Определение № 2881 от 09.10.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2881 гр. София, 06.10.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Борис Илиев

Членове:Ерик Василев

Яна Вълдобрева като разгледа докладваното от Яна Вълдобрева Касационно гражданско дело № 20238002100963 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 247/27.01.2023г., подадена от МБАЛ „Света Петка“ АД-Видин, чрез адв. С. И., против решение № 204 от 08.12.2022г., постановено по въззивно гр.дело № 257/2022г. на Видинския окръжен съд. С атакуваното решение изцяло е потвърдено решение № 369/16.07.2022г. по гр.д.№ 195/2022г. на Видинския районен съд, с което са уважени предявените от В. П. П. против МБАЛ „Света Петка“ АД-Видин искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1 КТ и по този начин е признато за незаконно уволнението й; отменени са, като незаконосъобразни Заповед № РД-П-117 от 13.12.2021г. на изп. директор на МБАЛ „Света Петка“ АД-Видин, с която на П. е наложено дисциплинарно наказаниеуволнение и заповед №50/13Л2.2021г„ с която, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, е прекратено трудовото й правоотношение; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност-санитар в отделение Спешна медицина при ответната болница и последната е осъдена да плати на В. П. сумата 4 368 лева -обезщетение за оставането без работа за периода от 14.12.2021г. до 14.06.2022г., ведно със законната лихва, считано от 02.02.2022г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон.

Ответникът по касационната жалба В. П. П., чрез процесуалния си представител, в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Оспорва жалбата, като неоснователна, претендира разноски.

1

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр.1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът подържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното решение с решения на ВКС по приложението на чл.195, ал.1 КТ и формулира следните материалноправни въпроси: 1. Достатъчно ли е в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание да са описани нарушенията и да е посочена датата, на която са извършени, по начин, осигуряващ на работника възможност да разбере какви са фактическите и правните основания за наказанието, за да се приеме, че заповедта е законосъобразна; 2. Задължително изискване ли е за законосъобразност на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, в същата подробно да бъде описан текста на закона, въз основа на който се издава и конкретното нарушение по всеки един от текстовете. Касаторът формулира и процесуалноправен въпрос, за който твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: 3 При противоречиви показания на две групи свидетели следва ли да бъдат преценявани от съда и задължен ли е той да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК. Касаторът поддържа и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като формулира въпроса: 4.

Изпълнени ли са изискванията на чл. 140, ал.1 ГПК от първоинстанционния съд, когато не се е произнесъл по искания на страните и в частност, по направено в отговора на исковата молба оспорване истинността на съдържанието и автентичността на подписите, положени върху частни документи, не е открил производство по чл. 193 ГПК във връзка с това оспорване, при положение, че тези обстоятелства не са повлияли на крайния извод на съда.

Върховният касационен съд, състав на IV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. По делото е установено, че ищцата е работила в ответната болница на длъжност „санитар” в Отделение по Спешна медицина. Работодателят е упражинл правото си да прекрати едностранно трудовото правоотношение с ищцата, като със Заповед №РД-11-117/13.12.2021г. й е наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ и със Заповед №80 от 13.12.2021г. е прекратено трудовото й правоотношение, считано от 13.12.2021г. Като основание за налагане на дисциплинарното наказание са посочени: чл.188, т.3 КТ във вр. с чл.190, ал.1, т.3 КТ и чл.187, т.3, т.9 и т.10 от КТ и са описани следните нарушения на трудовата дисциплина: 1. На 29.10.2021г. по време на работната си смяна ищцата не почистила и не дезинфекцирала площадката, намираща се пред Отделението по Спешна медицина, по време на пандемия, с което застрашила здравето и живота на пациентите; 2. На 02.11.2021г. по време на работната си смяна за времето от 9,30 до 20,00ч. оставила навън пред фургоните лежаща количка, която била изложена на тежки атмосферни 2 условия-дъждовно време и 3. На 04-05.11.21г. по време на нощно дежурство не изхвърлила и не почистила кошчетата и помещенията в Отделението по Спешна медицина. Със Заповед №°РД-11-105/02Л1.2021г. на работничката било наложено дисциплинарно наказание „Забележка“ за първото извършено нарушение. Във връзка с удостоверена с ЕР на ТЕЛК 80 % намалена работоспособност на ищцата, работодателят е изискал разрешение от Инспекцията по труда на основание чл.333,ал.1 КТ и такова е получено. Въззивният съд е анализирал събраните гласни доказателства и е установил, че според показанията на св. Ц. А.-началник Спешно отделение, св.А.

А.-главна сестра, която е подавала рапорт срещу ищцата и св.Д. С.-медицинска сестра, ищцата не се справя със задачите си и от м.октомври 2021г. занемарила служебните си задължения. Според показанията на втората група свидетели- св.А. Т. и св. И. К.санитари и колежки на ищцата, сочените в заповедта за уволнение нарушения на трудовата дисциплина не са извършени-на 29.10.2021г. площадката на стълбището била почистена и дезинфекцирана около 10,00 часа, а не по-рано, защото д-р А. била възложила друга работа на санитарките; на 02.11.2021 г. количката не е престояла навън, защото била заета от ковид болен в отделението, след което била дезинфекцирана и по нареждане на старшата сестра-изнесена навън, а след като завалял дъжд количката била внесена вътре и не била повредена от дъжда; на 05.11.2021 г. кошчетата за боклук в отделението били почистени. Въззивният съд е установил, че ищцата не е полагала труд по трудово правоотношение от уволнението до предявяване на иска, а според заключението на приетата в първоинстанционното производство ССчЕ обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ за периода от 14.12.2021г. до 14.06.2022г. е в размер 4 368 лева.

При така установените факти, съставът на окръжния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че процесната заповед за уволнение не е мотивирана-в нея нарушенията, за които се налага дисциплинарното наказание са описани точно, но те не са свързани с посочените законови текстове, въз основа на които е наложено наказанието. На следващо място, въззивната инстанция е приела, че по делото е останало недоказано извършването на описаните в атакуваната заповед за уволнение дисциплинарни нарушения. В тази връзка съдът не е възприел съображенията на състава на РС, че не следва да се кредитират показанията на свидетелите Т. и К., тъй като и срещу тях се водело дисциплинарно производство от същия работодател.

Въззивният съд е посочил, че доколкото тези свидетелки са колежки на ищцата и са работили заедно с нея в дните, в които се твърди, че са извършени нарушенията, те са преки свидетели на изпълнението на служебните й задължения. След съвкупен анализ на събраните гласни доказателства, съдът е приел за установено, че задължението за почистване и дезинфекциране на площадката на стълбището е изпълнено около 10 часа, а не в началото на работната смяна, тъй като двете санитарки били ангажирани с други дейности по почистване на други помещения по нареждане на лекар и в зависимост от нуждите в момента, поради което не е направил извод, че не е налице първото нарушение. Не се установява ищцата да е извършила и второто твърдяно 3 нарушение, тъй като количката е била вътре в отделението, на нея е имало настанен болен от ковид, ищцата е дезинфекцирала количката и по нареждане на старшата сестра я е извадила отвън, а когато заваляло я е внесла вътре. Приел е, че е останало неизяснено в процеса в какво точно се състоят нарушенията на трудовата дисциплина и е посочил, че доколкото описаните действия на ищцата са извършени по нареждане по-висшия медицински персонал на практика работничката е изпълнявала служебните си задължения добросъвестно. Според въззивния съд е спазена процедурата по чл.333,ал.1,т.3 КТ от работодателя и е изискано предварително разрешение от Инспекцията по труда за прекратяване на трудовия договор при наличие на заболяване на работника, включено в Наредба №5 от 1987г. на МЗ. Съдът е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на работодателя за допуснати от състава на РС процесуални нарушения, относно неоткрито производство по чл. 193 ГПК във връзка с оспорването на приетите по делото протоколи за избора на ищцата за секретар на синдикалната организация. Посочил е, че ищцата не може да се ползва от закрилата на чл.333, ал.3 КТ, с която се ползва член на синдикалното ръководство (председател или секретар) на синдикалната организация, учредена към предприятието на работодателя, тъй като тя е избрана за секретар на секция, която е вътрешна структура на синдикалната организация НС „Защита“. В тази връзка е допълнил, че производството по чл. 193 ГПК в случая е ирелевантно и не би повлияло на крайния извод. В обобщение въззивният съд е приел, че атакуваната заповед е незаконосъобразна, а след уважаване на обективно съединените главни искове по чл.

334 КТ е уважил и искът по чл.225, ал.1 КТ.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че при тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

Първите два въпроса, отнасящи се до мотивирането на заповедта за уволнение, съгласно изискванията на чл. 195 КТ не обуславят въззивния съдебен акт, доколкото решаващото съображение на съда да счете уволнението за незаконно е недоказване на извършените от работничката дисциплинарни нарушения, съобразно фактическите основания, изложени в заповедта за уволнение. Предвид това, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като тези въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос по приложението на чл.172 ГПК обуславя обжалваното решение, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в която еднозначно се приема, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали в тях има противоречие, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на 4 установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Приема се също, че за посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица е възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото. Като възможни заинтересовани свидетели разпоредбата определя и всяко лице, което има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните.