Решение № 308 от 03.06.2025, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 308 гр. Дупница, 03.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ели Д. Анастасова Мицевска при участието на секретаря Деа Д. И.а като разгледа докладваното от Ели Д. Анастасова Мицевска Гражданско дело № 20251510100567 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.

Образувано е по следните предявени от А. И. Й. срещу „Би Енд Джи Кредит“ ООД обективно съединени искове:

- иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за кредит с № MAX_300786307/30.07.2021г., като противоречащ на закона;

- иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се претендира осъждане на ответника да заплати сумата от 169.96 лв., представляваща платена без основание възнаградителна лихва, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.03.2025г. /датата на депозиране на исковата молба/ до окончателното изплащане на вземането.

Релевират се доводи, че между страните по делото е сключен договор за кредит с № MAX_300786307/30.07.2021г., по силата на който на ищеца, в качеството на заемополучател е предоставена главница в размер на 1000 лв. В чл. 10 от договора било предвидено, че кредитополучателят се задължава да заплати два вида такси: такса за бързо разглеждане и такса за експресно обслужване на кредита, чиято обща стойност възлиза на сумата от 850.11 лева /почти равняваща се на размера на главницата/. В тази връзка релевира, че въпросните такси не са включени като компонент в общия размер на ГПР, поради което посоченият ГПР в размер на 40.36% не отразява пълния размер на всички включени в него компоненти.

1

С оглед изложените съображения ищецът счита, че договорът за кредит нарушава изискванията на ЗПК, доколкото не е съобразена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Ето защо намира предявените искове за основателни и доказани. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна, с който заявява, че предявените искове са неоснователни, доколкото посочените два вида такси: такса за бързо разглеждане и такса за експресно обслужване на кредита РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, IV състав, като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:

Предявен е главен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за кредит с № MAX_300786307/30.07.2021г., като противоречащ на закона.

Основателността на предявения иск се обуславя от доказване на сочените основания за нищожност – противоречие с императивни правни норми, предвидени в ЗПК.

При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск следва да се изложат следните съображения: с изготвения по делото доклад /л. 27, стр. 2/ са отделени като безспорно установено и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните следните обстоятелства: обстоятелството, че между страните е сключен договор за кредит с № MAX_300786307/30.07.2021г., по силата на който ищецът е получил главница в размер на 1000 лева. обстоятелството, че ищецът е заплатил сумата от 169.96 лева – възнаградителна лихва по сключения договор за кредит.

Видно от приетия по делото договор за предоставяне на потребителски кредит с № MAX_300786307/30.07.2021г. /л. 3 и сл./ се установява, че ищецът в качеството си на кредитополучател получил сума в размер на 1000 лева като договорената възнаградителна лихва възлиза на 169.96 лева; ГПР възлиза на 40.36%; в чл. 10 от договора е посочено, че ищецът се задължава да заплати и сумата от 350.11 лева – такса за бързо разглеждане на искането за кредит и сумата от 500.00 лева – такса за експресно обслужване по кредита.

В разглеждания случай е налице валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало по силата на сключен договор за потребителски кредит, сключен от разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница.

2

Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК е предвидено, че формата за действителност на договора за потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

Дефиниция на понятието „траен носител” се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.

Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл.

5, ал. 9 ЗПК е предвидено, че кредиторът трябва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.

Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за комуникация – едно или повече.

Дефиниция на понятието „финансова услуга” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно 3 посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние” – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.

Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че са налице следните предпоставки: 1/ изпълнил задълженията си предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления /както се твърди в частност/ се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.

Електронното изявление е предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от Закона – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава, съгласно чл. 180 ГПК и чл.

18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.

С оглед събраните писмени доказателства по делото съдът счита, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, произтичащо от сключен между тях договор за потребителски кредит от разстояние, като кредиторът е изпълнил основното си задължение по договора, като е превел в полза на ищеца сума по кредита 4 в размер на 1000 лева.

По отношение на процесното вземане за възнаградителна лихва, следва да се посочи следното: възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. Тук следва да се отбележи, че за разлика от банките, небанковите институции, каквато представлява и ответното дружество предоставят на потребителите в заем собствен капитал, а не такъв набран от трети лица – вложители, поради което и размерът на годишния процент на разходите по този кредити, представляващ „общата стойност на кредита за потребителя“, т.е. всички разходи по кредита, включително лихвите и другите разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които потребителят трябва да заплати, са в значително по-високи размери в сравнение с тези на банковите институции.

В конкретния случай от предметното съдържание на договора се установява, че се касае за двустранна консенсуална сделка, тъй като съгласно процесния договор /л. 3/ предоставянето на уговорената сума /1000.00 лв./ не е част от фактическия състав от договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно задължение. Страните са се съгласили, че за кредитодателя възниква правното задължение да предостави уговорения кредит на кредитополучателя по банков път или по друг начин, изрично посочен в заявката за кандидатстване. По делото е безспорно установено, че кредиторът е изпълнил своето договорно задължение за предоставяне на уговорения паричен кредит.

Настоящият съдебен състав намира, че постигнатото споразумение относно клаузата на чл. 10 от процесния договор за заплащане на сумата от 350.11 лева – такса за бързо разглеждане на искането за кредит и сумата от 500.00 лева – такса за експресно обслужване по кредита е нищожно, поради следните съображения: основният спорен между страните въпрос е дали предвидените такси следва да се включат като компонент от ГПР. В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за 5 потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП.