Решение № 6473 от 26.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6473 гр. София, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Мария Г. Шейтанова Въззивно гражданско дело № 20231100507208 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 2542/21.02.2023 г., постановено по гр.д. № 30 161/2022 г. на СРС, ГО, 180 състав, са отхвърлени предявените от ищеца Р. Д. К. против ответника „С.*А.Е.а“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал.

1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 374,65лв. неизплатено трудово възнаграждение, представляващо разликата между дължимото се при нормална продължителност на работното време и реално изплатеното месечно трудово възнаграждение след въведено от работодателя непълно работно време за периода от 18.05.2020 г. до 01.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба 07.06.2022 г. до окончателното погасяване на задължението и както и сумата от 447, 44 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода 01.06.2020 г. – 06.06.2022 г.

Образувано е по въззивна жалба вх. № 70516/ 14.03.2023. г. на Р. Д. К. срещу решението. В жалбата се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство моли за отмяна на решението и постановяване на друго, с което исковете да бъдат уважени. Излага, че неправилно районният съд не е изследвал дали са били налице материалните предпоставки за въвеждане на непълно работно време на осн. чл.

138а КТ, при положение че за работника не съществува правен интерес да се брани срещу незаконосъобразното въвеждане на непълно работно време с нарочен иск срещу 1 заповедите за въвеждане на същото; напротив съгласно съдебната практика и например определение № 389/28.06.2010 г. по ч.гр.д. № 366/2010 г. на ВКС на РБ работникът, по отношение на когото незаконосъобразно е въведено непълно работно време, може да се брани с иск по чл. 357, ал. 1 КТ включително и да претендира заплащане на възнаграждение за пълното уговорено в договора работно време. По този иск подлежи на изследване дали са били налице предпоставките по чл. 138а КТ.

Именно такъв иск е предявила ищцата – въззивник, при твърдения, че работодателят ответник неправилно, при липса на материалните предпоставки за това, е въвел непълно работно време в исковия период от 18.05.2020 г. до 01.09.2020 г., възползвайки се от Ковид пандемията. На второ място сочи, че СРС е възприел неправилна квалификация на иска по чл. 128, т. 2 КТ вместо дължимата квалификация чл. 357, ал. 1 вр. чл. 138а вр. „чл. 267, ал. 1/ чл. 128, т. 2 КТ“. Твърди в предприятието за исковия период да е бил налице престой. Относно възприетото в решението, че правата на ищцата били изводими от хипотезата на чл. 213, ал. 1 КТ или незаконно недопускане до работа за исковия период, излага, че при изпълнение на трудовите й задължения за исковия период от вкъщи /„хоум офис“/ с намалено работно време за нея би било трудно да докаже недопускане до работа. Сочи, че не следвало да се доказва, че работният ден е отработен физически изцяло /въпреки незаконосъобразно въведеното непълно работно време/ при положение, че естеството на работата не го позволява, поради наличието на престой. По-нататък сочи, че е работила допълнително поради множеството поръчки в исковия период за отдела.

Въззиваемият „С.*А.Е.а“ ЕООД оспорва подадената въззивна жалба. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част и присъждане на сторените по делото разноски. Излага, че в исковия период се е наблюдавало при него реално намаляване обема на работата, като с процесните заповеди е въведено намалено работно време на осн. чл. 138а, ал. 1 и ал. 2 КТ. На второ място излага, че правилно искът е квалифициран като такъв по чл. 128, т. 2 КТ за претендиране на трудово възнаграждение, въз основа на фактическите твърдения на ищцата, като тя не е възразила по отношение на доклада. Не могло да се приеме, че за работниците в хипотезата на хоум офис е неприложим априори чл. 213 КТ. Ищцата не е навела твърдения за незаконно недопускане до работа или за наличие на престой в предприятието, а искът за заплащане на трудово възнаграждение за неотработени часове е неоснователен.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба и отговора приема следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Решението следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

В отговор на оплакванията по жалбата въззивният съд приема следното.

С исковата молба ищцата твърди, че по силата на възникнало с ответника трудово правоотношение по трудов договор № 305/01.09.2017 г. била назначена на 2 длъжността „специалист контрол приходи“ при ответника. Изпълнявала служебните си задължения при 5 - дневна работна седмица с 8 - часов работен ден от 09:00 до 18:00 часа, считано от 01.06.2019 г., с брутно месечно възнаграждение от 2 300 лева. Твърди, че в посоченото работно време е изпълнявала служебните си задължения до началото на исковия период 18.05.2020 г. След 18.05.2020 г. с поредица от заповеди на работодателя, които тя твърди че са незаконосъобразни, било въведено при липса на предпоставките за това непълно работно време.

Твърди, че за исковия период от 18.05.2020 г. до 01.09.2020 г. била в невъзможност да работи на пълен работен ден /абз. 7, стр. 2 от исковата молба/ и съответно получила трудовото си възнаграждение само за отработените часове, но не и в пълен размер, който би бил дължим ако не са прилагани незаконосъобразните заповеди на работодателя по чл. 138а КТ за въвеждане на непълно работно време. С молба вх. № 269777/05.12.2022 г. ищцата твърди, че „на практика е работила с намалено работно време“ в исковия период, но за това намалено време извършвала същата по обем работа. Работата се извършвала при условията на хоум офис. С исковата молба претендира незаплатената част от трудовото си възнаграждение при нормална продължителност на работното време – сумата от 2 374,65лв. за периода от 18.05.2020 г. до 01.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба 07.06.2022 г. до окончателното погасяване на задължението и както и сумата от 447, 44 лв. - мораторна лихва върху главницата за периода 01.06.2020 г. – 06.06.2022 г.

Твърди, че заповедите на работодателя по чл. 138а КТ, а именно Заповед № Н 34/30.04.2020 г., Заповед № Н36/29.05.2020 г., Заповед № Н37/29.05.2020 г., Заповед № H50/28.07.2020 г., Заповед № Н57/07.08.2020 г. и Заповед № H85/30.10.2020 г., са незаконосъобразни поради следното: 1/работодателят не е съгласувал въвеждането на непълно работно време с представителите на синдикалните организации и представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ; 2/ не е спазено относно заповедите по чл. 138а, ал. 2 КТ правилото на чл. 9 НРВПО, изискващо установяването на непълно работно време по чл. 138а, ал. 1 КТ да се извършва с писмена заповед на работодателя за всеки отделен случай не по-късно от 10 работни дни преди датата на преминаването към непълно работно време; 3/ поради липса на данни за намален обем на работа - оспорва това обстоятелство; 4/ поради това, че непълно работно време е въведено за определени служители от различни звена, а не за цялото предприятие или отделни цели звена; 5/ поради това, че някои от заповедите, с които е въведено непълно работно време, са издадени на основание чл. 138а, ал.1 КТ, а други на основание чл. 138а, ал.1 КТ, като Заповед № Н36/29.05.2020 г. и Заповед № Н37/29.05.2020 г. били издадени за един и същи период, но на различно основание.

Ответникът оспорва иска при твърдения, че издаването на заповедите по чл.

138а, ал. 1 КТ е съгласувано с представителите на синдикалните организации, а представители на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ не са излъчени в предприятието. Обемът на работата е намалял – ответникът е дружество, на което компанията Ксерокс чрез Е.С.Е. Т. ЛТД превъзлага работа /аутсорсинг/. Твърди, че според глобален договор между Ксерокс корпорейшън и Е.С.Е. Т. ЛТД е констатирано намаляване обема на работата и е предвидено намаляване работното време на 3 персонала, за да бъде запазена заетостта. Излага, че Ковид пандемията се отразила и на приходите на Ксерокс, а ответникът е дружество, на което Ксерокс превъзлага работа според своето усмотрение и в обеми, в които прецени. Твърди да са спазени изискванията на чл. 138а, ал. 1 и ал. 2 КТ, като заповедите са издавани и на двете основания; също така според чл. 138а, ал. 2 КТ ответникът не е длъжен да доказва намален обем на работата, понеже КТ предвижда право за работодателя да намали работното време поради Ковид пандемията /обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка/ без да подлежи на доказване дали точно бизнесът на ответника е засегнат и доколко от пандемията. Излага, че заповедите се отнасят до цели звена и екипи.

Във връзка с така формулираните твърдения на ищеца районният съд правилно е квалифицирал иска за главница като такъв по чл. 128, т. 2 КТ. Ищцата последователно в производството пред първата инстанция твърди, че поради незаконосъобразно въведеното намалено работно време с процесните заповеди не й е заплащана част от трудовото възнаграждение. Ищцата обаче не твърди да е полагала труд след приключване на работното време според заповедите за установяване на намалено работно време. Напротив, в исковата молба, уточняваща молба, а и в самата въззивна жалба излага, че за нея е било невъзможно да работи на пълен работен ден.

Твърденията на ищцата са, че в рамките на намаленото работно време, при условията на наложения хоум офис, е извършвала същия обем работа.

Ищцата не е твърдяла в пр-вото пред СРС да е налице хипотезата на престой по чл. 267 КТ, поради което тези твърдения от въззивната жалба са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани по същество. За пълнота - с навеждането им ищцата внася противоречие с първоначално поддържаното от нея, че обемът на работата не намалял.

Следователно при изложените твърдения от ищцата, че е полагала труд в рамките на незаконосъобразно въведеното намалено работно време на осн. чл. 138а, ал. 1 и ал. 2 КТ, като е извършвала същия по обем работа за намаленото работно време, поради което й се дължи цялото трудово възнаграждение в уговорения по договора размер, то правилно искът е бил квалифициран като такъв по чл. 128, т. 2 КТ.

Не е било спорно между страните, че ищцата по силата на трудов договор № 305/01.09.2017 г. е назначена при ответника на длъжност „специалист контрол приходи“, като изпълнявала служебните си задължения при 5- дневна работна седмица с 8 часов работен ден от 09:00 до 18:00 часа, считано от 01.06.2019 г. Ищцата работи в отдел „Обслужване на Ксерокс".

Не е спорно, а и се установява и че в исковия период от 18.05.2020 г. до 01.09.2020 г. в предприятието на осн. чл. 138а, ал. 1 и ал. 2 КТ е въведено намалено работно време, като ищцата е работила /полагала реално труд/ в рамките на посочените часове намалено работно време, при условията на хоум офис.

Ноторно известно и неподлежащо на доказване е, че в процесния период от 18.05.2020 г. до 01.09.2020 г. в РБ е била обявена от МС извънредна епидемична обстановка във връзка с разпространението на вируса Ковид -19. С Решение №325 на Министерския съвет от 14.05.2020 г. е обявена извънредна епидемиологична обстановка.

4

Установява се от приложените заповеди, че на различни основания - чл. 138а, ал. 1 и ал. 2 КТ, за исковия период работодателят е установил за някои звена от предприятието намалено работно време, при спазване на срока по чл. 9 НРВПО относно заповедите по чл. 138а, ал. 1 КТ и след предварително съгласуване с представителите на синдикалните организации. Видно от кореспонденция, а и се установява от показанията на свид. Г. и Р., то преди издаването на първата заповед по чл. 138а, ал. 1 КТ е проведена среща между ръководството на предприятието и представители на НФТИНИ на КТ „Подкрепа“, като е получено отрицателно становище от последните. Или мярката за запазване на заетостта е била подложена предварително на съгласуване. Срокът по чл. 9 НРВПО не се прилага относно чл. 138а, ал. 2 КТ.