Решение № 4770 от 06.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4770 гр. Пловдив, 06.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела П. Кърпачева при участието на секретаря Таня Г. Ангелова като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело № 20245330116432 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от К. М. К. против „Файненшъл България“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правна квалификация по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, с който се иска ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – недължимо заплатено възнаграждение за поръчител по договор за предоставяне на поръчителство № ***г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – ***г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № *** г., по силата на който заемодателят предоставил на заемателя паричната сума в размер на 2000 лв. Възнаградителната лихва била 35 %, без да е посочен размерът й в лева, а ГПР – 41,71%. Общата сума, дължима от заемателя била 2324,08 лв. Твърди, че според чл.4 от договора заемателят в тридневен срок е следвало да представи обезпечение измежду двама поръчители, които да отговарят на определени условия, да учреди банкова гаранция или да представи сключен договор за гарантиране на задълженията с дружество - гарант.

Твърди, че на *** г. между ищеца и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД бил сключен договор за предоставяне на поръчителство № ***, по силата на който ответникът поел задължение да обезпечи пред „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД задълженията на ищеца. Ищецът следвало да заплати на гаранта възнаграждение в размер на 2000 лв., като заплащането на възнаграждението на поръчителя следвало да се предава на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, което дружество се съгласявало да отчита паричните средства на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Сочи, че към двата договора бил изготвен погасителен план, според който за периода от 30.07.2020 г. до 20.05.2021 г. ищецът следвало да погаси 22 месечни вноски, като в размера на вноската се включвала заемната сума, възнаградителната лихва и възнаграждението на поръчителя. Твърди, че всички суми по погасителния план са заплатени. Поддържа, че сключеният между страните договор за паричен заем №*** от*** г. по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали изискванията на ЗПК. Твърди, че 1 кредиторът не е включил към годишния процент на разходите по заема възнаграждението на поръчителя, с което е нарушил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПK, като по този начин заобиколил разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща краен размер на ГПР. Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Счита договорът, сключен с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за недействителен, тъй като е налице недействителност на договора за заем, а договорът за поръчителство може да съществува само за действително задължение. Клаузата за възнаграждение по договора за поръчителство била недействителна и на самостоятелно основание, тъй като била уговорена в противоречие с добрите нрави и с цел заобикаляне на императивни правни норми. Твърди, че „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД е едноличен собственик на капитала на „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД. Възнаграждението на поръчителя ползвало „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, поради което клаузата, определяща възнаграждението на поръчителя целяла единствено оскъпяване на кредита, извън нормативно установения му размер в чл.19, ал.4 ЗПК, което също водило до недействителност. С оглед гореизложеното моли предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество, е депозирало писмен отговор на исковата молба, със становище за нередовност на исковата молба и неоснователност на предявения иск. Твърди, че с исковата молба, ищецът не е посочил в какво се състои нарушението на добрите нрави и прекомерността във връзка с договора. Освен това се сочели клаузи от договора за заем за определена в договора неустойка, но тези твърдения нямали връзка с договора за поръчителство и не обосновавали неговата нищожност. Твърди, че исковата молба е неоснователна, поради липса на доказателства. Моли за отхвърляне на предявените искове.

Претендира разноски. Прави възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗА поради липсата на предпоставките за прилагането му. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

В откритото съдебно заседание, проведено на 06.10.2025 г. ищецът, чрез процесуалния си представител е направил изменение на размера на иска, на основание чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 06.10.2025 г. така заявеното изменение е прието от съда, като искът се счита предявен за сумата от 1547,92 лв., представляваща недължимо заплатено възнаграждение за поръчител по договор за предоставяне на поръчителство № ***от *** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – *** г. до окончателното й изплащане.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за предоставяне на поръчителство, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за поръчителство е действителен.

Между страните не е спорно, че на *** г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който на ищеца е предоставена заемна сума в размер на 2000 лв. Съгласно чл.4 от договора заемателят се задължавал в 3-дневен срок от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от описаните обезпечения, в това число и одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки. На основание цитираната клауза от договора за заем между кредитополучателя (настоящ ищец), в 2 качеството му на потребител и „Файненшъл България“ ЕООД (настоящ ответник), като поръчител е сключен договор за предоставяне на поръчителство № *** г.

Съгласно чл.1 от договора поръчителят отговаря солидарно с потребителя пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. В чл.3, ал.1 от договора е уговорено възнаграждение на поръчителя в размер на 1547,92 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 70,36 лв. Изрично е посочено, че вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Съгласно чл.3, ал.3 от договора „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по този договор съгласно ал.1 и всички други вземания на поръчителя по този договор.

От представената по делото справка за извършени плащания по процесния договор за поръчителство (л.39 гръб), се установява, че за периода от 30.07.2020 г. до 20.05.2021 г. по процесния договор за поръчителство ищецът е заплатил на ответното дружество сумата от общо 1547,92 лв., с основание възнаграждение за поръчителство.

Справката за извършени плащания не се оспорва от ищцовата страна, поради което съдът приема за установено, че извършените от заемополучателя плащания са в посочения размер и дати на погасяване. Поради това, фактът на плащането се установи по делото.

За да е основателен предявеният иск, следва също така да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК.

Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем и договор за поръчителство, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.

При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на 3 чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.

Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно найпълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.

В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник или не.

Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.