят/ответник е станал причина за невръщане на сумата в размер на 245 672,22 лв. на длъжника/ищец „ЕЛОН“ ООД от страна на ЧСИ за периода от 11.01.2023 г. до 21.07.2023 г. От данните по изп.дело № 2705 по описа за 2021 г., приети по делото в първото о.с.з. се установявало, че едва на 31.03.2023 г. длъжникът бил поискал сумата от 245 672,22 лв. да му бъде възстановена. Следователно за периода от 11.01.2023 г. до 31.03.2023 г. ответницата нямало как да отговоря, защото сумата била задържана по причина, за която отговаря увредения, арг. от чл.455, ал.3 ГПК. Наред с това длъжникът бил посочил банкова сметка по която да бъде преведена сумата едва с молба от 28.09.2023 г. Със същата молба било представено и пълномощно, тъй като с първата молба било поискано сумата да бъде върната по сметка на адвоката, но не било представено пълномощно. След изпълнение на изискванията на 06.102.2023 г. ЧСИ бил върнал сумата на длъжника.

Следвало да се извърши преценка от въззивния съд дали е налице причинна връзка между „неправомерното задържане на сумата“ от ЧСИ и поведението на ответника. Според процесуалния представител на ответницата отговорът е отрицателен. Счита за неправилен и третия мотив на СГС, че размера на вредата се определя задължително като законната лихва върху задържаната сума. Сочи, че в случая се твърдят вреди във формата на пропуснати ползи.

Доказателствената тежест била на ищеца. Счита, че реализирането на този приход „законна лихва“ не представлява бъдещо сигурно събитие. Следвало да се вземе предвид и, че сумата не е била у ответницата, а у съдебния изпълнител, за да е налице „неправомерно задържане“, за която ответницата да отговаря. Следвало да се вземе предвид, че никоя търговска банка не предлага законна лихва при депозит. Ответницата не можела да разпорежда на СИ какво, кога и как да превежда от специалната си сметка.

В хода по същество се излагат доводи, че иска по чл.403 ГПК касае вреди от допуснатото обезпечение, а не вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение. С оглед изложеното от ищеца в исковата молба, касаело се за вреди, претърпени от ищеца в хода на общ изпълнителен процес.

3

Затова претенциите били неоснователни. По въпроса за допуснатото обезпечение сочи, че е била наложена възбрана върху част от имотите на дружеството /50 %/ , което кореспондирало с твърденията на Е. К., че тя има 50 % от стойността на дружествения капитал на „Елон“ ООД. Сочи, че ищеца не бил обосновал претърпени от него вреди от налагането на обезпечителната възбрана през 2014 г.; това било именно „обезпечението“ по смисъла на чл.403 ГПК. Ищецът не сочел да е претърпял вреди от наложената възбрана, а от несъразмерно принудително изпълнение. Поддържа тезата си във въззивната жалба, че не е налице пряка причинна връзка между допуснатото обезпечение и вредата, сочена от ищеца за претърпяна. Позовава се на приетото в решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д.№ 1144/2017 г. на ВКС, Трето ГО, където било разгледано именно наличието на пряка причинна връзка със събрана в повече такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. Счита, че дори въззиваемия не може да даде разумен отговор на въпроса как наложената възбрана е в причинна връзка със събраната такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. При несъразмерно изпълнително производство приложение намирало правилото на чл.442а ГПК, което давало в полза на длъжника право на възражение. По делото липсвали доказателства това право да е упражнено от длъжника. Ако на длъжника е събрана такса по т.26 от ТТРЗЧСИ, то същият разполагал с иск по чл.441 ГПК и по чл.74 ЗЧСИ, пасивно легитимиран по които бил съдебния изпълнител, а не взискателя.

Относно претенцията, изразяваща се в законна лихва, се позовава на приетото в решение № 77 от 17.03.2025 г. по т.д.№ 332/2024 г. на ВКС, Първо ТО, където се разглеждал въпроса при отхвърлен иск, който е обезпечен, може ли да се търси обезщетение за вреди от собствено бездействие. Счита, че от 11.01.2023 г., когато било постановено окончателно определение по чл.288 ГПК, за „Елон“ ООД била съществувала възможност да се снабди със заверен препис от съдебните актове и да ги представи на съдебния изпълнител и да поиска връщане на сумата в размер на 245 хиляди лева. Такива действия не били предприети до 31.03.2023 г., на която дата длъжникът представил на ЧСИ разпечатка от сайта на ВКС и въз основа на тази разпечатка се иска да се предаде сумата в размер на 245 хиляди лева, но не на длъжника, а на адвоката на дружеството – С. С.. Едва на 28.09.2023 г. адвокатът на длъжника представил заверени съдебните актове за частичното отхвърляне на иска, обезпечен в полза на Е. К., както и пълномощно за получаване на сумата. На 03.10.2023 г. сумата била предадена на адвоката. При приложение на 4 правилото на чл.455, ал.3 ГПК нямало как взискателят да отговаря. Наред с това по арг. от ТР № 3/13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС причинените от деликт пропуснати ползи следвало да бъдат доказани със сигурност. Никой нямал гарантирано право на законна лихва. В случая нямало предявен иск за сумата от 245 000 лв. и не се твърдяло непозволено увреждане за 245 000 лв. Налице била изрична законова норма дерогираща общото правило, а именно: Наредба № 6 от 30.05.2006 г. за начина на изчисляване и плащане на лихвата върху паричните средства по специалните сметки на ЧСИ. В този случай дружеството щяло да има право на лихва върху сумата от 245 хиляди лева, но не в размер на законната лихва, а в размер на лихвата, предоставяна на СИ от обслужващата го банка.

Иска се от настоящата инстанция на основание чл.270, ал.3 ГПК да обезсили обжалваното решение или да го отмени на основание чл.271 ГПК като неправилно и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли така предявените искове за сумата от 15 хиляди лева и за сумата от 13 248,56 лв., общо за сумата от 28 248,56 лв., като неоснователни. Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред първата инстанция – „Елон“ ООД, в който отговор се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и допустимост и правилност на така постановеното първоинстанционно решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивницата нарушения при постановяването му. Сочи, че иска бил предявен в законоустановения 1-месечен срок, защото този срок започвал да тече от момента на получаване на указанията на съда по разпореждането от 14.06.2023 г., получени на 23.06.2023 г. Искът бил заведен на 21.07.2023 г., т.е. в указания от съда, срок. Позовава се на приетото по делото гр.д.№ 7749 по описа за 2014 г. на СГС. Дори искът да бил предявен извън срока по чл.403 ГПК, то за предявяване на иск за вреди по общия ред, срокът бил 5 години от настъпването на вредата. Единствената последица от предявяване на иска по чл.403, ал.1 ГПК извън едномесечния срок било загубването на възможността гаранцията да послужи за обезпечение на вредите. Следователно възражението за недопустимост на обжалваното решение било неоснователно.

Решението било правилно по отношение на събраната в повече сума за такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. Счита за неправилни калкулациите на въззивника.Общият размер на таксите по ТТРЗЧСИ възлизал общо на 5

62 338,32 лв. От последната сума по реда на т.26 ТТРЗЧСИ ЧСИ бил извършил разпределение, съответно 1270,12 лв. с ДДС във връзка с разпределението на сума от 42 800 лв., която била доброволно платена от „Елон“ ООД и 14 598,15 лв. с ДДС във връзка с разпределение на сумата от 488 хиляди без ДДС, постъпила от публичната продан. Като 53 % от този приход - 488 000 лв. бил отделен по обезпечителната заповед, а именно въпросните 245 672,22 лв. Съответната такса на 53 % по т.26 ЗТРЧСИ възлизала на 7 737,02 лв. Счита, че сумите в размер на 42 800 лв. и 488 хиляди били напълно достатъчни, за да удовлетворят взискателя Е. К., ако тя претендирала само присъдената й сума по т.д.№ 5720/2014 г. в общ размер на 475 996 лв., от които главница в размер на 268 499 лв. и законна лихва от 01.09.2014 г.- 207 497,30 лв. Сочи, че поради наличие на обезпечителна заповед в полза на Е. К. се налагало продажбата на публична продан на ателие № 5, ателие № 6 и апартамент № 3, като на Е. К. се изплаща сумата в размер на 225 670,87 лв. по изпълнителния лист, а остатъкът от публична продан се задържал за удовлетворяване на вземане на друг присъединен взискател.