Решение № 1014 от 07.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1014 гр. Пловдив, 07.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20255330112758 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. С. К., ЕГН **********, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1000 лева, с уговорен ГЛП – 3.330 % и ГПР – 47.908 %, платим разсрочено на 11 равни месечни вноски, всяка в размер на 110.06 лева.

Твърди се, че съгласно чл. 6, ал. 1 от Договора, същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят - ищец дължал неустойка в размер на 1022.32 лева, която следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка.

Ищецът твърди, че е платил по процесния договор за кредит сумата от 2233 лева и главницата по договора била изцяло погасена.

Счита, че процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Твърди, че посочената в договора стойност на годишния процент на разходите не отговаря на реално приложения. Сочи, че поради невключването на неустойката при изчисляване на ГПР, същият не съответства на действително прилагания от кредитора. Твърди се заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК. Излагат се съображения, че неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора, тъй като се кумулира към погасителните вноски и оскъпява кредита.

Предвид изложеното се твърди, че процесният Договор за паричен заем № ***, е изцяло недействителен, като с оглед изложеното, се моли за присъждане на сумата в размер н а 100 лева - частичен от 1233 лева, платени без основание, по нищожен Договор за 1 паричен заем № ***, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда- 29.07.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 19.02.2026 г., е допуснато изменение на предявените искове, чрез увеличение на размерае на първоначално предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 767.73 лева, представляваща пълния размер на претендираната като недължимо платена сума по нищожен Договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда- 29.07.2025 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Креди Йес” ЕООД е подал писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ***, като на ищеца тъй като не е представил обезпечение, поради което към сумата по заема била включена и уговорената неустойка.

Твърди, че ищецът предсрочно е погасил кредита – на 24.11.2023 г., като му е заплатил сума в общ размер на 1767.73 лева, като по договора е разпределил сумата по пера – за главница – 1000 лева, за договорна лихва – 155.06 лева и за неустойка – 612.67 лева.

Поддържа, че ищецът е бил предварително запознат с условията на дружеството за обезпечаване на заема, при което е имал възможност да прецени дали да сключи договора.

Посочва, че при сключване на договора страните са действали в рамките на свободата на договаряне, като неустойката не излизала извън присъщите й функции. Твърди да са спазени изискванията на ЗПК, доколкото договорът имал за предмет потребителски кредит.

Неустойката съставлявала разход, който ищецът следвало да заплати при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение. Твърди, че клаузата за неустойка била индивидуално уговорена, доколкото била съобразена с параметрите, посочени от ищеца в молбата за кандидатстване за заем. С оглед тези обстоятелства, в договора бил уговорен размер на неустойката, съобразен с индивидуалните потребности и възможности на ищцата.

Поддържа, че уговорената неустойка притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и, че същата е валидна и индивидуално уговорена.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан Договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца била предоставена заемна сума в размер на 1000 лева; предвидено е заплащане на неустойка за непредставено обезпечение, която сума не е включена при изчисляването на ГПР и в ГПР е включен единствено разход за възнаградителна лихва. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 10.11.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за паричен заем № ***, се установява, че на ищеца е предоставена в заем сумата от 1000 лева. Със същия договор е уговорена договорна лихва, като месечния лихвен процент по заема е 3.300 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 47.908 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 11 месечни погасителни вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1210.68 лева.

2

В чл. 6 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно обезпечение, по избор на Заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция, съгл. чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в полза на Заемодателя.

С клаузата на чл. 8 от договора, страните са уговорили, че с подписването му, Заемателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Заемателят не предостави договореното в чл. 6, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем, Заемателят дължи на Заемодателя неустойка в размер на 1022.32 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към настоящия договор за заем.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Креди Йес“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в конкретния случай е посочено, че ГПР е 47.908 %, а възнаградителната лихва– 3.330 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването 3 му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 47.908 % и общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 8 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.

При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл.