Решение № 35 от 26.02.2026, Районен съд - Велики Преслав

РЕШЕНИЕ

№ 35 гр. Велики Преслав, 26.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ, III СЪСТАВ, ГО, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Соня Анг. Стефанова при участието на секретаря М.на П. Василева като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Гражданско дело № 20253610100770 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от А. И. С. срещу „М.“ АД съединени при условията на обективно кумулативно съединяване положителен установителен иск с пр. осн. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК за прогласяване недействителността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 264605 от 22.08.2024 г. и осъдителен иск с пр. осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 259.32 лева, представляваща недължимо платени суми по нищожен договор.

Ищецът излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит № 264605 от 22.08.2024 г., сключен с „М.“ АД. Сочи, че му бил отпуснат кредит в размер на 600 лева, била договорена възнаградителна лихва в размер на 196,28 лева, при срок за погасяване на кредита от 24 месеца. Допълва, че по договора бил уговорен фиксиран лихвен процент от 28.80 %, годишен процент на разходите от 49.65 %. Сочи, че по силата на чл. 20 от Договора за заем е следвало в срок от 3 дни от сключването на Договора за заем да обезпечи кредита с поръчителство на едно физическо лице, одобрено от Кредитора, което следвало да отговаря на следните условия: 1. Да има брутен осигурителен доход над 1400 лв; 2. Да работи по трудов договор, с най-малко 6 месеца трудов стаж при последния работодател; 3. Да няма активни експозиции в Централен кредитен регистър с просрочие над 30 дни; 4. Да не е страна по договор за кредит сключен с „М.“ АД. Съгласно чл. 10 от Договора за заем в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя дължи на Кредитора неустойка в размер на 4,68 лева плюс 0,260% от усвоения размер на кредита за първия лен на забава и 0,260% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който кредитът не е обезпечен. Ищецът подчертава, че размерът на неустойката не би могъл да бъде изчислен от средния потребител, но в погасителния план бил отразен размер на неустойката от 790 лв., разделена на 24 вноски, всяка от по 32.94 лв., дължими заедно с вноските за главница и лихва.

Поддържа, че за него е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря 1 на завишените изисквания, дадени от кредитора и неустойка в посочения по-горе размер била начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която ищецът следва да върне за използвания финансов ресурс не е посочената в договора сума в размер на 796.28 лева, а значително по-голяма - в размер на 1,586.84 лева.

Ищецът изтъква, че е извършвал плащания по кредита в размер на общо 859.32 лева, като настоява, че има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, тъй като при сключването на договора за потребителски кредит е действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което счита, че спрямо процесния договор за кредит е приложим Закона за потребителския кредит (ЗПК).

Ищецът счита, че клаузата уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора (чл. 10 от Договора) е нищожна, тъй като чрез нея кредиторът се стреми да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Настоява, че сумата по клаузата не е включена в ГПР, т.е. не е спазено изискването на чл. 11, т. 10 от ЗПК.

Счита, че подобна неустойка би могла да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да е посочена като такава, което е довело и до нарушаване на разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК.

Обръща внимание, че още при сключване на договора е предвидено кумулиране на неустойката при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ към погасителните вноски, поради което счита, че тази неустойка води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Настоява, че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора. Дори да се приеме обратното, счита, че е невъзможно от неосигуряването на поръчители, кредиторът да претърпи вреди, чиято стойност е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, като при такова неизпълнение законодателят е определил горна граница на санкцията в чл. 33 от ЗПК - размерът на законната лихва. Поддържа, че предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Ищецът счита още, че ответникът не е изпълнил задължението си сам предварително (преди сключване на договора) да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.

Поддържа, че включена към погасителните вноски неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, тъй като се дължи и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски, поради и което счита, че клаузата за дължимостта й се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция.

Счита, че предвидената в договора „неустойка" не изпълнява обезщетителна функция и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. Заявява, че договорената неустойка е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Доколкото само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването 2 на вреди от кредитора, счита, че уговорената неустойка не изпълнява и санкционна функция. Акцентира, че задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите са утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения тридневен срок от сключването на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.

Отделно от изложеното по-горе ищецът изтъква, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Допълва, че процесната неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. В резултат се стига до кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо. Според ищеца заплащането на договорената неустойка за непредоставяне на обезщетение представлява допълнителна финансова тежест за него, в качеството му на потребител и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Акцентира, че атакувана клауза е неравноправна и на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тъй като не е уговорена индивидуално и въпреки изискванията за добросъвестност създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Настоява, че процесният договор за потребителски кредит е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия, включително клаузата за предоставяне обезпечение в договорите в срок върху които ищецът в качеството си на потребител не е могъл да влияе.

Ищецът е на мнение, че клаузата, с която се уговаря неустойка при непредоставяне на обезпечение следва да се счита за нищожна, както на основание чл. 143, ал. 5, т. 5 ЗПП, така и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения размер на неустойката спрямо отпуснатите суми.

Според ищеца договорът за потребителски кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в документите е налице посочване на годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Счита, че размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от потребителя задължения. Акцентира, че очевидно кредиторът не е включил при изчисляване на ГПР договорената между страните неустойка за непредоставяне на обезпечение, а е следвало да я включи. Поддържа, че ако неустойката беше включена при изчисляване на ГПР, размерът на последния щеше да надвишава максималния лимит, определен в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Невключвайки неустойката в ГПР кредиторът е заобиколил императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ищецът изтъква, че в конкретния случай посоченият в договора ГПР не отговаря на реално прилагания между страните, на практика ГПР не е посочен по ясен и разбираем начин за потребителя, което води до извод, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и се явява нищожен, на осн. чл. 22 от ЗПК.

Допълва, че съгласно приетото в Решение на СЕС по дело С- 714/22, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при 3 предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Прието е още, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ, всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

По изложените по-горе доводи ищецът счита, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, т. 10 от ЗПК.

Ищецът предявява и главен осъдителен иск за връщане на неоснователно платените по процесния договор суми. Сочи, че съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, като чистата стойност на кредита възлиза на 600 лв. (главницата). Навежда твърдение, че е заплатил към момента на предявяване на иска сума в размер на 859.32 лева. Моли ответникът да бъде осъден да му върне сумата от 259,32 лева.