Акт от 26.02.2020, Окръжен съд - Силистра

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 37 гр.

Силистра, 26.02.2020 г.

Силистренският окръжен съд, в открито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

Председател:

Теодора Василева

Членове: 1. Виолета Александрова

2. Огнян Маладжиков при секретаря Мирена Стефанова, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков в.гр.д.№ 10 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Силистренският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба на Г.М.А. с ЕГН ********** и З.И.А. с ЕГН ********** против Решение № 182 / 16.10.2019 г. по гр.д.№ 31 / 2019 г. на Дуловския районен съд, с което са осъдени да платят на Е.Н.М. с ЕГН ********** сумата от 4 855 лева, представляваща ½ част от увеличената стойност на апартамент 17 с идентификатор *** и административен адрес гр. Балчик, след извършени подобрения през периода 16.08.2012 г. – декември 2017 г., ведно със законната лихва от 21.01.2019 г. до окончателното плащане.

Жалбоподателите считат, че първоинстанционното решение е недопустимо, неправилно, постановено при непълнота на доказателствата, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие със закона и е необосновано.

Съзират нередовност на исковата молба, изразяваща се в непълна обстоятелствена част и петитум, който ѝ противоречи. По отношение на неправилността: районният съд не е докладвал правилно делото, наред с това не е извършил задълбочен доказателствен анализ, което е довело до необосновани фактически констатации, че подобренията в процесния имот са направени от ищеца със семейни средства, а не със средства на ответниците. Отделно от това, дори да се приеме, че подобренията са извършени със семейни средства, то изводът, че ищецът се явява добросъвестен владелец, също е неправилен.

Жалбоподателите молят за отмяна на първоинстанционното решение в осъдителната му част и отхвърляне изцяло на исковата претенция.

Претендират разноски за двете инстанции.

Въззиваемият намира жалбата за неоснователна. Позовава се на чл. 74, ал. 2 от ЗС и доказания факт, че е бил владелец на процесния имот, когато са направени подобренията в него. Моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски за въззивното производство.

Силистренският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, техните твърдения и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Ищецът и свидетелката С.М. са били в граждански брак, когато на 16.08.2012 г. ответниците са придобили в режим на СИО апартамент с административен адрес гр. Балчик.

Последното се доказва от нотариалния акт за придобивната сделка (л. 12 от гр.д.

31 / 19 г.).

Ответниците са предоставили на младото семейство процесния имот, за да живеят в него, тъй като последните са нямали собствено жилище.

Апартаментът се е нуждаел от ремонт, с който са се заели младите, за да стане по техен вкус. В тази насока са съвпадащите твърдения на страните в исковата молба и отговора към нея, както и показанията на всички разпитани по делото свидетели.

От декември 2017 г. Е. и С. М. били във фактическа раздяла. Бракът им е прекратен с развод на 22.06.2018 г. с решение № 96 по гр.д.№ 33 / 2018 г. на РС Балчик (л. 6-11).

Страните не спорят, че до развода собственици на апартамента са били ответниците. Спорно от фактическа страна е с чии средства са извършени подобренията и докога е продължил ремонтът.

Въззивният съд приема, че ремонтът със сигурност не е приключил до 21.01.2014 г., а е продължил и след тази дата. За противното свидетелстват бившата съпруга на ищеца С. М., която казва, че в периода 2012-2013 г. са сменили дограмата, след това банята, подовата настилка и тавана. Най-грубата част вече е била направена и тогава, през август 2014 г., ищецът е заминал да работи в чужбина. Свидетелката Колева, която казва, че със С. са „меко казано като сестри“, потвърждава, че ремонтът е приключил 2013 г. Техните показания в тази част се опровергават от признанието на ответниците в отговора на исковата молба, че „ремонтът не беше приключил, когато ищецът замина за Белгия и дъщеря ни се занимаваше с майстори и обзавеждането…“ Същото потвърждава свидетелката Ниляй Нуредин, дъщеря на ищеца и свид. М., която казва, че мръсната работа по апартамента, основните неща са свършили 2015 г. Всички строителни работи долу-горе са приключили до 2016 г. Свързва го с това, че в края на 2016 г. са се нанесли да живеят в апартамента. Показанията на свидетелката Нуредин са подробни, последователно излагат възприетите от нея факти, без вътрешни противоречия и съответстват с останалия доказателствен материал. В тази част те ползват баща ѝ, с когото самата тя казва, че няма никакви отношения и не си говорят. Според съда, когато баща и дъщеря не си говорят, това означава че са във влошени отношения, а не никакви, което подхранва убеждението на съда в достоверността на показанията ѝ.

Не би могло на база събраните доказателствени средства да се определи с точност кой с какъв размер парични средства е допринесъл за ремонта.

Ясно е, че с неговото организиране са се заели само бившите съпрузи, а ищецът е участвал и с личен труд, тъй като е имал умения в строителните работи. Тези му твърдения се подкрепят от свидетелските показания на всички разпитани, които са еднопосочни по този факт. В същото време показанията на свидетелките Колева, М. и Нуредин сочат, че ответниците са помагали с пари. Разликата е, че докато от думите на първите може да се обобщи, че семейство не е разполагало изобщо със средства за ремонта и те изцяло са дошли от ответниците, то дъщерята на бившите съпрузи не е толкова крайна. Тя потвърждава, че нейните баба и дядо са давали пари за някои от дейностите, за други – че не ги е виждала да дават, а за трети – че не знае. След покупката на апартамента през 2012 г. баща ѝ напуснал работата като ходжа и работил от време на време „на частно“, до заминаването му в Белгия. На другия полюс, в сравнение с показанията на Колева и М., са тези на свидетелката С. А., която споменава участието на ответниците с пари само при покупката на апартамента и подробно обяснява какво е свършил ищецът като работа по него. Заявява, че той е ходил да работи в Белгия, за да изкарва пари за ремонта и обзавеждането. Връщал се е, тогава продължавал с ремонта и като свършел парите, пак заминавал.

За това че ищецът е бил ангажиран с финансовото осигуряване на семейството сочат извлеченията от банковата му сметка, от които е видно, че докато е бил в чужбина бившата му съпруга е теглила с пълномощно от сметката му различни суми.

Най-големите от които по 2336,40 лева през април и юни 2015 г. (л. 75). Самата тя казва, че по принцип тя плащала на майсторите, „защото той нали моите родители ми даваха пари“, но също така във връзка с обзавеждането обяснява, че не е броила кой с каква сума е участвал. Очевиден за съда е стремежът ѝ като заинтересован свидетел да неглижира участието на бившия ѝ съпруг в подобренията на имота, в полза на своите родители.

Въззивният съд приема за достоверни представените от ищеца писмени доказателства – договори и приемо-предавателен протокол за различни дейности свързани с ремонта на апартамента, както и представения от ответника талон за поръчка на ламинат.

Всички те посочват ищеца като страна в облигационните отношения с третите лица – доставчици. По отношение на оспорването на тези документи и обявеното в доклада по делото, че се открива производство по чл. 193 от ГПК за тях, първоинстанционният съд не се е произнесъл за резултата от него. Въпреки това от обжалваното решение личи, че оспорването не е било успешно и писмените доказателства са приети за достоверни, щом първата инстанция се позовава на тях. Липсва оплакване във въззивната жалба по този процесуален въпрос.

Писмената декларация от Радко Кирилов е недопустимо доказателствено средство, тъй като представлява свидетелско показание в ненадлежна форма.

От т. 3 на експертното заключение става ясно, че увеличената стойност на апартамента е 8 370 лева към момента на фактическата раздяла между Е. и С. М.

За да уважи частично иска, Дуловският районен съд е приел, че ищецът и свидетелката М. са упражнявали фактическа власт върху недвижимия имот с намерение да го своят, което ги определя като владелци. И макар да не са добросъвестни владелци, то поради факта, че са извършили подобренията със знанието и без противопоставянето на собствениците, те се приравняват на такива и по силата на чл. 74, ал. 2 от ЗД имат право на увеличената стойност на подобренията.

Районният съд се е позовал за този си извод на т.1 ПП-6-74. Не е уважено възражението на ответниците за погасяване на иска по давност, тъй като тя е започнала да тече от развода между Е. и С. М. – 22.06.2018 г. Прието е за недоказано възражението на ответниците, че подобренията са извършени с техни средства. Искът е отхвърлен частично, тъй като в претенцията от 8881,50 лева ищецът включва половината от стойността на движимите вещи, купени по време на брака и останали в апартамента, а според съда те не следва да се включват при преценка на увеличената стойност на недвижимия имот.

От правна страна Силистренският окръжен съд намира следното:

Решението на Дуловския районен съд е валидно в своята цялост, а в обжалваната осъдителна част е и допустимо. В отхвърлителната част същото е влязло в сила поради необжалването ѝ от ищеца. Въззивната жалба на ответниците е допустима, но неоснователна.

Цитираното от районния съд ПП-6-74 г. действително касае приложението на чл. 72 и чл. 74 от ЗС, които уреждат правото на обезщетение за извършени в чужд имот подобрения, но тези разпоредби са приложими само за владелеца. Ищецът и неговата бивша съпруга не са били владелци на предоставения им за ползване имот. В т. 2 от цитираното постановление се казва, че при изясняване дали подобрителят е владелец съдилищата са длъжни да изхождат от презумпцията на чл.

69 от ЗС, като изследват доколко тя не е оборена. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Но тази презумпция намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си – така в Решение № 196 / 18.03.2019 по гр.дело № 137 / 2018 на ВКС, ГК, I г.о. Фактът, че апартаментът е придобит от ответниците и веднага след сделката е предоставен на младото семейство за ползване, достатъчно красноречиво говори, че волята на собствениците не е била да се лишат от собствеността в нечия полза. М. са съзнавали това, поради което първоначално установената от тях фактическа власт върху имота не е била с намерение да го своят. Те са съзнавали, че са в него само поради благоволението на собствениците, породено от близките семейни връзки.

Няма твърдения и доказателства, че по време на ползването на имота бившето семейство е променило първоначално установеното отношение към него в посока своенето му и е манифестирала тази промяна спрямо собствениците, поради което не намира приложение т. 2 на ПП-6-74.

Няма твърдения и доказателства, че собствениците са отстъпили на младите ползването на апартамента по договор за заем за послужване, в който случай те биха били държатели на имота и отношенията им щяха да се уредят по чл. 61, ал. 2 от ЗЗД.

Настаняването на младото семейство в процесния апартамент и извършването на подобрения в него със знанието и без противопоставянето на собствениците представляват т.нар. търпими действия. В Решение № 486 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр.д.№ 493 / 2012 г., I г.о. е разгледан въпросът какво представляват търпимите действия. Това са фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, но които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, т.к. почиват на близки приятелски или други лични отношения. Такива действия не представляват държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 от ЗС.

Отношенията между ищеца и ответниците следва да се уредят по общия състав на неоснователното обогатяване – чл. 59 от ЗЗД. Погасителната давност за вземанията по него е пет години. Силистренският окръжен съд счита, че началният момент, от който започва да се брои погасителната давност за вземания, породени от търпими действия, следва да е онзи, в който собственикът е изразил воля за прекъсването им, т.е. от появата на нетърпимостта. В случая това е фактическата раздяла на младите съпрузи – от декември 2017 г., и същата не е изтекла към датата на завеждане на иска. Не може, не е справедливо да се поставят на равни нога държателят по договор за наем или заем за послужване и търпимият ползвател, по отношение на давността за вземането им за подобрения в чужд имот, в каквато насока е съдебната практика: че вземането и в двата случая е изискуемо от момента на извършването на подобренията и оттогава тече давността.

Разпечатката съдържа 42 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/23b16983-6558-4f94-9fb5-8b8cc2d551d8