Решение № 1988 от 04.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1988 гр. София, 04.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20211100508039 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 20069806 от 17.03.2021 г., постановено по гр.дело № 34426/2020 г. по описа на СРС, Г.О., 125 състав, са отхвърлени предявените от „В.***“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, ап.3, против Д.

М. Т., ЕГН **********, с адрес: село Бистрица, ул.“*******, искове за връщане на общата сума 22000 лв., от които сумата 5500 лв., платено възнаграждение по договор № 6-002/25.06.2019 г. от 01.06.2019 г., който се твърди от ищеца, че е развален на основание чл.87, ал.2 ЗЗД, съединен обективно с иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за сумата 16500 лв.- по твърдения на ищеца платена при начална липса на основание- поради допусната грешка в счетоводството на ищеца, при нареждане на плащания на 05.08.2019 г.- сумата 5500 лв., на 14.09.2019 г.- сумата 5500 лв. , както и на 11.10.2019 г.-08.11.2019 г.- сумите по 2750 лв. С решението на съда е осъдено „В.***“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“*******, ап.3, да заплати на Д. М. Т., ЕГН **********, с адрес: село Бистрица, ул.“*******, сторените по делото разноски от 1210 лв.

Срещу решението на СРС, 125 състав е постъпила въззивна жалба от „В.***“ 1

ООД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.Д. К., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за сумата от 22000 лв.

Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при неправилно приложение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна - ответник Д. М. Т., чрез пълномощника си адв.В. Д. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение-потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка.

В настоящия случай, с петитума на исковата молба е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД- искане за връщане на предоставена парична престация при начална липса на основание. В чл.55, ал.1 от ЗЗД са уредени три различни фактически състава, които следва да бъдат разграничени с оглед процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване и с оглед на различните правни последици от осъществяването им/ в този смисъл Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС/.

В практиката на ВКС, изразена в ППВС № 1/ 28.05.1979 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения : № 29 от 28.03.2012 г., по гр.дело № 1144 / 2010 г. на ІV г.о.; № 21/ 23.04.2013 г., по гр.дело № 1456 / 2011 г. на ІV г.о.; № 556/13.07. 2010 г., по гр.дело № 46/2009 г. на І г.о. и много други специфичният белег на първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД е първичната липса на основание, която може да се отнася както до цялата получена облага, така и до част от нея. С оглед на това на връщане подлежи цялата имуществена ценност, или част от нея, като при предявена претенция за реституция на даденото на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, тежестта за доказване се разпределя според общите принципи на гражданския процес - чл.154 ГПК. Всяка страна следва да докаже обстоятелствата, с които свързва своите 2 твърдения, или от които извлича определени благоприятни за нея правни последици. В разглежданата хипотеза на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД това означава, че когато ищцовата страна твърди, че ответникът е получил парична сума при начална липса на основание, в нейна тежест е да докаже факта на извършеното плащане, а в тежест на ответника - да докаже наличието на основание за това плащане и за задържане на дадената сума.

В ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.дело № 1/79 г. са дадени разяснения по прилагането на правилата на чл.55 ЗЗД за неоснователното обогатяване. Пленумът на ВС изрично е посочил, че разграничението между уредените три фактически състава в разпоредбата на чл.55 ЗЗД и състава по чл.59 ЗЗД се налага, не само с оглед на правилното подвеждане на различните случаи под нормата на закона и различните правни последици, но и с оглед на процесуалните изисквания за разпределение на тежестта на доказване. По силата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Разпределението на доказателствената тежест в процеса въз основа на исканията и възраженията на страните е обусловено от претендираното материално право, чиято защита ищецът търси чрез предявения иск, или от възраженията на ответника, целящи отричане на съществуването на правото на ищеца, тъй като не е валидно възникнало, погасило се е или ответникът разполага със свое право, противопоставимо на претенцията на ищеца.

По иск с правно основание чл.55, ал.1 ГПК разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание - ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на предаването на вещ, респективно на плащането на парична сума, а ответникът основание за получаването или за задържане на полученото.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение.

3

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради следните съображения:

При постановяването на обжалваното решение, първоинстанционния съд, не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Съдът приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

Съгласно задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание и когато се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Съгласно Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът е длъжен да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения и заявеното искане. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и 4 въззивната инстанция, като го обезсили, следва първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. да изпрати делото на

Разпоредбата на чл.2 от ГПК задължава съда да се произнесе по всяка подадена от него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т.9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 140/07.10.2009 г. по т.дело № 342/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 166/31.10.2011 г. по т.дело № 742/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, съдът е длъжен да даде защита на претендираното от ищеца право и да се произнесе по предявения иск. Когато първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, а не е разгледал предявения, и не се касае до неправилна правна квалификация, първоинстанционното решение е недопустимо и въззивната инстанция следва да го обезсили и върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск.

Отделно от изложеното, съгласно практиката на съдилищата, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право.

На следващо място, съдът приема, че разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес и има за последица обезсилване на постановеното недопустимо решение. Спорният предмет се индивидуализира с основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право.