Решение № 59 от 04.03.2025, Апелативен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 59 гр. Велико Търново, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20244000500509 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по подадена въззивна жалба от Мюсюлманско изповедание гр.

София против Решение № 260003/ 26.07.2024 г. по гр. д. № 147/ 2023 г. по описа на ОС – Ловеч, с което са отхвърлени предявените от него искове против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Община Ловеч и Министерство на културата, за признаване за установено, че Мюсюлманско изповедание е собственик на поземлен имот с адм. адрес гр. Ловеч, ул. Тодор Стратиев № 2, с площ 1 067 кв.м., заедно с построената в него масивна сграда „Дели хамам“ със застроена площ 366 кв.м. и за осъждане на ответника Община Ловеч да предаде владението върху имота. Жалбоподателят счита решението за неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, материалноправна незаконосъобразност и необоснованост. Изразява несъгласие с изводите на съда, че не е доказано, от една страна, правоприемството между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманска вероизповедна община /МВО/, а от друга, че процесният имот е придобит от него. По въпроса за правоприемството в доклада си съдът не му указал, че не сочи доказателства за този факт, нито впоследствие, при обезсилване на решението на СГС по ф.д. № 1659/ 2003 г., допълнил доклада си с оглед новонастъпилото обстоятелство. Същевременно поддържа, че не следва да установява по исков ред правоприемството си от сочения субект, за който не се спори, 1 че е съществувал до 1949 г., защото удостоверението по смисъла на § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ, било достатъчно за легитимирането му като правоприемник. Правен интерес от оспорването истинността на този официален свидетелстващ документ имало само друго законно регистрирано вероизповедание. Позовава се на практика на ВКС по въпроса. Анализира норми на законодателството в миналото, за да обоснове становището си, че съгласно Берлинския договор правата на собственост на мюсюлманските духовни фондации – вакъфите – се запазват, че с владетелски указ е одобрен уставът на МВО от 1919 г., с който се признава, че вакъфите принадлежат на мюсюлманската вероизповедна общност и от който момент е налице владение по силата на нормативен акт. Счита, че доколкото се позовава на отрицателен факт – че Държавата не е придобила имота, то именно последната следвало да докаже придобивното си основание, в който смисъл било Решение № 28/ 23.10.2022 г. по гр.д. № 2357/ 2021 г. на 2-ро г.о. на ВКС. Тя не доказала качеството си на собственик, като било недопустимо публичноправните субекти да придобиват по давност. Поддържа, че имотът е отнет от МВО не по предвидения в закона ред, при което са налице законовите предпоставки за реституирането му. Счита, че промяната на площта на имота вследствие на регулационни мероприятия е без правно значение за правото му на собственост, защото реституционното действие на закона се разпростира до размера към момента на отчуждаването, незаконното отнемане, одържавяването. По отношение промени в сградата сочи, че наличието на такива не съставляват релевирано от закона основание за недопустимост на реституцията, като отделно от това, по делото нямало данни, нито дори твърдения за извършени благоустройствени или други мероприятия преди влизане в сила на ЗВСВОНИ – 24.02.1992 г. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде отменено и съдът да уважи исковите претенции.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещните страни Държавата чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, Община Ловеч и Министерство на културата са депозирали отговори със становище за неоснователност на въззивната жалба. Правилно съдът приел, че по делото не са доказани релевантните за изхода на правния спор обстоятелства, че МВО – Ловеч е била собственик на процесния имот вкл. по давностно владение и че Мюсюлманското изповедание гр. София е негов правоприемник, в лицето на когото имотът е реституиран на основание ЗВСОНИ.

Молят решението да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на 2 правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените с жалбите оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното:

Мюсюлманско изповедание гр. София е юридическо лице, вписано в регистъра на вероизповеданията при СГС с Решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/ 2003 г.

Съгласно удостоверение № 02-18-382/ 07.08.2003 г., издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ на основание § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, религиозната институция с наименование „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., а именно: съществувалите в периода до 1919 г. при действието на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на княз Фердинанд; съществувалите в периода от 1919 г. до 22.11.1945 г. при действието на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърдени с Указ № 12 на цар Борис III; съществувалите в периода от 23.11.1945 г. до 21.05.1951 г. при действието на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от министъра на външните работи и вероизповеданията. Въз основа на това удостоверение Мюсюлманско изповедание гр. София е поискало вписване в регистъра на вероизповеданията при СГС на правоприемството по отношение на мюсюлмански вероизповедни общини /МВО/ в страната, за чието съществуване в миналото е представило съхранявани в Държавен архив списъци. Видно от Списък от 1927 г. на МВО в страната, разпределени по мюфтийства и околии, не е посочено съществуването на МВО – гр. Ловеч, а в област Плевен, Ловченска околия са посочени само две села – Александрово и Острец. Видно от Списък на МВО в България от м.03.1936 г. – л.10, сочен да е изготвен от Министерство на външните работи и изповеданията, е съществувала МВО – гр. Ловеч. Видно от Списък на мюфтийствата в НРБ през 1948 г., сочен да е изготвен от Главно мюфтийство – Фонд „Духовенство и вакъфи“ – София, в рамките на Плевенското мюфтийство е съществувала МВО – гр.

Ловеч. СГС е извършил вписване на заявеното обстоятелство, но впоследствие решението му е обезсилено с решение на САС, недопуснато до касация, по съображения, че вписването на правоприемство на регистрираното вероизповедание по отношение на юридическите лица по § 4, ал.1 ПЗР на ЗВ, не може да стане по реда на охранителното регистърно производство, а се основава на влязло в сила решение, постановено в исково производство по спор относно това правоприемство между две регистрирани вероизповедания. По делото става ясно, че по такъв спор между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание е 3 имало висящо съдебно производство, но то е било прекратено и липсва влязъл в сила акт, с който спорът да е бил разрешен в полза на едното или другото вероизповедание.

Предмет на предявения от Мюсюлманско изповедание ревандикационен иск е сградата на старата градска баня „Дели Хамам“ в архитектурно-историческия резерват „Вароша“ в гр. Ловеч и поземленият имот, върху който тя е построена. Съгласно научния труд на проф. Л. М. „Османски обществени бани по българските земи (XV– XX век)“, датирането на банята е в границите на целия XVI век, каквото било виждането и на нидерландския историк М. К., изследвал османската архитектура на Балканите. Първото историческо сведение за „Дели хамам“ в Ловеч било на османския пътешественик от средата на XVII век Евлия Челеби, който в своите пътеписи посочвал, че това е „извънредно приятна и стара сграда“ и е вакъф на Араб джамия в Галата, Истанбул. Първоначално тази джамия била готическа църква от XIII век, но през последните години от управлението на султан Мехмед II Фатих, т.е. няколко години преди 1481 г., тя била превърната в джамия, наречена Араб джамия, съществуваща и към настоящия момент. Проф. М. се позовава на изследванията на турския учен Семави Ейидже, който обяснявал, че през XVI и XVII век обикновено върху вакъфска собственост на джамиите масовото се строяли хамами като надежден източник на приходи за вакъфите, на които принадлежат, за разходи по поддържането на джамиите, на принадлежащите към тях сгради и съоръжения и на самите бани.

Хамамите били обществени сгради, тъй като са ползвани от цялото население на съответните селища независимо от неговата етнична, религиозна, класова и полова принадлежност. По делото е установено, че веднага след Освобождението „Дели Хамам“ е отдавана под наем от Окръжния съвет – Ловеч: копие на ведомост от 1878 г. и „прошение“ от наемателя П. М. от м.08.1901 г. установяват, че общината е определяла и получавала наемната цена за ползването. По исторически данни тя е последният турски хамам, използван като хигиенна баня в България – някъде до 80-те години на XX век. Банята е обявена за паметник на културата с категория „национално значение“ на 25.11.1999 г., като още през 1964 г. нарочна комисия, назначена от Комитета по култура, е взела решение за декларирането й като паметник на културата и тя включена в списък от 1971 г. на декларираните архитектурно-строителни паметници на културата. Целият имот е актуван като публична държавна собственост с последователни АДС. Първият АДС е № 967/ 23.04.1973 г. В него e посочено, че банята е построена през 1880 г., т.е. след Освобождението, което както бе посочено погоре, не отговаря на обективната истина. Липсва отразяване в графа „на какво основание се одържавява имотът и от коя дата се счита за държавен“, но в титулната част е отразено, че АДС се съставя на основание чл.6 ЗС, съгласно която разпоредба в редакцията към 1973 г. държавни стават и имотите, които нямат друг собственик.

Имотът е предоставен за ползване на СП „Комунални услуги“ Ловеч. Вторият АДС е № 25/ 17.03.1997 г., сочи имота като изключителна държавна собственост на основание 4 чл.18, ал.1 от Конституцията вр. чл.69 ЗДС, предоставен за стопанисване и управление на Община Ловеч. Впоследствие са издадени актове за публична държавна собственост № 467/ 18.10.2002 г. и № 2425/ 27.03.2009 г. С Решение № 193/ 25.03.2011 г. на МС имотът е предоставен безвъзмездно за управление на Община Ловеч и на 21.04.2011 г. той е предаден на същата с протокол – том II, л.205 по делото. Видно от протокола, сградата е била в много лошо състояние, изоставена, без поддръжка, с частично запазено покритие от плочи по покрива, растителност по покрива, пукнатини и течове по стените, изцяло паднала външна мазилка. Въз основа на одобрен инвестиционен проект през 2014 г. са приключили реставрационни дейности по сградата и към настоящия момент тя е виртуален музей на водата.

Вещото лице по приетата съдебно-техническа експертиза е проследило хронологично процесния имот по действалите регулационни планове на гр. Ловеч и е дало заключение, че от първия план от 1904 г. до настоящия в площта на имота, върху който е построена банята, е настъпила промяна. Първоначално имот № 440 в кв. 165 е посочен с площ 689 кв.м, впоследствие към него е присъединена част от имот № 441, който е бил отчужден от общината за нова улична регулация – имотът е станал № 2608 в кв. 225 с площ 998 кв.м по плана от 1957 г. По кадастралния план от 1971 г. към имот № 2608 е придадено общинско място с площ около 63 кв.м, намиращо се между имот № 2607 и крайречна улица, и площта на целия имот е станала 1061 кв.м. По действащия застроителен и регулационен план от 1984 г. имотът е № 2720 в кв.225 и с идентификатор *** по кадастралната карта на града, отреден за баня и трафопост.