Решение № 3094 от 16.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3094 гр. Пловдив, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330100373 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. М. К. против „Лендиво“ ООД, с която се предявяват обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, че клаузата на чл. 27, ал.1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 70,00 лева, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и защото е неравноправна, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лева (равняващи се на 25,56 евро), представляваща получена сума за неустойка от ответника при начална липса на основание, а именно: недействителен договор за кредит, а при условията на евентуалност – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 41,00 лева (равняващи се на 20,96 евро), представляваща получена сума за неустойка от ответника при начална липса на основание, а именно: нищожна клауза за заплащане на неустойка, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.01.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за 1 потребителски кредит № **/** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 400 лева, при ГПР в размер на 36,00 % и ГЛП в размер на 30,60 %. Посочва се, че съгласно чл. 27, ал.1 от договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение ищецът следвало да заплати на ответника 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорно обезщетение.

Навеждат се доводи, че ищцата е заплатила на ответника сумата в размер на 400 лева за главница, 9,00 лева за договорна лихва и 41,00 лева за неустойка.

От правна страна се излагат съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, доколкото не са посочени правилият лихвен процент и условията за неговото прилагане и релевантният ГПР и механизмът за неговото определяне. В последния не била включена сумата за неустойка, по който начин се достигало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не целият договор е недействителен, се възразява, че клаузата за неустойка е нищожна доколкото противоречи на добрите нрави и е неравноправна поради големия й размер. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Лендиво“ ООД, с който се излагат съображения, че е налице злоупотреба с право, доколкото от същия ищец е предявен иск срещу същия длъжник с едни и същи доводи, но различен договор за потребителски кредит. Поради изложеното се претендира настоящото производство и гр. д. № 554/2026 г. по описа на Районен съд Пловдив да бъдат обединени. Предявеният искове се оспорват и по основателност. Посочва се, че договорът за кредит е сключен по подадена заявка от ищеца по реда на ЗПФУР, като се описва механизма на сключване на договора. Излагат се доводи, че ГПР е определен под императивния размер на чл. 19, ал.4 ЗПК, като неустойката не следвало да се включва в същия, доколкото била начислена след сключване на договора. При сключване на договора ищецът бил уведомен за възможното начисляване на неустойката. Възразява се и че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави, като се посочва, че ищецът е имал възможност в 14-дневен срок от сключване на договора да се откаже от него. Условията по клаузата били изпълними, разумни и адекватни. Посочената клауза не отговаряла и на 2 изискванията за неравноправност, което се потвърждавало и от поведението на ответника, който бил сключвал множество договори с включена същата клауза. Признава се получаването на сумата по осъдителните искове, но се възразява, че същата е заплатена на валидно договорно основание. Поради изложеното се претендира настоящото производство да бъде обединено с гр. д. № 554/2026 г. по описа на Районен съд Пловдив, предявените от ищеца искове да бъдат отхвърлени и в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

С Определение № 2639/02.03.2026 г., постановено по делото, на основание чл. 213 ГПК са съединени настоящото производство и това по гр. д.

№ 554/2026 г. по описа на Районен съд Пловдив за разглеждането им в едно.

Гр. д. № 554/2026 г. по описа на Районен съд Пловдив е образувано по искова молба на Д. М. К. срещу „Лендиво“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, а при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, че клаузата на чл. 27, ал.1 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 70,00 лева е нищожна поради противоречие с добрите нрави и защото е неравноправна.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 600 лева, при ГПР в размер на 36,00 % и ГЛП в размер на 30,60 %. Посочва се, че съгласно чл. 27, ал.1 от договора, при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение ищецът следвало да заплати на ответника 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорно обезщетение. От правна страна се излагат съображения за недействителност на договора за потребителски кредит и нищожност на клаузата за заплащане на неустойка, идентични с тези по първоначалната искова молба. Претендира се предявените искове да бъдат уважени като в полза на ищеца се присъдят разноски в производството.

В указания срок е постъпил отговор на искова молба от ответника „Лендиво“ ООД, с който се излагат съображения, идентични с тези по 3 първоначалния отговор на исковата молба.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Лендиво” ООД, в качеството на заемодател, и Д. М. К., като заемател, е сключен Договор за паричен заем № ** от ** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 400,00 лева.

Съобразно чл. 17 от Договора страните са постигнали съгласие заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) банкова гаранция или 2) осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство, което следва да отговоря на изискванията на ОУ и да е одобрено от кредитора. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 27, ал.1 от договора, ищецът следвало да заплати на ответника неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден забава – разсрочено, с всяка вноска.

По делото е приобщен и Договор за паричен заем № ** от ** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 600,00 лева. И по този договор по силата на чл. 17 от договора ищецът е следвало да представи обезпечение измежду банкова гаранция и поръчителство, като при неизпълнение на посоченото задължение на основание чл. 27, ал.1 от договора същият дължал неустойка в размер на 0,9 % от размера на усвоената сума.

С Определение № 4122/30.03.2026 г., постановено по делото, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 450,00 лева по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между „Лендиво“ ООД, като заемодател, и Д. М. К., като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на два парични заема в размер на 400,00 лева и 600,00 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити 4 със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.

4 от ЗПК. Сключените договори за парични заеми по своята правна характеристика и съдържание представляват такива за потребителски кредити, поради което за тяхната валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 27, ал.1 от процесните договори, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума на ден. Разпоредбата на чл. 17 от договорите, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител /който следва да отговаря на множеството кумулативни изисквания на ОУ на договорите/. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 17 и чл. 27 от договорите и съпоставянето им с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 17 от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора /за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане/ или физическо лице - поръчител, който да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договорите, като 5 стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договорите изначално добавя вземането за „неустойка” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договорите следва да се окачестви като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.