Решение № 5429 от 08.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5429 гр. Пловдив, 08.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20255330111989 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба от М. Д. С. /предишна фамилия „Т.“/ против „ПРО-ФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В, с която е предявен иск правно основание чл. 124 ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, чл. 19, ал.4 ЗПК и чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК за прогласяване на нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № *** от *** г., обективирана в глава VІ „Параметри по кредита по поискана и закупена допълнителна услуга“ и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителната услуга „Фаст“ в размер на 240 лв., като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Ищецът сочи, че е страна по Договор за паричен заем № *** от *** г., по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 800 лв., при фиксиран лихвен процент по заема 41 %, ГПР -48,94 %. Съгласно договора – глава V – „Поискани от клиента допълнителни възможности“ ответникът предоставя допълнителна услуга „Фаст“ /предоставяне на право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит/.

Съгласно глава VІ „Параметри по кредита по поискана и закупена допълнителна услуга „Фаст“ е предидено възнаграждение в размер на 240 лв. Ищцата сочи, че е усвоила изцяло заемния ресурс, като не е заплатила сума за закупуната услуга „Фаст“, тъй като счита клаузата за нищожна на посочените в исковата молба основания. Счита, че клаузата противоречи на добрите нрави, като същата е източник на допълнителна печалба, доколкото не зависи от вредите от неизпълнението на договорно задължение и не кореспондира с 1 последиците от неизпълнението. Счита се, че с клаузата се заобикалят ограниченията на чл.

19, ал.4 ЗПК. Твърди се, че с оглед така предвиденото възнаграждение, което представлява печалба за кредитора, то същото следва да се включи в ГЛП, което не е сторено и отразеният такъв не отговаря на действителния. Моли се искът да се уважи. Претендират се разноски.

Ответникът е депозирал отговор в срок, като признава предявения иск за нищожност на оспорената клауза от договора за кредит. Излага подробни съображения за действителност на договора за кредит, които съдът счита, че не следва да обсъжда, доколкото предмет на производството е предявен иск за недействителност на клауза от договора за кредит, а не за недействителност на целия договор. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Ищецът, чрез процесуалния си представител в първото по делото открито съдебно заседание е поискал да бъде постановено решение при признание на иска.

Съдът е уважил искането и е постановил, че ще се произнесе с решение, съобразно направеното признание на иска.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на иска.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на разпоредбата на чл.

237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за постановяване на решение по чл. 237 ГПК.

Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици.

Съгласно разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора.

Искът следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото с отговора на исковата молба ответникът е заявил, че признава предявения иск.

Ищецът, чрез процесуалния му представител, е поискал постановяване на решение при признание на иска, което е заявено в първото и единствено по делото съдебно заседание.

Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237, ал. 3 2

ГПК, а именно – признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за гражданско състояние - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.

По така изложените съображения предявения иск следва да бъде уважен.

Отговорност за разноски:

Отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя се определя с оглед изхода на спора относно предмета на делото – спорното материално право.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК възвежда изключение от този принцип само, ако са налице две предпоставки: с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото и същият е признал иска. В случая втората установена от законодателя предпоставка за възлагане на разноските в тежест на ищеца, така както са били сторени, не е налице. Това е така, доколкото чрез установяване на задължение за заплащане на неустойка в процесния договор за паричен заем, ищецът със своето извънпроцесуално поведение е претендирал сумата, дължима на основание посочената клауза, като до постановяване на съдебно решение за прогласяване на недействителността на клаузата, пораждаща това задължение, възникналите на това основание парични притезания остават дължими, ведно със всички законни последици.

В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – така Определение № 420 от 16.11.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3300/2018 г., III г. о. и Определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2018 г., III г. о, с която се приема, че когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца , признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78 ал. 2 ГПК.

На основание гореизложеното и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в размер на сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса с оглед диспозитивното начало, предвид направеното искане в списъка по чл. 80 ГПК.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца и адв. С. Н., в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3, пр. 2 от ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по 3 преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид така изложеното съдът счита, че в полза на адв. Н. следва на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да се определи възнаграждение в размер от 240 лв. по предявения иск, като при определяне на размера се взема предвид обстоятелството, че ответната страна е признала иска, като делото не се отличава с фактическа и правна сложност и е с невисок материален интерес. Така определеното възнаграждение е съобразено и с липсата на допълнителни действия, осъществени от процесуалния представител, обосноваващи размер, равен на минималния такъв по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа от 400 лв.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА за установено в отношенията между „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК:

175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В и М. Д. С. /предишна фамилия „Т.“/, ЕГН **********, че клаузата от Договор за паричен заем № *** от *** г., обективирана в глава VІ „Параметри по кредита по поискана и закупена допълнителна услуга“ и предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителната услуга „Фаст“ в размер на 240 лв., е НИЩОЖНА, като противоречаща на 4 принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл. 19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В ДА ЗАПЛАТИ НА М. Д. С.

/предишна фамилия „Т.“/, ЕГН ********** разноски по делото в размер на 50 лв.- платена държавна такса.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В да заплати на адв. С. Н., ЕГН **********, гр. П., ул.*** № ** сумата от 240 лева - адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.

Решението е постановено на основание чл. 237 ГПК, съобразно направеното признание на иска.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.