Решение № 482 от 20.04.2026, Административен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 482

Монтана, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Монтана - II състав, в съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Председател:

СОНЯ КАМАРАШКА

Членове:

ОГНЯН ЕВГЕНИЕВ

БИСЕРКА БОЙЧЕВА

При секретар ПЕТЯ ВИДОВА и с участието на прокурора БОГДАНА СТЕФАНОВА ТОНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия ОГНЯН ЕВГЕНИЕВ канд № 20267140600154 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство е по реда на чл. 208 и сл. от Административно процесуален кодекс (АПК) във връзка с чл. 63в от Закон за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

С Решение № 24 от 06.02.2026 г., постановено по АНД № 20251630201305/2025 г. Районен съд – Монтана е потвърдил Наказателно постановление № 9697/10.11.2025 г. на Началника на отдел „Оперативен контрол и контрол по републиканската пътна мрежа“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ – [населено място], с което на Е. Л. И., с адрес [населено място], [улица], е наложено административно наказание глоба в размер на 3000.00 лева/1533,88 евро на основание чл. 177, ал. 3, т. 1, предл. 3 от ЗДвП за извършено нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 2, предл. 3 от ЗДвП, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС.

Недоволен от решението касаторът Е. Л. И., го оспорва като неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа, че за нарушение, свързано с движение на извънгабаритно и/или тежко ППС без надлежно разрешение, отговорност носят превозвачът или собственикът на ППС, а не водачът, тъй като съгласно чл. 15, ал. 3 от Наредба № 11 на МРРБ именно те подават заявление за издаване на разрешително, какъвто извод следва и от образеца по приложение № 4 към същата разпоредба. Сочи, че нито Законът за пътищата, нито Наредба № 11 вменяват на водача задължение за снабдяване с разрешение за движение, като чл. 11 от наредбата ясно разграничава водача от лицето, извършващо превоза, което носи отговорност за движението на извънгабаритното ППС и осигуряването на необходимите документи. Твърди още, че по чл. 53 ЗП санкцията следва да се понесе от действително отговорното лице — собственик, превозвач, съпровождащо или друго длъжностно лице, а не от водача. Навежда и доводи, че наложеното наказание противоречи на принципа на пропорционалност по правото на ЕС, като се позовава на Директива 1999/62/ЕО, чл. 49, § 3 от Хартата на основните права на ЕС и практика на СЕС, според която санкциите следва да бъдат ефективни, но и съразмерни на характера и тежестта на нарушението, без да се допуска дублиране на санкции с идентична цел. Поддържа също, че водачът е последното лице във веригата на превоза и не носи отговорност за претоварването, тъй като не той определя, измерва и заплаща товара, а товародателят и превозвачът. С тези съображения моли за отмяна на въззивното решение и на потвърденото с него наказателно постановление.

Касаторът не се явява в съдебно заседание, като с допълнителните писмени бележки поддържа наведените в касационната жалба доводи, че отговорността за снабдяване с разрешение и за движението на извънгабаритно и/или тежко ППС е на превозвача или собственика, а не на водача, както и възражението за несъразмерност на санкционната уредба с оглед принципа на пропорционалност по правото на ЕС. Допълнително сочи, че по веригата на превоза водачът е последният участник и не носи фактическа възможност да предотврати претоварването, тъй като товародателят определя и натоварва количеството, а превозвачът одобрява превоза и заплаща товара, докато водачът не може сам да измери, натовари или намали товара, за да приведе ППС в съответствие с изискванията. С тези съображения поддържа искането си за отмяна на въззивното решение и на наказателното постановление. .

Ответникът по касационната жалба, Началника на отдел „Оперативен контрол и контрол по републиканската пътна мрежа“ към Дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ – [населено място], чрез пълномощника си юрисконсулт П., оспорва жалбата в постъпило писмено становище и моли присъждане на разноски по делото. В съдебно заседание не се представлява.

Окръжна прокуратура – Монтана, конституирана в настоящето производство в защита на значим обществен интерес на осн. чл. 217, ал. 3 АПК във вр. чл. 16, ал. 1, т. 3 АПК, чрез представителя си в съдебно заседание, дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.

Настоящият състав на Административен съд – Монтана, след като обсъди оплакванията в жалбата, доводите на страните, доказателствата по делото и приложимия закон, намира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е допустима. Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна районният съд е приел за установено, че на 15.10.2025 г. в 16:17 ч. на път II-81, км 102, на отбивна площадка в посока [населено място] – [населено място], жалбоподателят като водач е управлявал четириосно МПС, натоварено с камък. При извършената проверка със сертифицирани и технически изправни измервателни средства – електронна мобилна везна PW 10 № К0200008 и ролетка № 1313/18/5 м. е измерено разстояние между осите 1,42 м и е установено, че сумата от натоварването на двойната задвижваща ос е 29,600 т. при максимално допустими 19 т по чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредба № 11/03.07.2001 г., т.е. превишение с 10,600 т. Въз основа на тези параметри съдът е приел, че ППС е „тежко“ по смисъла на чл. 3, т. 2 от Наредба № 11. Кредитирал е показанията на актосъставителя и свидетеля по акта, както и писмените доказателства, включително протокола за измерване, като е отчел, че водачът не е оспорил измерването и при съставянето на АУАН не е направил възражения.

От правна страна съдът е приел, че с установеното поведение е осъществен съставът на нарушение по чл. 139, ал. 1, т. 2, пр. 3 ЗДвП във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредба № 11/2001 г., правилно санкционирано по чл. 177, ал. 3, т. 1, пр. 3 ЗДвП. Приел е, че водачът е субект на административнонаказателната отговорност, тъй като това следва пряко от санкционната норма на чл. 177, ал. 3 ЗДвП, а чл. 15, ал. 3 от Наредба № 11 урежда единствено лицата, които подават заявление за разрешително, но не и субекта на отговорността. В тази връзка съдът е намерил за неоснователни възраженията, че отговорност следва да носят превозвачът, собственикът или товародателят, и се е позовал на Тълкувателно постановление № 2/08.10.2025 г. по т. д. № 5/2023 г., според което водачът, който управлява тежко или извънгабаритно ППС без разрешение, отговаря по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, когато не е собственик или лицензиран превозвач. Съдът е приел още, че водачът е могъл да провери параметрите на ППС с товара и при констатирано превишение да приведе същото в съответствие с нормите, поради което нарушението е извършено виновно. Намерил е за неотносими доводите, основани на Директива 1999/62/ЕО и Хартата на основните права на ЕС, като е приел, че принципът на пропорционалност не е нарушен. Приел е също, че не е установено осъществяване на превоз при специално ползване на пътищата, нито наличие на „неделим товар“ по § 1, т. 14 ДР на Наредба № 11. Обсъдил е и компетентността на наказващия орган, като е приел, че след изменението на чл. 189, ал. 12 ЗДвП, в сила от 07.09.2025 г., председателят на УС на АПИ, респективно оправомощените от него длъжностни лица, са компетентни да издават НП за нарушения по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП. Съдът е намерил, че при съставяне на АУАН и издаване на НП не са допуснати съществени процесуални нарушения, включително по чл. 42, чл. 57 и чл. 52, ал. 4 ЗАНН, като нарушението е описано ясно и е налице съответствие между АУАН и НП относно фактите и правната квалификация. Приел е, че случаят не е маловажен по смисъла на чл. 28 ЗАНН с оглед значителното превишаване на допустимото осово натоварване и риска за безопасността на движението и за пътната инфраструктура. Намерил е и че не е налице нарушение на чл. 27, ал. 2 ЗАНН, както и основание за приложение на чл. 3, ал. 2 ЗАНН, тъй като е наложена предвидената в закона фиксирана глоба съобразно действащата към момента на нарушението редакция на чл. 177, ал. 3 ЗДвП. По тези съображения е потвърдил наказателното постановление.

Настоящата инстанция намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. В пределите на касационната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК не се установяват пороци, обуславящи неговата отмяна. Съдът споделя фактическите и правни изводи на въззивния съд, наведени и пред касационна инстанция, и на основание чл. 221, ал. 2 АПК препраща към мотивите му, като за пълнота намира за необходимо да изложи следното:

Неоснователно е основното касационно възражение, че административнонаказателната отговорност е ангажирана спрямо ненадлежен субект. За процесното нарушение правилно е приложена разпоредбата на чл. 177, ал. 3, т. 1, пр. 3 ЗДвП, която предвижда санкциониране на водач, управляващ ППС с маса или натоварване на ос, надвишаващи нормите, определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В случая е безспорно установено, че касаторът е управлявал товарно МПС, при което сумата от натоварването на двойната задвижваща ос е 29,600 т. при допустими 19 т. по чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредба № 11 от 03.07.2001 г., поради което правилно е прието, че е осъществен съставът на чл. 139, ал. 1, т. 2, пр. 3 ЗДвП във връзка с посочената разпоредба от Наредбата.

Не променя този извод позоваването на касатора на чл. 15, ал. 3 от Наредба № 11/2001 г. Действително тази разпоредба урежда кои лица подават заявление за издаване на разрешително за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, но тя не определя субекта на административнонаказателната отговорност при вече осъществено управление на ППС с наднормено осово натоварване. Последният въпрос е разрешен изрично в санкционната норма на чл. 177, ал. 3 ЗДвП, която сочи именно водача като субект на нарушението. Поради това правилно районният съд е приел, че обстоятелството кой подава заявление за разрешително не изключва отговорността на водача, когато той фактически управлява превозното средство в отклонение от установените нормативни изисквания.

Неоснователни са и доводите, че отговорност следва да носят единствено превозвачът, собственикът, съпровождащо лице, друго длъжностно лице или товародателят. Тези лица биха могли да носят отговорност при наличие на съответните законови предпоставки, но това не изключва самостоятелната административнонаказателна отговорност на водача по чл. 177, ал. 3 ЗДвП. В този смисъл правилно е съобразено и Тълкувателно постановление № 2/08.10.2025 г. по тълк. д. № 5/2023 г. на ОСС на НК на ВКС и I и II колегия на ВАС, съгласно което водачът, който управлява извънгабаритно или тежко ППС по пътища, отворени за обществено ползване, без да е налице разрешение за това, извършва нарушение по чл. 177, ал. 3, т. 1 във връзка с чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП, когато не е собственик на ППС или лицензиран превозвач, осъществяващ превоза, съответно не е наредил превоза. Следователно възражението, че водачът не е надлежен субект, е в противоречие както със закона, така и със задължителната тълкувателна практика.

Неоснователно е и поддържаното от касатора становище, че той не следва да отговаря, тъй като е последен участник във веригата на превоза и няма фактическа възможност да измери, натовари или заплати товара, нито да отстрани част от него. Отговорността по чл. 177, ал. 3 ЗДвП е свързана с факта на управление на ППС по път, отворен за обществено ползване, при наднормени показатели, а не с това кой е организирал товаренето или е заплатил превоза. Като водач касаторът е бил длъжен да не осъществява движение на превозно средство, което очевидно не отговаря на нормативно установените изисквания за допустимо осово натоварване. Следователно правилен е изводът на районния съд, че деянието е извършено виновно.