Решение № 29 от 03.01.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. Пловдив, 03.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20245330113220 по описа за 2024 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата В. П. И., ЕГН: **********, от **********************, чрез пълномощник адв. М. М., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Цариградско шосе” № 115Е, ет. 5, представлявано от *** Н.П., искове за признаване на установено, че сключеният между страните договор за кредит № ******/ 24.02.2022 г. е нищожен, както и за осъждане на ответника да му заплати сумата в размер на 270, 20 лева- недължимо платена над главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 29.07.2024 г., до окончателното й изплащане.

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че клаузата за неустойка по чл. 6.2. от договора за кредит е нищожна, както и за заплащане на сумата от 150 лева- недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем Кредирект № ******/ 24.02.2022 г., с който на лицето се предоставил кредит в размер на 800 лева, платим на 18 вноски, при ГПР- 48, 48 % и ГЛП- 40, 05 %, при общо дължима сума от 2 731 лева. В чл. 6.2 от договора била предвидена неустойка в размер на 1 614, 76 лева при непредставяне на обезпечение, платима разсрочено с погасителните вноски. Ищцата била заплатила по кредита сума в размер на 1 000 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил 1 нищожен. Първо- той не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията по прилагане на приложимия лихвен процент, което препятствало възможността да се направи проверка дали посоченият е действителният такъв. Втородоговорът не отговарял и на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него. Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.

Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, в размер на повече от 110 % от стойността на кредита. Тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване.

Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя. Моли се за връщане на платените над главницата по договора суми или за връщане на неоснователно платената неустойка, предвид нищожността на договора.

Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се иска съединяване за съвместно разглеждане на две дела между страните, които макар и да били по различни договори, имали един и същ предмет- оспорвала се клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита. Чрез упражняване на правото на иск ищецът злоупотребявал с права, като образувал отделни производства само, за да генерира разноски за сметка на ответника. В тази връзка се моли и да не му се присъждат разноски за повече от едно производство, защото процесуалното му поведение било недобросъвестно по аргумент от чл. 3 от ГПК. По същество се твърди, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен 2 характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 10 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищцата сключила общо 10 договора при такива условия.

Платените по кредита суми били дадени на валидно правно основание и не подлежали на реституция, като нямало доказателства за плащане на суми по договора. Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем „Кредирект“ № ******/ 24.02.2022 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 800 лева, при следните условия: вноски- 18 месечни, с краен падеж- 24.08.2023 г., при фиксиран годишен лихвен процент40, 05 % и годишен процент на разходите- 48, 48 %, с общ размер на всички плащания1 121, 24 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 614, 76 лева, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с погасителен план към него, искането за сключване на договора, СЕФ и лог файл по договора.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице след проверка на документацията по кредита е установило, че общо заплатената по договора сума е в размер на 1 070, 20 лева и според счетоводните записвания на кредитора е била разпределена, както следва: главница- 800 лева, лихва- 48, 28 лева и неустойка- 222 лева.

Във връзка с прието заключение на ССчЕ е допуснато изменение на иска, като същият е увеличен в размер на 270, 20 лева, вместо първоначално предявения такъв от 200 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по 3 смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 48 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 6.2 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 1 614, 76 лева (при отпусната заемна сума от 800 лева тя е повече от два пъти от стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително суми от по 79, 54 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител/и) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.

4

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него и установителният иск следва да бъде уважен.