Определение № 2191 от 10.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2191 гр. София, 10.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20258002900193 по описа за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Л. А. Б. срещу решение №1020 от 15.10.2024г. по в.гр.д.№3168/2023г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и отмяна на решение №4381 от 07.08.2023г. по гр.д. №11706/2022г. по описа на Софийски градски съд, І ГО, 14 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против „Банка ДСК“ АД иск с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК за установяване в отношенията между страните, че Л. А. Б. не дължи сумата от 36 034,02 лева задължение за главница по изп.д.№20178840400011 по описа на ЧСИ М. И. , както и за сумата от 4349 лв., начислена върху главницата законна лихва.

Касационният жалбоподател твърди, че решението е недопустимо, тъй като постановеният от съда диспозитив не дава точен отговор на исканията на страните по двете въззивни жалби срещу решението на първата инстанция.

Жалбоподателят оспорва изводите на въззивния съд, че по делото няма доказателства за постигнато споразумение между страните за поредността на погасяване на задълженията от най – обременителното към следващите и че следва да се приложи чл.104 ал.2 от ЗЗД, при което със сумата 19877,02 лв. са погасени вземанията на „Банка ДСК“ АД за разноски 1785,75 лв. и за такса 1

457 лева - изцяло, както и за договорна лихва за сумата от 17 630,69 лв., с непогасен остатък от 726,65 лв., но не и основното задължение за главницата от 84 789,02 лв. Счита, че по този начин въззивният съд се е произнесъл имплицитно с постановения от него отхвърлителен диспозитив по искове, които не са предмет на обжалване по нито от двете въззивни жалби. Изразява становище, че въззивният съд би могъл да приложи разпоредбата на чл.104 ал.2 от ЗЗД само и доколкото пред него биха били висящи искови претенция за недължимост на сумата 18 357,34 лв. договорна лихва за периода 22.10.2011г. до 24.10.2013г., за недължимост на сума 457,48 лв. заемни такси и за сумата 1 785,75 лв. разноски, каквито претенции не са предявени.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1.За необходимостта съдебното решение да бъде обосновано с аналитични и логични изводи на решаващия състав на база ангажираните от страните по делото доказателства и касаещи правните им последици за конкретния правен спор? 2. За допустимостта решаващият въззивен съд да се произнесе по заявено извънсъдебно компенсаторно изявление, касаещо отделно заявена в исковия процес претенция, по отношение на която не е налице висящност в рамките на въззивното обжалване, по причина, че в мотивите си съдът приема приложимост на друга материално – правна разпоредба, касаеща поредността на погасяване на насрещни вземания чрез прихващане – в случая на чл.104 ал.2 от ЗЗД, вместо приложената разпоредба на чл.76 ал.2 от ЗЗД и за процесуалната допустимост на решението в тази хипотеза? 3. По приложение на Закона за платежните услуги и платежните системи / ЗПУПС/ и правилата на БНБ в хипотеза, при която банката е платец по задължение към физическо лице, при упражнено от същото лице потестативно право на прихващане със свое вземане срещу банката; какви са правомощията на банката в тези хипотеза; допустимо ли е като платец банката да реши, бе знанието и уведомяването на кредитора си по каква сметка извършва плащането и в кои хипотези може дължимите суми да бъдат преведени по разплащателна сметка с виртуална компонента и невъзможност за разпореждане от страна на титуляра на сметката? По първия въпрос поддържа, че е налице противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.

№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР№3/2016 от 22.04.2019г. по тълк.д.

2

№3/2016г. на ОСГТК на ВКС. За другите два въпроса поддържа, че са от значение за еднаквото и точно приложение на закона в аналогични хипотези.

Позовава се също на очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за докускане на касационно обжалване, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че „Банка ДСК“ АД има вземане от Л . Б. в размер на главница от 84 789,42 лв., ведно със законна лихва считано от 10.06.2015г ., договорна лихва в размер на 18 357,34 лв., заемни такси в размер на 457 ,48 лв. и разноски - 1 785,75 лв. или общо вземането е за сума от 105 389 ,99 лв., за които е издаден изпълнителен лист по т.д.№171/2013г. на ОС - Пазарджик.

Установил е, че „Банка ДСК“ ЕАД е имала задължения към ищеца Б. за суми за съдебни разноски, общо в размер на 36 034,02 лв., за които суми са издадени изпълнителни листове. Също е установил, че с уведомление с рег.

№01-10-02297 от 02.02.2022г., достигнало до банката, ищецът е заявил, че извършва прихващане на задълженията си с вземането си към банката в размер на сумата от 36 034,02 лв., като в уведомлението не е посочено какво задължение ищецът счита, че погасява. Констатирал е, че с представените от ответника операционни бележки от 21.05.2019г. за сума в размер на 14960 лв. и от 18.10.2018г. за сумата от 1200 лв., посочените суми са преведени по разплащателна сметка на ищеца. Обсъдил е данните от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, че сметката, по която банката е извършила плащанията с представените операционни бележки, е „виртуалната спестовна компонента“ или сметка за електронни пари - за съхранение на електронни пари, до които издателят е осигурил отдалечен достъп за изпълнение на 3 платежни операции; тя е компонента към разплащателната сметка, виртуалната компонента няма IBAN и преводи от нея не може да се извършват. Също от заключението съдът е установил, че по основната разплащателна сметка, част от която е спестовната компонента, са били наложени запори, които обхващат и средствата по компонентите, първият от които е за обезпечение от 21.07.2011г., наложен от НАП - ТД Пловдив, офис Пазарджик; че на 19.07.2019г. сумата от 14 960 лв. и сумата от 1200 лв. са прехвърлени по разплащателна сметка на Л ука Б. с основание „преведена сума след проверка по повод жалба“, като разплащателната сметка на касатора е била заверена с посочените суми, прехвърлени служебно от виртуалната компонента, а на 20.09.2019г. банката е наредила превод на сумата по сметка на НАП в изпълнение на наложения запор. За да направи извод, че към момента на отправяне на изявлението за прихващане ищецът не е бил титуляр на част от вземането в размер на 16100 лв., съдът е изложил мотиви, че предприетите действия от страна на служители на банката по прехвърляне на посочените суми от сметка в сметка на ищеца, както и престояването на сумата в т.нар. виртуална сметка са действия в противоречие с правилата на банката за управление на електронните канали на гражданите, но този факт е без значение за делото, тъй като на 19.07.2019г. сумите са прехвърлени, постъпили в разплащателната сметка на ищеца и сметката е заверена с тези суми, а на 20.09.2019г. поради наложения запор на сметката на ищеца банката - ответник е прехвърлила процесната сума от 16160 лв. по сметка на взискателя НАП. Изтъкнал е, че в периода от 19.07.2019г до 20.09.2019г, когато е преведена сумата от 16160 лв. от Банка ДСК по силата на наложения запор на легитимиран взискател, ищецът- титуляр на сметката не е направил разпореждания със средствата, в това число не е направил компенсаторно изявление, което да достигне до банката и да породи правно действие. Ето защо е счел, че сумата от 16160 лв., намираща се по разплащателна сметка на ищеца към датата 20.09.2019г., правилно е преведена от банката за погасяване на вземането на НАП от касатора.

С оглед изложеното въззивният съд е приел, че по силата на компенсаторното изявление на Б. е извършено прихващане с останалата част о т вземането, на което към момента на изявлението той е бил титуляр, в размер на 19 874,02 лв. За да даде отговор на спорния между страните въпрос какви пера от вземанията на банката са погасени с посочената сума по силата 4 н а извършената компенсация, съдът е взел предвид, че ищецът е дължал на „Банка ДСК“ АД суми, породени от едно основание и представляващи главница, лихви и съдебно признати разноски по събиране на вземането, а сумата, с която той е направил прихващане е в размер по-малък от неговото задължение. Изтъкнал е, че с отправеното компенсаторно изявление ищецът не е посочил начин на погасяване на неговите задължения и страните не са имали постигнато съгласие за друг ред за погасяване на лихвоносни парични забавени задължения. Поради това е приел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД , съгласно която когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се найнапред разноските, след това лихвите и най-после главницата. Направил е извод, че със сумата от 19874,02 лв. са се погасили изцяло вземанията на банката за разноски – 1785,75 лв. и такса- 457,58 лв., както и част от вземането за договорна лихва в размер от 17630,69 лв., а е останало непогасено по силата на прихващането вземането на „Банка ДСК“ АД за оставалаща част от договорната лихва в размер на 726,65 лв. и изцяло вземането за главница от 84789,42 лв. При тези данни съдът е приел исковата претенция з а изцяло неоснователна.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Наред с това според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби.

Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане 5 на касационно обжалване.

В случая касаторът изрично въвежда доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение, като във връзка с тези доводи е поставен и вторият процесуалноправен въпрос от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, поради което същите следва да бъдат обсъдени общо. Поставеният въпрос не съответства на данните по делото, доколкото предмет на спора и в първоинстанционното, и във въззивното производство са били вземанията на банката от 36 034,02 лева за главница по изп.д. №20178840400011 по описа на ЧСИ М. И., както и за сумата от 4349 лв., начислена върху главницата законна лихва, които ищецът поддържа, че не съществуват. Произнасянето на двете инстанции е съобразено изцяло със заявения от ищеца петитум на иска, конкретизиран пред първоинстанционния съд в молба от 15.03.2022г. Не съответства на мотивите на въззивния съд и твърдението на касатора, че въззивният съд не е приложил последователността на погасяване на задълженията по чл.76 ал.2 от ЗЗД, а е приложил разпоредбата на чл.104 от ЗЗД. В мотивите на решението съставът на САС се е позовал на двете разпоредби, като именно чл.76 ал.2 от ЗЗД регламентира реда за погасяване на задълженията. Въпросът изразява разбирането на касатора, че при въведено твърдение за извънсъдебно прихващане, съдът не може да отнася вземанията, с които ищецът по отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК твърди, че е направил прихващане, за погасяване на други вземания, извън предявените като предмет на производството с исковата молба. Тези доводи на касатора не са съобразени с разграничението на хипотезите на съдебно прихващане, като защитен способ на ответника по иска и на въведено от някоя от страните твърдение за осъществено извънсъдебно прихващане. Разяснения за разликата в двете хипотези са дадени в мотивите на Тълкувателно решение №2 от 18.03.2022г. на ВКС по т. д. №2/2020г., ОСГТК на ВКС, съгласно които когато ответникът се позовава на погасителния ефект на изявление за прихващане, извършено извън процеса, а съдът приеме, че способът не се е осъществил, той следва да го разгледа като евентуално заявено възражение за съдебно прихващане. Съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън процеса. В този смисъл е дадено разрешение и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №60107 от 22.12.2021г. по т. д. №523/2020г. на 6