Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 175 от 27.03.2025, Районен съд - Казанлък

Съд
Районен съд - Казанлък
Дело
Гражданско дело 2977/2024
Вид
Решение № 175
Подписан
27.03.2025
В сила
22.04.2025
Състав
КРИСТИАН АТАНАСОВ БАДЖАКОВ

Цитирани разпоредби

  • чл.124, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал.1, т.3, предл.2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 12 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 26, ал.1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 71 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 8 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 92 ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143 ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 2, т.19 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 143, ал. 2, т. 5 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 146, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 68д, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 3 · Закон за кредитните институции
  • чл. 10а, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 10а, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл.19 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 3 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 33, ал. 2 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 9, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • § 1, т. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 175 гр. Казанлък, 27.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20245510102977 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Х. М. П., ЕГН **********, с постоянен адрес: ****, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Ловеч с №1900017355, служебен адрес: *** против „с-к" АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: ***. Съдът приема, че се касае за обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.

26, ал.1 от ЗЗД. Претендира се провъзгласяване на нищожност на клаузи по Договор потребителски кредит, предоставен от разстояние № 797054, сключен между Х. М. П., ЕГН ********** и „с-к" АД, ЕИК **.

Ищецът Х. М. П., ЕГН ********** чрез пълномощника си адв. Д. Г. твърди, че между него и ответника „с-к" АД, ЕИК **, е сключен Договор потребителски кредит от разстояние № 797054. Страните са се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1500,00 лева със срок за погасяване 23 месеца.

Ищецът твърди, че съгласно чл. 17 (1), раздел V. ОБЕЗПЕЧЕНИЯ от Договора за заем и чл. 17-22 от Общите условия (качени на уебсайта на ответника - https://stikcredit.ba/terms-conditions) е следвало в срок до 3 (три) дни от сключване на договор за потребителски кредит да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на Кредитора, с което третото лице се задължавало да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление 1 на банката да заплати на Кредитора всички задължения на Потребителя по договора (главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на Кредитора за заплащането на тези задължения.

Срокът на валидност на банковата гаранция трябвало да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице - поръчител, както и банковата гаранция, трябвало да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрявала от кредитора, като одобрението се извършвало единствено по преценка на кредитора. В чл. 27 (1) от Договора за заем и чл. 46, ал. 1 от ОУ било описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателят ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 0.9% (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договорното обезпечение. Въпросната неустойка била включена в погасителния план към Договора за заем и дължима заедно с погасителната вноска за главница и лихва. В действителност общата сума, която ищецът е следвало да върне за използвания финансов ресурс, не била описаната в договора сума в размер на 2,265.93 лв, а значително по-голяма - 5,048.50 лв.

Ищецът не успял да предостави обезпечение съгласно изискванията на кредитора, за което му била начислена въпросната неустойка в общ размер на 2,771.07 лв. Ищецът претендира, че клаузата, с която се начисляват допълнителни 2,771.07 лв., противоречи на добрите нрави и е нищожна.

В договора били включени и още две клаузи, които ищеца претендира за нищожни - допълнителна неустойка в размер на 1% от просрочената сума на ден - и клауза, съгласно която се начисляват в тежест на потребителя разходи за извънсъдебно събиране на вземането.

Твърди,че не му е изпратен погасителен план заедно с договора за кредит, но от приложената снимка от профила му в уеб платформата на ответника можело да се видят параметрите на кредита и изискуемата вноска в размер на 219.50 лв. Не били необходими специални знания, за да се стигне до извода, че 219.50 лв. х 23 вноски = 5,048.50 лв. от които 2,265.93 лв. били дължимите съгласно договора преди да настъпи неизпълнението по непредоставяне на обезпечение, а остатъка - 2,771.07 лв. била въпросната неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Ищецът сочи, че е заплатил обща сума в размер над 2,500 лв., а ответното дружество продължавало да претендира огромни допълнителни суми чрез ежедневни телефонни обаждания към него. В случая бил налице правен интерес от внасяне на яснота в отношенията между потребителя и кредитора относно действителните параметри на съществуващата помежду им правна връзка. Дори и кредиторът в настоящия съдебен процес да твърди, че не претендира суми по процесните клаузи, това не лишавало кредитора от възможността да търси в бъдеще плащане по клаузите и представлявала неяснота, създаваща несигурност в правното положение на потребителя (в 2 този смисъл мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/7. 03. 2019 г. по тълкувателно дело № 1 /2018 г. на ОСТК на ВКС).

Ищцовата страна счита, че клаузата, уреждаща начисляването на неустойка при непредоставяне на обезпечение след сключването на договора е нищожна, тъй като въпросното вземане, макар и именувано „неустойка“ нямало характер на такава, то било изначало уговорено, без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции.

Кредиторът го именувал „неустойка“, за да заобиколи ограничението по чл.

19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Кредиторът си гарантирал, че ще получи това вземане като създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в тридневен срок. Това вземане било допълнителна и гарантирана за кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка.

Предвидената неустойка не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като не зависила от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислявала като добавък към погасителните вноски, следователно така, както била уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Без отговор оставал въпросът в тази хипотеза какви са вредите, които би понесъл въпросният кредитор. Очевидно било, че неустойката била уговорена, за да генерира допълнителна печалба за кредитора, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона възнаграждение за тази дейност. Неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение от страна на Кредитополучателя, а при такова неизпълнение законодателят бил определил горна граница на санкцията в чл. 33 ЗПК - размерът на законната лихва. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, не защитавал негов легитимен интерес, а внасял неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежавала обезщетителна функция. На следващо място твърди, че неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантирало срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на 3 кредитополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т. е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга. При наличието на така въведеното задължение за представяне на обезпечение следвало да се приеме, че кредиторът не желае да извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП. Не можело да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционна функция, тъй като задължението на кредитополучателя, отнасящо се до осигуряване на банкова гаранция или поръчители, не било определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите били утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение било невъзможно в предвидения 3-дневен срок от подписване на договора за кредит, като по този начин се нарушавал и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Неустойката не била обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтичала от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не било свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора. С оглед на това, като договорен подход неустойката целяла да се заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 ЗЗП, защото със задължението за представяне на обезпечение следвало, че кредиторът не бил извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърлял изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.

С въпросната клауза се заобикаляла и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал.

1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо и в този смисъл съдебната практика била константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции обезпечителна и обезщетителна - и предоставяла сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлявало допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречала на добрите нрави, не отговаряла на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлявала неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Отделно от това, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в 4 договорите били нищожни, освен ако не били уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба било посочено, че не били индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто бил настоящият. Такова разрешение било дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която била транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП.

Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни клаузи, които били са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключвало приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова била доказателствената тежест да установи този факт.