Определение № 296 от 22.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 296 гр. София, 22.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Дора Михайлова като разгледа докладваното от Дора Михайлова Частно касационно гражданско дело № 20258003104692 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от С. С., чрез адв. Б. Б., срещу онази част от Определение № 374/15.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 195/2025 г. по описа на Окръжен съд – Монтана, в която е отменено Определение № 1419/19.11.2024 г., постановено по гр. д.

№ 420/2024 г. по описа на Районен съд - [населено място], с което производството по делото, образувано по искова молба, подадена от Ц. А. С. срещу С. С. за лишаването му от упражняване на родителски права по отношение на малолетното дете А. С. С., [дата на раждане] , е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд.

В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна и уважаване на възражението за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа искането на Ц. А. С..

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите:

1. „Подлежат ли на касационно обжалване определенията по чл. 28 КМЧП, касаещи дела, свързани с лишаване от родителски права?“;

2. „Допустимо ли е в две държави членки на ЕС да се развират едновременно две идентични производства между едни и същи страни и с едно и също основание при положение, че и двете съдилища изрично са прогласили своята компетентност?“;

3. „При прогласена компетентност в две държави членки на ЕС следва ли по-късно сезираният съд да спре производството по делото на основание чл. 20, ал. 3 от Регламент (ЕС) 2019/1111?“;

4. „Длъжен ли е по-късно сезираният съд на държава членка на ЕС да приложи чл. 20, ал. 3 от Регламент (ЕС) 2019/1111 и да се откаже от компетентност в полза на по-рано сезирания 1 съд?“.

Достъп до касация се претендира и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдение, че атакуваното определение е очевидно неправилно.

Ответната по частната касационна жалба страна Ц. А. С. е подала отговор в срок и изразява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира частната касационна жалба за процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт.

Предмет на производството по гр. д. № 420/2024 г. по описа на Районен съд – Лом е искането на Ц. С. да бъде лишен С. С. на основание чл. 133, ал. 1, вр. чл. 132, ал. 1, т. 1 и т. 2 от СК от родителски права по отношение детето А.. Изложени са твърдения, че страните са бивши съпрузи, чийто брак бил прекратен с влязло в сила на 08.07.2021 г. решение на Районен съд – Херналс, Виена, Австрия. След развода страните се споразумели пред РС Херналс родителските права по отношение на родените от брака деца А. С. С., ЕГН: [ЕГН], и В. С. С., ЕГН [ЕГН], да се упражняват съвместно и от двамата родители. На 14.01.2022 г. ищцата се прибрала в Република България заедно с детето А., тъй като през м. август 2021 г. ответникът нанесъл побой над децата и извършил блудствени действия с тях. От м. април 2023 г. ищцата и детето А. заживели в [населено място] на [улица]. В началото на 2023 г. ответникът изпратил по телефона на А. манипулирана снимка на майката и детето с кръв и ножове, както и гласови и текстови съобщения с нецензурен и заплашителен характер, които стресирали А.. Ищцата се снабдила със заповед за незабавна защита по гр. д. № 86/2023 г. по описа на СРС срещу ответника, срещу когото били образувани и сл. дело № 509/2023 г. по описа на СРП с предмет на разследване блудствени действия спрямо сина на страните В., както и ДП № 1046/2023 г. по описа на СРП по обвинение за закана с убийство към ищцата и детето А.. От раздялата на страните ответникът не давал издръжка за детето А.. При тези твърдения ищцата поддържала, че поведението на ответника било опасно за личността, здравето и имуществото на малолетната А., на която били причинени необратими психологически увреждания.

С молба, вх. № 8620/26.09.2024 г. по описа на РС – Лом, ответникът оспорил международната компетентност на българския съд, тъй като страните в производството, включително малолетното дете А., имали обичайно местопребиваване в Република Австрия, считано от 2017 година. В Районния съд в [населено място], Австрия, през 2020 г. било образувано дело за попечителство над децата на страните – В. и А., което било висящо. С решение на Районен съд – Херналс от 26.01.2023 г. родителските права по отношение на двете деца били възложени изцяло на бащата, и за да осуети изпълнението на това съдебно решение, ищцата неправомерно извела малолетната А. от държавата на обичайното й местопребиваване – Република Австрия, и се установила в Република България. Ответникът поддържал, че подал молба за връщане на А. по реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца чрез Министерство на правосъдието, по която в СГС било образувано гр. д. № 5789/2023 г., VIII брачен състав. С Решение № 1696/21.03.2024 г. на СГС, VIII брачен състав, по гр. дело № 5789/2023 г., влязло в сила на 2

18.10.2024 г., молбата на С. С. за връщане на детето му А. С. С. в Република Австрия била отхвърлена като неоснователна. В мотивите на цитираното решение било прието, че детето било незаконно задържано по смисъла на чл. 3 от Конвенцията, но връщането му в държавата по обичайно местоживеене би го поставило в сериозна заплаха от психическо увреждане, поради което налице било изключението по чл. 13, ал. 1, б. „б” от Хагската конвенция. Това решение било потвърдено с Решение № 1040/18.10.2024 г. на Апелативен съд – София по гр. д. № 1329/2024 г. при идентични съображения.

Районен със – Л. приел, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявения иск за лишаване от родителски права, пряко свързан с родителската отговорност.

Посочил, че за всички спорове, свързани с родителската отговорност, следва да е компетентен един конкретен съд на държава членка. Детето А. било с обичайно местопребиваване в Р Австрия, като към датата на образуване на делото спорът за упражняването на родителските права по отношение и на двете деца се разглеждал от австрийски съд в [населено място]. Допълнил, че международната компетентност на съдилищата на държавите членки по въпросите на родителската отговорност били регулирани от правилата на Регламент (ЕС) 2019/1111, отменил Регламент (ЕО) № 2201/2003 година. Позовал се на чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 г., съгласно който в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка. Заключил, че детето А. не било придобило обичайно местопребиваване в Р България, въпреки че молбата на бащата по реда на Хагската конвенция била отхвърлена, тъй като мотивът за това бил единствено опазване емоционалната стабилност на детето А..

За да отмени обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че страните, родители на А. С. С. и брат й В. С. С., заживели на територията на Република Австрия през 2017 г., когато сключили граждански брак, прекратен с Решение от 20.06.2021 г. по дело № 3 с 1/20 на Районен съд – Херналс. Фактическата раздяла между съпрузите настъпила още през 2020 година. Понастоящем основни грижи за детето А. полагала майката Ц. А. С., с която детето живеело в България. За детето В. грижи полагал баща, с когото той живеел в Австрия. Въззивният съд приел, че първоначалното обичайно местопребиваване на детето А. било в Австрия. Изводът дали детето имало обичайно местопребиваване в дадена държава членка се обосновавал от съда във всеки конкретен случай въз основа на обстоятелства, от значение за положението на конкретното дете, и с насоките на принципите, разработени от Съда на ЕС (Решение на Съда на ЕС от 15 февруари 2017 г. по дело С-499/15, Щ и V), и не било идентично с местоживеенето или адреса на регистрация на детето. Според въззивния съд освен физическото присъствие на детето на територията на дадена държава членка, необходими били и други фактори, от анализа на които да може да се обоснове извод, че това присъствие не е временно или случайно, а отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда (НК — дело С-512/17, Меrcredi - дело С497/10). Въз основа на писмените доказателства по делото ОС – Монтана приел, че към 3 настоящия момент детето А. пребивавало в България от края на м. януари 2023 г., когато било установено и последното му влизане в страната без данни за обратно преминаване към Р Австрия. А. завършила успешно първи клас през учебната 2024 г. и към настоящия момент била ученичка във втори клас в [населено място]. Тя участвала в различни образователни програми и инициативи, извод за което въззивният съд обосновал от грамоти от награждаване през 2024 г. и 2025 г. от различни български институции.

По отношение на ответника въззивният съд посочил, че били постановени съдебни актове по ЗЗДН спрямо детето А., а с решение на СГС молбите му за връщане на детето А. С., постъпили чрез Министерството на правосъдието по реда на чл. 6 от Хагската конвенция, били отхвърлени. Детето А. било български гражданин, живеело повече от две години в България, където се и се обучавало.

При мотивиране на правните си изводи въззивният съд е посочил, че Регламент (ЕС) 2019/1111 допуска изключения от правилото за обичайно местопребиваване, когато е налице риск от сериозно увреждане на детето. Пояснил, че по силата на член 7 от Регламент 2019/1111 съдилищата на държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда. Посочил е, че исковата молба, по която било образувано производството по делото, е депозирана на 27.02.2024 г. след като детето вече се е установило да живее повече от една година в Република България и след отвеждането му от Австрия от неговата майка. В член 9 от цитирания регламент била предвидена и компетентност при неправомерно отвеждане или задържане на дете – без да се засяга член 10, в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка, какъвто бил и настоящият случай. Според представените доказателства детето А. живеело непрекъснато в България от 27.01.2023 г., тук то получавало своето образование, интегрирало се е в семейната си и социална среда, поради което въззивният съд приел, че то придобило обичайно местопребиваване в България.

При тези мотиви е прието, че е налице международна компетентност на българския съд по обичайно местопребиваване на детето да се произнесе по искането, с което е сезиран.

Върховният касационен съд, състав на IIІ ГО, намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното определение като очевидно неправилно на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивният съд не е приложил в цялост в правилото на чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111.

Производството по делото е образувано на 27.02.2024 г. при действието на Регламент (ЕС) 2019/1111 (по-нататък Регламента), по чиито правила следва да се определи съдът, компетентен да се произнесе по искането за лишаване от родителска отговорност – чл. 1, пар. 1, б. „б“. Съгласно чл. 2, т. 7 от същия регламент, терминът "родителска отговорност" включва всички права и задължения, отнасящи се до личността или имуществото на дете, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона 4 или на споразумение, пораждащо правни последици, включително правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето. Общата компетентност на съдилищата на държава членка, компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, е уредена в чл. 7 от Регламента и е обусловена от обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането на съда при спазването на членове 8 – 10, касаещи хипотезите на правомерно преместване на дете от една държава членка в друга (чл. 8), на неправомерно отвеждане или задържане на дете (чл. 9) и т. нар. „избор на съд“ (чл. 10).