Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 342 от 11.06.2022, Районен съд - Плевен

Съд
Районен съд - Плевен
Дело
Административно наказателно дело 776/2022
Вид
Решение № 342
Подписан
11.06.2022
В сила
13.10.2022
Състав
Асен Иванов Даскалов

Цитирани разпоредби

  • чл.93 ал.1 и ал.2 · Закон за автомобилните превози
  • чл.93 ал.1 т.1 · Закон за автомобилните превози
  • чл.93 ал.1 и ал.2 · Закон за автомобилните превози
  • чл.44 ал.1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59 ал.1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл.59 ал.2 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл.100 ал.1 т.1 · Закон за движението по пътищата
  • чл.149 ал.1 т.3 б. "в" · Закон за движението по пътищата
  • чл.150а ал.2 т.10 · Закон за движението по пътищата
  • чл.89 т.4 · Наредба № 33 от 3 ноември 1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България

РЕШЕНИЕ

№ 342 гр. Плевен, 11.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Асен Ив. Даскалов при участието на секретаря Поля Г. Видолова като разгледа докладваното от Асен Ив. Даскалов Административно наказателно дело № 20224430200776 по описа за 2022 година ПРОИЗВОДСТВО по реда на чл. 59 ал.1 ЗАНН

С Наказателно постановление № 35-0000218/15.03.2022 г. на ДИРЕКТОР

НА

РЕГИОНАЛНА

ДИРЕКЦИЯ

„АВТОМОБИЛНА

АДМИНИСТРАЦИЯ“-ПЛЕВЕН, на Н. Г. Н. ЕГН: ********** са наложени административни наказания, както следва: на основание 93 ал.1 т.1 от Закона за автомобилните превози – глоба в размер на 2000 лв./две хиляди лева/, за извършено нарушение по чл.89 т.4 от Наредба № 33 от 03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България; на основание 183 ал.1 т.1 от Закона за движението по пътищата – глоба в размер на 10 лв./десет лева/, за извършено нарушение по чл.100 ал.1 т.1 ЗДвП.

Срещу така издаденото наказателно постановление (НП), санкционираното лице е подало жалба до РАЙОНЕН СЪД - ПЛЕВЕН.

Отбелязва, че при извършената от страна на контролните органи на РД „АА“ПЛЕВЕН, действително е било установено, че водачът е без валидна карта за клалификация на водача. Същевременно, оспорва правилното приложение на материалния закон като изтъква, че от страна на административнонаказващия орган не е изследвано дали водачът Н.Г. Н***, освен че не притежава карта за квалификация, не е посещавал курсове за обучение, за които да е положил успешно изпит. Счита, че установената липса на валидна карта за квалификация на водача към датата на извършване на нарушението не е достатъчна, за да се направи извод, че същият водач не отговаря на някое от 1 изискванията, определени в Закона за автомобилния превоз и подзаконовите нормативни актове по прилагането му. Изтъква, че удостоверението за професионална компетентност /УПК/ представлява първичен документ, докато картата за квалификация на водача /ККВ/ има вторичен характер и е „удостоверение на удостоверението“; в тази връзка изтъква съображения седмо и петнадесето от преамбюла на Директива 2003/59/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15.07.2003 г. относно начална квалификация и продължаващо обучение на водачи на някои пътни превозни средства за превоз на товари или пътници, за изменение на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета и Директива 91/439/ЕИОна Съвета и за отмяна на Директива 76/914/ЕИО на Съвета; изтъква, че посочената Директива е правилно транспонирана в нашето национално законодателство с Наредба № 41 от 4.08.2008 г. Позовава се на принципа на примат на правото на ЕС над националното законодателство, както и че съюзното право следва да бъде тълкувано не само в съответствие с буквата, но и с духа на нормативния акт и на тази основа счита, че не е извършено нарушение като това, за което е ангажирана административнонаказателната отговорност на жалбоподателя.

Наред с това счита, че в обжалваното НП са „смесени“ съставите на нарушенията по чл.93 ал.1 и ал.2 ЗАвП, тъй като се твърди, че не е представена ККВ, докато същият е представил такава, но с изтекъл срок на валидност. На тази основа, моли за отмяна на НП като незаконосъобразно.

В проведеното съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не се представлява.

За ответната страна – ДИРЕКТОР на РД „АВТОМОБИЛНА

АДМИНИСТРАЦИЯ“ - ПЛЕВЕН, не се явява представител.

Жалбата е подадена от оправомощена страна и в срока по чл.59 ал.2 ЗАНН, поради което се явява допустима.

Като прецени събраните по делото доказателствени материали поотделно и в тяхната съвкупност, Съдът намира за установено следното:

Административнонаказателното производство е започнало със съставяне на Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 315816/14.02.2022г. от страна на М. М. ХР. – инспектор при РД „АА“ПЛЕВЕН, в присъствието на свидетеля *** Б., както и нарушителя – Н. Г. Н..

Съставен е за това, че на 14.02.2022г., на път І-3 ***-*** км.67+022 р-н ***, като водач на товарен автомобил *** *** с рег.№***, собственост на „***“ ЕАД-ПЛЕВЕН, извършва превоз за собствена сметка на опасни товари /12 000 литра дизел/, като извършва следните нарушения: 1. водачът извършва превоз на опасни товари, като в момента на проверката е без валидна карта за квалификация на водача /валидна до 02.07.20г./ - нарушение по чл.89 т.4 от Наредба № 33 от 03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България; 2. водачът е без контролен талон към СУМПС – нарушение по чл.100 ал.1 т.1 ЗДвП. При съставяне на АУАН, възражения не са направени; такива не са постъпили и по реда, и в срока по 2 чл.44 ал.1 ЗАНН.

Административнонаказващият орган изцяло е приел описаната в АУАН фактическа обстановка. На тази основа, издал обжалваното Наказателно постановление, с което на на Н. Г. Н. ЕГН: ********** са наложени административни наказания, както следва: на основание 93 ал.1 т.1 от Закона за автомобилните превози – глоба в размер на 2000 лв./две хиляди лева/, за извършено нарушение по чл.89 т.4 от Наредба № 33 от 03.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България; на основание 183 ал.1 т.1 от Закона за движението по пътищата – глоба в размер на 10 лв./десет лева/, за извършено нарушение по чл.100 ал.1 т.1 ЗДвП.

Актът за установяване на административно нарушение е съставен и обжалваното Наказателно постановление - издадено от компетентни лица /л.12 – 13 от делото/. Служебната проверка за законосъобразност на административнонаказателното производство не разкрива и други пороци при неговото провеждане, поради което Съдът приема, че издаденото Наказателно постановление се явява формално законосъобразно.

Във връзка с неговата правилност се събраха гласни доказателствени средства - показания на свидетелите М. М. ХР., *** Б. и писмени доказателства /л.9 – 11, л.24 от делото/. Показанията на свидетелите Х. и Б. Съдът преценява като непредубедени и добросъвестни, относително подробни и в подкрепа на изложената в АУАН и НП фактическа обстановка; в нейна подкрепа са и писмените доказателства по делото, по-конкретно – извлечение от ел.регистър на ИА „АА“ във връзка с картата за квалификация на водача, заверен препис от Карта за квалификация на водач, издадена на името на Н.Н., със срок на валидност – 02.07.2020г., заверен препис от Протокол за крайпътна техническа проверка №691581/14.02.2022г. Поради това, Съдът отдава вяра на показанията на свидетелите Х. и Б., както и на посочените писмени доказателства. Не се събраха доказателства в опровержение на приетата от актосъставителя и административнонаказващия орган фактическа обстановка, напротив – наличните по делото доказателствени материали са изцяло в нейно потвърждение. Налице е само един аспект, в който изложената по-горе фактическа обстановка, не може да бъде приета, а именно – че при извършената проверка от органите на РД „АА“-ПЛЕВЕН, водачът не е представил контролен талон към СУМПС. Този фактологически момент подлежи на доказване единствено посредством гласни доказателствени средства, но е видно, че в показанията си свидетелят Х. заявява, че не си спомня, дали този изискуем съобразно чл.100 ал.1 т.1 ЗДвП документ, е бил представен, а свидетелят Б. – изразява единствено предположение, че такъв не е бил представен. Поради това Съдът намира, че не се явява доказано по убедителен начин, че при описаните условия на време, място, обстановка, водачът Н. не е представил на контролните органи контролен талон към СУМПС, ето защо не може да се приеме за доказано по несъмнен начин, извършването на нарушение по чл.100 ал.1 т.1 ЗДвП. С 3 изключение на този аспект, Съдът приема за доказана по убедителен начин отразената в АУАН/НП фактическа обстановка и няма да я преповтаря.

Следва да бъде припомнено, че съобразно чл.93 ал.1 т.1 ЗАвП, „Водач на моторно превозно средство, който извършва обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници и товари без издадено за моторното превозно средство удостоверение за обществен превоз на пътници или товари, заверено копие на лиценз на Общността, разрешение, документ за регистрация или други документи, които се изискват от регламент на европейските институции, от този закон и от подзаконовите нормативни актове по прилагането му, се наказва със: глоба 2000 лв. - при първо нарушение…“. На свой ред, ККВ, като изискуем документ при извършване на обществени превози или превози за собствена сметка на пътници и товари, е предвидена в Наредба № 41 от 4.08.2008 г. за условията и реда за провеждане на обучение на водачите на автомобили за превоз на пътници и товари и за условията и реда за провеждане на изпитите за придобиване на начална квалификация и Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. Следователно ККВ е в кръга „други документи“, без които, посочените видове превози, не следва да бъдат извършвани, а в противен случай – водачите подлежат на административно наказание на основание чл.93 ал.1 т.1 ЗАвП. При съобразяване на установената по-горе фактическа обстановка е видно, че при описаните условия на време, място, обстановка, жалбоподателят Н. не е разполагал с валидна ККВ. Това нарушение се явява доказано по несъмнен начин и следователно

– правилно административнонаказващият орган е наложил предвидената абсолютно определена санкция в размер на 2 000 лева.

Не могат да бъдат споделени съображенията на жалбоподателя по съществото на делото.

Действително, от страна на административнонаказващия орган не е изследвано дали водачът Н.Г. Н***, освен че не притежава карта за квалификация, е посещавал курсове за обучение, за които да е положил успешно изпит. Работата е там, че подобно задължение, не може да бъде вменявано на административнонаказващия орган. Следва да бъде отбелязано, че нито Наредба № 41 от 4.08.2008 г., нито Наредба № 33 от 3.11.1999 г. или ЗАвП предвижда по някакъв начин удостоверението за професионална компетентност /УПК/ да бъде приравнено на картата за квалификация на водача /ККВ/, в каквато насока се развиват съображения в подадената жалба. Нещо повече, съобразно чл.29 ал.1 от Наредба № 41 от 4.08.2008 г., „ За издаване на карта за квалификация на водача кандидатите подават заявление, което се попълва служебно и се подписва от тях. За издаване на карта за квалификация на водача се заплаща съответната държавна такса. Към заявлението се представят: 1. удостоверение за професионална компетентност; 2. валидно свидетелство за управление на МПС, когато документът не е издаден от Република България; за свидетелствата за управление на МПС, издадени от Република 4

България, Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" извършва служебна проверка в регистъра на българските документи за самоличност, воден в МВР; 3. документ за платена цена по чл. 30, ал. 1; 4. снимка – за водачи – граждани на държава, която не е член на Европейския съюз; като снимката трябва да отговаря на следните изисквания…“. Видно е, че УПК е само един от необходимите документи за издаване на ККВ и като документ, се ползва със самостоятелно правно значение, в опровержение на тезата на жалбоподателя, че УПК е „първичен“ документ, докато ККВ е „удостоверение на удостоверението“. Освен това, безспорно е че Правото на Европейския съюз се ползва с примат над националното право, но позоваването на този негов принцип на действие, в случая е напълно безсмислено, тъй като липсват основания да се приеме, че е налице противоречие между национални правни разпоредби и съюзни такива, щото да се отдаде примат на вторите, пред първите. Напротив, именно посредством Наредба № 41 от 4.08.2008 г., изискванията на Директива 2003/59/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 юли 2003 г. относно начална квалификация и продължаващо обучение на водачи на някои пътни превозни средства за превоз на товари или пътници, за изменение на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета и Директива 91/439/ЕИО на Съвета и за отмяна на Директива 76/914/ЕИО на Съвета (ОВ, L 226/2003 г.), се явяват транспонирани в българското национално законодателство и именно въз основа на нейните разпоредби, във вътрешното законодателство са въведени понятията УПК и ККВ, при това – без да поставя знак за равенство между тях, но и без да отдава предимство на УПК пред ККВ по начина, интерпретиран от страна на жалбоподателя. Ето защо Съдът приема, че е ирелевантно дали жалбоподателят е притежавал надлежно УПК към 14.02.2022г., тъй като с правно значение е единствено въпроса дали е притежавал валидна ККВ към същия момент.