Определение № 762 от 28.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 762 гр. София, 27.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Евгений Стайков

Членове:

Ирина Петрова

Десислава Добрева като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20238002900523 по описа за 2023 година

Производство по реда на чл. 47 ЗМТА.

С определение № 466/21.06.2023 г. исковата молба, подадена от В. Ц.

Д., която се легитимира като съдружник и управител на „Автостъкла“ ООД, е оставена без движение с цел отстраняване на констатирани от съда нередовности. Определението е съобщено на В. Д. чрез адвокат Костова, а съобщението до „Автостъкла“ ООД е връчено при условията на чл. 50, ал. 2 ГПК.

В изпълнение на дадените указания В. Д. депозира молба вх. № 8965/24.07.2023 г., както и молба вх. № 3093/20.02.2024 г. В тях излага съображения, че другият съдружник и управител М.Й. няма интерес да приподпише исковата молба, тъй като извършва действия заедно със своя съпруг Г.Й. срещу интересите на „Автостъкла“ ООД. Отново заявява, че за нея е налице правен интерес да предяви исковете както в лично качество, така и като представител на „Автостъкла“ ООД, тъй като производството по чл. 47 ЗМТА е единственият способ за защита срещу решения на арбитражен съд, с които дружеството е осъдено да заплати сериозни по размер парични суми. За да обоснове тезата си, се позовава на практика на ЕСПЧ. Посочва, че исковете по чл. 47, ал. 1 ЗМТА са предявени при условия на кумулативност, а искът за прогласяване на нищожност е съединен в евентуалност с исковете за отмяна на атакуваното арбитражно решение. Относно указанието за заплащане на държавна такса в молбата навежда твърдение, че не разполага с имущество, което да послужи за заплащане на държавната такса и моли да бъде освободена от това задължение на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. В случай, че съдът не уважи искането, моли държавната такса да бъде събрана с крайния акт в приложение на чл. 77 ГПК. Позовава се на определение № 433/2014 г. по гр. д. № 1597/2017 г. на IV г.о. и определение № 122/2019 г. по ч. т. д. № 1

114/2019 г. на II т.о. на ВКС. Твърди, че „Автостъкла“ ООД не извършва дейност и не притежава имущество, което да покрие дължимата държавна такса по предявените искове за отмяна на тринадесет броя арбитражни решения, за което изразява готовност да представи доказателства. Отделно сочи, че тя като управител и съдружник няма достъп до седалището на дружеството, нито до неговите банкови сметки повече от две години. Поради тази причина достъпът до съд е ограничен и по чисто финансови причини. С молбата от 20.02.2024 г. прави искане за освобождаване и на „Автостъкла“ ООД от задължението за заплащане на държавна такса, евентуално постановяване от съда, че таксата ще бъде събрана по реда на чл. 77 ГПК.

Становище от дружеството „Автостъкла“ ООД не е постъпило по делото.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе в предвид следното:

Нормата на чл. 47, ал. 1 ЗМТА предпоставя нарушаване правата на страна в арбитражното производство. В този смисъл правото на отмяна на арбитражно решение е предоставено единствено на лице /физическо или юридическо/, което е било конституирано като страна в арбитражното производство и спрямо което е било постановено арбитражното решение.

Атакуваното с исковата молба арбитражно решение е постановено между „Петрич Кобра“ ЕООД – ищец и „Автостъкла“ ООД – ответник. В. Ц. Д. не е била страна в арбитражното производство и спрямо нея атакуваното арбитражно решение няма действие, поради което същата не е легитимирана да води исковете по чл. 47, ал. 1 ЗМТА. Същият извод произтича и от практиката на ЕСПЧ по приложение на ЕКПЧ, на която В. Д. се позовава. В решение по дело Agrotexim and Others v. Greece, §§ 64-71 ЕСПЧ посочва, че никой не може да се оплаква от нарушение на правата му в производство, в което не е бил страна, дори и ако е съдружник и/или управител на търговско дружество, което е било страна в производство. Тъй като наличието на активна процесуална легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, то в частта по исковете с правно основание чл. 47, ал. 1 ЗМТА, предявени от В. Д. в лично качество исковата молба следва да бъде върната като недопустима.

Единственият легитимиран субект да предяви исковата молба по реда на чл. 47 ЗМТА в случая е дружеството „Автостъкла“ ООД. То обаче се представлява съвместно от двамата управители - В. Д. и М.Й. - само заедно.

С оглед изложените в исковата молба и в последвалите две уточняващи молби фактически твърдения, а и от пасивното поведение на М.Й. може да се направи извод, че дружеството е поставено в невъзможност да формира правновалидна воля и да сезира съда с редовна искова молба, доколкото интересите на двете съдружнички, които участват в капитала с по 50% и са негови управители, са противоречиви. Отделно, изглежда, че интересите на М.Й. са противоречиви с тези на дружеството, тъй като се установява наличие 2 на брачна връзка с упълномощения от нея Г.Й., който е сключил договори за заем, предмет на тринадесетте арбитражни решения, атакувани с общата искова молба вх. № 2079/28.02.2023 г. Прави впечатление и, че по арбитражните дела развитието на процеса и осъществяването на фактите са еднотипни, а ищец е едно и също дружество, за което пък се твърди, че е притежание на лице в роднински връзки по сватовство с М.Й..

При констатираните по-горе обстоятелства съдът следва да прецени как при принципно допустимо производство по чл. 47, ал. 1 ЗМТА да осигури гарантирания от чл. 6 ЕКПЧ достъп до съд на дружеството „Автостъкла“ ООД като правен субект и икономически оператор. В сочената норма от Конвенцията е регламентирано право на справедлив процес на всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него. Наред с това, в чл. 47 ХОПЕС е прокламирано, че всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд, а на лицата, които не разполагат с достатъчно средства, се предоставя правна помощ, доколкото тази помощ е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. ЕКПЧ е част от вътрешното ни право по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията и има предимство пред норми от националното законодателство, които й противоречат. В своята практика ЕСПЧ и СЕС са имали възможност да се произнесат, че националните съдилища трябва да тълкуват и прилагат вътрешното право по начин, който прави пълноправни правата и свободите, закрепени в Конвенцията и протоколите към нея, както и тези, предоставени от наднационалната уредба на ЕС: „Националната правна уредба не трябва да се прилага по начин, който прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза – принцип на ефективност. Държавите членки са длъжни да тълкуват националното си право по начин, който съответства на общностното право и не би влязъл в конфликт с основните права, съдържащи се в международни актове за защита на правата на човека като в това отношение ЕКПЧ има особено значение. Правото на справедлив съдебен процес, произтичащо от чл. 6 ЕКПЧ, представлява основно право, зачитано от ЕС като общ принцип по силата на чл. 6, § 2 ЕС“. ХОПЕС, макар да няма самостоятелно приложение, задава стандарти, които националните съдилища също следва да съобразяват при тълкуване и прилагане на вътрешното право /дело „Агромодел“ ООД срещу България, дело Podbielski и PPU Polpure v.Poland на ЕСПЧ, дело С-279/2009 г., С-305/05 г., дело С-156/2012 г., С-69/2014 г., С571/16 г., С-377/14 г., т. 48, т. 50, и др. на СЕС/. В цитираните решения се приема, че принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в член 47 ХОПЕС, дава право и на юридически лица да получат помощ чрез освобождаването им от авансово плащане на разноски във връзка с производството и/или съдействие от адвокат. В рамките на тази преценка националният съд следва да има предвид предмета на спора, доколко има 3 основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, правноорганизационната му форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата.

В практиката си ЕСПЧ дефинира, че правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения, които са разрешени по подразбиране, тъй като правото на достъп по самата си природа изисква регулиране от страна на държавата, която в това отношение се ползва от известна свобода на преценка. Независимо от това обаче, прилаганите ограничения не следва да препятстват или намаляват достъпа на лицето по такъв начин, или до такава степен, че да се наруши самата същност на правото на достъп до съд. Освен това, ограничението няма да бъде съвместимо с чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ, ако не преследва легитимна цел и ако не съществува разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целта, която следва да се постигне.

Отнесени към казуса, изложените изходни съображения изискват отчитане на факта, че производството по чл. 47 ЗМТА е единственият процесуален път за защита срещу арбитражно решение, като срокът да сезиране на съда е преклузивен – чл. 48, ал. 1 ЗМТА. В случай, че достъпът до съд на страна в арбитражно производство /„Автостъкла“ ООД/ бъде ограничен, то това ще съставлява непреодолима пречка за реализиране на признатото му от закона и гарантирано от ЕКПЧ право на защита пред съд срещу евентуално незаконосъобразно арбитражно решение. В процесната хипотеза настоящият състав съобразява, че неотстраняване нередовността на исковата молба /да бъде подписана от двамата представляващи дружеството ищец лица/ не се дължи на неположена грижа, а на невъзможност поради противоречие между представляващите, което обективно не може да бъде разрешено нито извън производството по чл. 47 ЗМТА в рамките на преклузивния тримесечен срок /на състава е служебно известно, че до този момент производствата по чл. 74 ТЗ срещу решенията за изключване на всяка от съдружничките и освобождаването им като управители са все още висящи/, нито в рамките на заведеното по чл. 47 ЗМТА производство.

Соченото затруднение да бъде редовно предявена исковата молба изисква съдействие от страна на съда, съобразно закрепения в чл. 7 ГПК принцип на служебното начало.

Националното ни право не регламентира процесуална субституция в полза на съдружник или акционер, какъвто е деривативният иск, познат на англосаксонските правни системи /derivative suit/, който позволява на отделен съдружник/акционер да защити правата на търговско дружество срещу трети лица, включително от състава на неговия мениджмънт, нито предвижда назначаване на временен администратор от съда, който да осигури представителството и управлението на дружеството, респективно да заяви и защити негови права в съдебни производства, когато е налице 4 изключителна ситуация и правата на търговското дружество са застрашени, каквато възможност дава чл. 873, § 1 от Френския ГПК /Code de procedure civile/. В същото време националният съд следва да намери ефикасно вътрешно правно средство по смисъла на чл. 13 ЕКПЧ, за да осигури реална защита на правото, предвидено в чл. 47 ЗМТА по отношение на ищеца „Автостъкла“ ООД. Националната уредба в чл. 32, ал. 2 ЗС предвижда, че когато една обща вещ се използва по решение на мнозинството съсобственици по вреден за нея начин, или ако не може да се формира мнозинство, съдът взема необходимите мерки и, ако е нужно, назначава управител на общата вещ. Разпоредбата на чл. 29 ГПК пък урежда назначаването на особен представител в исковото производство, когато страна не може или е затруднена възможността й да формира правновалидна воля. И в двете хипотези съдът дава съдействие, за да се осигури ефективна защита на признати права. В случая приложението на чл. 29 ГПК се явява удачно, предвид необходимостта от защита на процесуални права, както предвид обстоятелството, че двете съдружнички имат паритетно участие в капитала и във възможността да влияят върху решенията на „Автостъкла“ ООД. Отделно, ВКС вече е имал възможност да се произнесе в тази посока с определение № 859/20.12.2012 г. по ч. т. д. № 732/2012 г. на I т.о. и определение № 205/25.03.2013 г. по ч.т.д. № 933/2012 г. на I т.о.