Решение № 5767 от 12.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5767 гр. София, 12.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО 8-МИ БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Клаудия Р. Митова при участието на секретаря Виктория С. И. Докова като разгледа докладваното от Клаудия Р. Митова Гражданско дело № 20261100106127 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Постъпила е молба по чл. 7, б. „f”, във вр. с чл. 8 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца и чл. 22а, ал. 1 ЗЗДет /Конвенцията/, чрез Министерство на правосъдието на Република България от Г. О. М., с обичайно местопребиваване в Кралство Белгия, за връщане на малолетното дете Т. М., родено на ******** г. в гр.Генк, Кралство Белгия, в държавата на обичайното му местопребиваване Кралство Белгия, с твърдение за незаконното му задържане на територията на Република България от майката Е. Г. Т..

Молителят поддържа твърдения, че с ответника нямат сключен граждански брак, но са били във фактическо съпружеско съжителство, през време на което на ******** г. в гр.Генк, Кралство Белгия се родило детето им Т. М.. През месец юли 2025 г. тримата пристигнали в Република България за лятна почивка, но на 20.07.2025 г. Е. Г. Т. го уведомила, че не желае да се връща с детето в Кралство Белгия и на следващия ден напуснала с малолетното ваканционния имот и се установила в дома на своят майка. Прави извод, че е налице родителско отвличане, извършено под формата на незаконно задържане на Т. М. в Република България. Молителят желае да се уважи молбата като се разпореди връщане на детето Т. в държавата по обичайното му местопребиваване Кралство Белгия.

Ответникът по молбата Е. Г. Т. излага твърдения за нейната неоснователност.

Поддържа твърдение, че пристигането в Република България и установяването на детето на страните Т. е извършено със съгласието на двамата родители. Възразява, че уважаване на молбата би поставила в опасност физическото и психическото развитие на детето, поради което прави искане за отхвърляне на сезиращата молба при налчиеие на предпоставките, визирани в нормата на чл. 13, буква „б“ от Хагската конвенция.

Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи, приема за установено следното:

Възникването на правото да се върне малолетното дете Т. М. в Кралство Белгия по 1 реда на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца се предпоставя от възникването на следните материални предпоставки (юридически факти): детето да е имало постоянно местопребиваване в Кралство Белгия; детето да е било прехвърлено или задържано от неговата майка в Република България в нарушение на установените в Кралство Белгия правила за упражняване на родителски права – съвместно или поотделно; молбата за връщане на детето да е подадена преди да изтече 1 година от прехвърлянето или задържането на детето в Република България; бащата да е упражнявал ефективно родителските права по време на прехвърлянето или задържането; бащата да не е дал съгласие за прехвърлянето, респ. задържането на детето в Република България или впоследствие да не е приел прехвърлянето или задържането на детето в Република България; да не съществува сериозна опасност връщането на детето да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация; връщането на детето да не противоречи на основните принципи на Република България в областта на защитата на правата на човека и основните свободи; детето да не е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение, когато се противопоставя на връщането, респ. детето да не се противопоставя на връщането, когато е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.

Отделено е като безспорно и ненуждаещо се от доказване в производството, че страните нямат сключен граждански брак, съжителстват съвместно от 2022 г. на територията на Кралство Белгия, като по време на съвместното им съжителство на ******** г. в гр.Генк, Кралство Белгия се е родило общото им дете Т. М.. Малолетният е отглеждан от страните на територията на Кралство Белгия, където е било обичайно му местопребиваване до 12.07.2025 г., когато детето заедно със страните съвместно са пристигнали на територията на Република България за лятна почивка с планирана продължителност от месец.

Съдът най – напред следва да определи дали е налице случай на „неправомерно отвеждане или задържане“ по смисъла на член 3 от Хагската конвенция от 1980 г.

Определението в член 2, параграф 2, точка 11 от регламент 2019/1111 е много сходно с това в член 3 от Хагската конвенция от 1980 г., поради което може да се заключи, че за да е налице „неправомерно отвеждане или задържане“ трябва да са изпълни три кумулативни предпоставки: детето трябва да е било отведено или задържано на територията на държава членка, различна от държавата членка, в която има обичайно местопребиваване преди отвеждането или задържането; отвеждането или задържането да е в нарушение на правото на упражняване на родителски права и правото на упражняване на родителски права трябва да е било действително упражнявано, съвместно или поотделно, или е щяло да бъде упражнено, ако детето не е било отведено или задържано.

Първата предпоставка изисква да се установи обичайното местопребиваване на детето към момента на предполагаемото отвеждане или задържане. Обстоятелството дали дете има обичайно местопребиваване в дадена държава членка се определя от съда във всеки конкретен случай въз основа на обстоятелства, които са от значение за положението на конкретното дете, и с насоките на принципите, разработени от Съда на ЕС (Решение на Съда на ЕС от 15 февруари 2017 г. по дело C-499/15, W и V) и не е идентично с местоживеенето или адреса на регистрация на детето. Освен физическото присъствие на детето на територията на дадена държава членка трябва да се приемат и други фактори, които показват, че това присъствие по никакъв начин не е временно или случайно и то отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда (HR — дело C-512/17, Mercredi — дело C-497/10).

С оглед възрастта на детето Т. неговата среда е по същество социална и семейна среда, определена от родителите му, с които то е живяло и които са полагали грижи за него.

Поради това следва да се приеме, а и спор между страните липсва, че малолетният е имал 2 обичайно местопребиваване на територията на Кралство Белгия преди отпътуването му за Република България заедно с двамата му родители на 12.07.2025 – на територията на първата от тях е роден, получавал е здравни грижи в същата (виж доказателство за ваксинация, уведомление от Служба за социално благосъстояние и досие доклад - развитие), записан е в детско заведение (виж удостоверение № 281.86/2025 г. на Детска градина „Фамилия“), отглеждан е там от двамата родители по тяхна обща воля да установят обичаен център на своите интереси в Кралство Белгия с намерение да му се придаде траен характер.

Съдът, сезиран с искане за връщане, трябва да определи дали отвеждането или задържането е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на решение, на закона или на споразумение, пораждащо правни последици съгласно правото на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането или задържането (вж. чл.3 от Хагската конвенция от 1980 г.). Правото на упражняване на родителски права включва правата и задълженията, свързани с грижата за личността на детето, в това число и правото да се определи мястото на пребиваване на детето (вж. член 2, параграф 2, точка 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25.06.2019 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца (Регламент „Брюксел IIб“, Регламента) и аналогично член 5, буква а) от Хагската конвенция от 1980 г.). По този въпрос в съображение 18 от регламента се посочва, че следва да се счита, че дадено лице има „право на упражняване на родителски права“, когато „носителят на родителска отговорност не може да вземе решение относно мястото на пребиваване на детето без съгласието на това лице, независимо от условията, използвани в националното право“, т.е. всяко лице, чието съгласие е необходимо за определяне на мястото на пребиваване на детето, следва да се счита за носител на правото на упражняване на родителски права. Когато едностранното отвеждане или задържане на детето в друга държава членка само от единия родител, без съгласието на другия, не е разрешено от закона, от съдебно решение или от споразумение, пораждащо правни последици, това се счита за нарушение на правото на упражняване на родителски права (Дело C-262/21 PPU).

Видно от разпоредбата на чл.373, §1 от Гражданския процесуален кодекс на Кралство Белгия, когато живеят заедно бащата и майката упражняват съвместено родителските права.

Нормата на чл.374, §1 от същия нормативен акт разписва, че упражняването на родителските права остава съвместно и когато двамата родители не живеят заедно. Не се твърди и установява след фактическата раздяла на страните помежду им да е постигнато нарочно споразумение относно местоживеенето на детето, а с решение от 04.12.2025 г. по дело № 25/1226/А на Първоинстанционен съд Лимбург, Отдел Тонгерен-Борглон, Отдел „Семейство и младеж“ основното му местоживеене е определено при бащата като спешна и временна мярка.

Правото на упражняване на родителски права включва правата и задълженията, свързани с грижата за личността на детето, и по-специално правото да се определи мястото на пребиваване на детето (вж. чл.2, пар.2, т. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111).

Отвеждането или задържането се счита за неправомерно при условие, че правото на упражняване на родителски права, независимо дали поотделно, или съвместно, е било ефективно упражнявано от другия (неотвеждащия) родител към момента на неправомерното отвеждане или задържане или е щяло да бъде упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането или задържането, т.е да не е налице пълно отсъствие на другия родител от живота на детето и той никога или дълго време да не е проявявал интерес към него.

Не е спорно и се установява от свидетелските показаният по делото и изслушването на страните, че преди фактическата си раздяла последните са живели съвместно и 3 родителските права са упражнявани ефективно от всеки от тях. Твърденията на страните и доказателствената маса по делото не дават основание за извод, че молителят се е дезинтересирал от сина си Т. или за пълното отсъствие на Г. О. М. от живота на малолетния, поради това дезинтересиране. В производството еднопосочно се установява, че молителят поддържа редовна комуникация с детето Т., реализира пътувания до страната, за да го вижда и предоставя средства за неговата издръжка.

Несъмнено при влизането на детето на територия на страната то е било придружено и от двата си родители, а целта на пребиваването е била почивка, поради което не е налице неправомерно отвеждане на малолетния.

Въз основа на показанията на свидетеля Г. Т. М. се установява, че след пристигането на страните и детето на територията на Република България се състояла среща, на която присъствали и свидетелят и родителите на молителя. На същата станало ясно, че Г. О. М. и родителите му не възнамеряват да оставят Е. Г. Т. да живее при тях, поради което сам свидетелят предложил ответникът да се установи в дома му заедно с детето. Молителят и родителите му приели това и не се противопоставили, заявили желание да се сбогуват с детето, на следващия ден посетили дома му за среща с Т., заминали на почивна за седмица, преди отпътуване от страната взели детето за около два часа, с него отишли до дома си в с.Веслец и на тръгване молителят споделил на свидетеля, че детето е малко и не би го отделил от майката. След тези събития молителят напуснал Република България заедно със своите родители.