Решение № 68 от 05.06.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 68 гр. София, 04.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева при участието на секретаря Валерия Г. Методиева като разгледа докладваното от Вероника Николова Касационно търговско дело № 20238002900021 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Б. И. Б. срещу решение №1067/11.08.2022г. по в.т.д. № 972/2022г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение. С него е потвърдено решение № 6/04.01.2022г. по гр.д.

№6665/2021г. на Варненски районен съд, 39 състав, с което касационният жалбоподател е осъден на основание чл.213 от КЗ /отм./ и чл.86 от ЗЗД да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД сумата в общ размер на 11 658,56 лв., представляваща регресно вземане на застрахователя – изплатено обезщетение в размер на 11 643,56 лв. по застраховка „Каско“, обективирана в полица №Е1315221356990031235, вследствие на ПТП, настъпило на 25.10.2015г. по вина на Б. И. Б., като водач на лек автомобил „Фолксваген Поло“, с рег. № СВ7954 КТ, за нанесени имуществени вреди на лек автомобил „Рено Клио“, както и сумата от 15 лв. – ликвидационни разходи по щета №150300031910, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на 1 предявяване на иска – 03.05.2019г. до окончателното изплащане, както и сумата от 3192,35 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата от 11 643,56 лв. за периода от 11.06.2016г. до 22.02.2019г.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Касационният жалбоподател изтъква, че в нито един момент не са му били давани указания, че негова е тежестта на доказване на наличието на действащ към датата на събитието договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между него и ищеца. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че в негова тежест като ответник е да доказва, че застрахователната му полица не е прекратена и не са били налице предпоставки за прекратяването й, тъй като по същността си това представляват отрицателни факти. Твърди, че изцяло в тежест на ищеца е било да представи доказателства за наличие на обстоятелства, представляващи основание за прекратяване на договора за застраховка с ответника, за отправено от него писмено предупреждение по чл.202 ал.2 от КЗ /отм./ и за направено изрично изявление за упражняване на правата по чл.202 ал.1 от КЗ /отм./ Поддържа, че въззивният съд не е взел предвид допуснатото от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в отказа на Варненски районен съд да приложи разпоредбите на чл.161 от ГПК и чл.190 от ГПК, въпреки създадените от ищеца пречки за събиране на доказателства за сключването и наличието на застрахователния договор.

Изразява несъгласие и с извода на въззивния съд, че представената по делото разпечатка от Информационния център на Гаранционен фонд представлява официален свидетелстващ документ, който обвързва съда с материална доказателствена сила относно прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Поддържа, че не е налице основание за реализиране на отговорността му като делинквент, тъй като липсват данни платеното обезщетение и разходите по ликвидация на щетата да надхвърлят застрахователната сума по договора му за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, което е предпоставка за отговорността по чл.213 от КЗ /отм./.

Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и 2 законосъобразно. Счита, че съставът на Варненски окръжен съд не е допуснал посочените в касационната жалба нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, тъй като е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложил подробно мотиви относно извода за основателност на исковете. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин регресната отговорност на ответника. Подробни съображения излага в отговора на касационната жалба. Претендира и присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на потвърденото първоинстанционно решение на осн. чл.272 от ГПК и е приел за установено, че Б. И. Б., като водач на лек автомобил „Фолксваген Поло“ с рег. №В7954КТ, е причинил увреждане на застрахования при ЗД „Бул Инс“ АД лек автомобил „Рено Клио“ при ПТП от 25.10.2015г., поради нарушаване на правилата за движение; че в резултат на противоправното си поведение делинквентът е причинил имуществени вреди в размер на 11 670,24 лв., представляващи стойността, необходима на пострадалия за възстановяване на щетите; че пострадалият е имал валидна застраховка „Каско“ на МПС в ЗД „Бул Инс“ АД, както и че застрахователят е обезщетил пострадалия за причинените от делинквента вреди.

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника, релевирано с отговора на исковата молба и поддържано във въззивната жалба, за липсата на предпоставки за ангажиране на отговорността му, доколкото към момента на ПТП е имал валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ищеца по полица 02/115001717154 с начална дата на покритие – 30.06.2015г. и крайна дата на покритие – 29.06.2016г. Приел е, че правилно първоинстанционният съд е възложил в тежест на ответника, като оспорващ твърдението на ищеца за прекратяване на договора за застраховка „Гражданска отговорност“ към момента на ПТП, да установи наличието на положителен факт – съществуването на действителен договор. Приел е още, че твърдението на 3 ищеца, от което произтича вземането му, се установява от представената разпечатка от Информационен център на Гаранционен фонд, удостоверяваща, че към 29.10.2015г. МПС с рег. №В7954КТ няма активна застраховка „Гражданска отговорност“, доколкото същата е прекратена на 15.10.2015г.

Изложил е съображения, че предоставената от Информационния център на Гаранционен фонд информация, която е публично достъпна, има официално оповестително действие, а издадената въз основа на нея справка от Фонда притежава правната характеристика на официален свидетелстващ документ, който обвързва съда с материална доказателствена сила относно съществуването и прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите до доказване на противното.

Отбелязал е, че информацията, съдържаща се в базата данни на Информационния център на Гаранционен фонд, отразява заявените от застрахователя данни за сключените/ прекратените от него застраховки „Гражданска отговорност“ в съответствие с нормативните изисквания. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че със справката от Информационния център на Фонда е достатъчно, при неуспешно проведено доказване за наличието на действителен договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на ответника, ищецът да установи липсата на такава към момента на ПТП, респ. да ангажира отговорността на делинквента, доколкото по делото са установени вината, противоправното поведение на делинквента и размера на щетата.

С определение №1058/15.11.2023г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за произнасяне по следния процесуалноправен въпрос: Следва ли въззивният съд да даде указания на страните да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада?

Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в т.2 на ТР №1/2013г., ОСГТК, регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. Когато във въззивната жалба или в отговора 4 страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад, а дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266 ал.3 о т ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

По поставени въпрос е формирана и последователна практика на ВКС с решение №304 по гр.д.№2460/2015г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 307 по гр. д. №284/2011 г., на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение №104 по гр. д.

№60061/2016г. на ВКС, ГК, І г. о., решение №6/19.04.2019г. по гр. д.

№1714/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. В сочените решения касационният съд приема, че когато съдът не е дал указания за начина на разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, и при въведено с въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение, касаещо нарушение разпоредбите на чл.146, ал.1, т.5 и ал.2 от ГПК, въззивният съд следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът с оглед на тези указания следва да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, представени с жалбата или в откритото заседание по разглеждане на делото, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в чл.266 от ГПК. Настоящият съдебен състав изцяло споделя тези разрешения.

По допустимостта на касационната жалба:

Постоянна е практиката, че производството по предявения иск по чл.213 от КЗ /отм./ е търговско, тъй като заявената претенция произтича от правоотношения, породени и отнасящи се до търговска сделка, макар и не между ищеца и ответника, а между ищеца и трето лице – застрахован по договор за имуществено застраховане. В случая с отговора на исковата молба са въведени доводи, че регресният иск на застрахователя по имуществена застраховка към делинквента има субсидиарен характер и ответникът не 5 следва да носи отговорност по иска, тъй като към момента на процесното ПТП между него и ищеца е съществувало правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Обуславящ основателността на предявения иск е спорният между страните въпрос относно съществуването на застрахователно правоотношение между ищеца и ответника – като потребител на застрахователна услуга, съответно спорът следва да бъде квалифициран и като потребителски / спор с участие на потребител/. След изменението на чл.113 от ГПК – ДВ бр.100/2019г. дело относно правоотношения, възникнали от договор, сключен между физическо лице, притежаващо качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение е като по гражданските дела.

По основателността на касационната жалба:

При така приетия отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съдът намира касационната жалба за основателна. Обжалваното решение е постановено при съществено нарушение на правилата на ГПК, регламентиращи правомощията на въззивния съд. В случая във въззивната жалба са направени оплаквания за неправилност на извода на съда, че в доказателствена тежест на ответника е да доказва отрицателните факти, че застрахователното му правоотношение не е прекратено и че не са били налице предпоставките за неговото прекратяване. Въведени са и доводи, че доказателствената тежест не е била разпределена с доклада по делото, като въззивникът поддържа становището, че изцяло в тежест на ищеца е да докаже своите насрещни възражения срещу твърдението на ответника за наличие на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП и да представи доказателства за наличие на обстоятелства, представляващи основание за прекратяване на застрахователния договор, за отправено от негова страна писмено предупреждение по чл.202 ал.2 от КЗ /отм./ и за направено изрично изявление за упражняване на правата по чл.202 ал.1 от КЗ /отм./