Решение № 4104 от 24.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4104 гр. София, 20.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100510228 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20174907 от 21.08.2021 г., постановено по гр.д.№ 48388 по описа на СРС за 2020 г., поправено с Решение № 20049826 от 24.07.2022 г., Прокуратура на Република България и Столична дирекция на вътрешните работи са осъдени да заплатят на основание чл.2,ал.1, т.3 от ЗОДОВ на М. В. Б. сумата от 300 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, както и сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.10.2020 г. до окончателното изплащане, причинени вследствие на повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.316,пр.1 вр.чл.308,ал.1 от НК по д.п. № 5437/2017 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 34276/2017 г. по описа на СРП, по което досъдебното производство е прекратено, тъй като деянието не е престъпление, като исковите претенции са отхвърлени за разликата над присъдената сума в размер на 2000 лв. до пълния претендиран размер от 3000 лв. С решението Прокуратура на Република България и Столична дирекция на вътрешните работи са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 341,30 лв., представляваща разноски по делото.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от Столична дирекция на вътрешните работи против решението в частта, в която са уважени исковите претенции. Въззивникът сочи, че не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове с оглед задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т.д.№ 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Сочи, че единственият легитимиран да носи отговор по такива искове е Прокуратура на Република България, тъй като тя е поддържала 1 неоснователното обвинение. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искът срещу СДВР бъде отхвърлен поради липсата на легитимация. При условията на евентуалност моли размерът на присъденото обезщетение да бъде намален, тъй като същият не съответствал на принципа за справедливост съгласно чл.52 от ЗЗД.

В законоустановения срок е постъпил отговор от въззиваемия-ищец, който оспорва въззивната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение.

Производството по настоящото дело е образувано и по повод въззивна жалба, подадена от М. Б. против решението в частта, в която е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 3000 лв. С допълнителна молба, озаглавена „въззивна жалба“ въззивникът-ищец сочи, че основанието, на което му е присъдена сума за адвокатски хонорар като обезщетение за причинени имуществени вреди е неправилно, като моли същата да му бъде присъдена като разноски за воденото пред СРС наказателно дело.

В срока по чл.263,ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивна жалба от въззиваемия-ответник.

Прокуратура на Република България не се е присъединила към въззивната жалба на СДВР, с който ответник имат качеството на обикновени другари, на основание чл.265 от ГПК, поради което решението в частта, в която исковите претенции са уважени спрямо Прокуратура на Република България е влязло в сила и не подлежи на ревизия от въззивния съд.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По отношение на правилността на решението съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ от ЗОДОВ, с който ищецът претендира от Прокуратурата на Република България и СДВР солидарно заплащане на обезщетение в размер на 3 000 лв. за неимуществени вреди, както и обезщетение за претърпени от него имуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато и поддържано срещу него обвинение за извършено престъпление, въз основа на което е образувано НАХД № 9078/2019 г. по описа на СРС, което съдебно производство е прекратено на основание чл.378,ал.3 от НПК и делото е върнато на прокурора, като наказателното производство е приключило окончателно с постановление на СРП от 10.03.2020 г. за прекратяване на основание чл.24,ал.,т.1 от НПК – деянието не е извършено или не съставлява престъпление.

Във въззивното производство единствените спорни въпроси, които са поставени от страните за разглеждане, касаят правилността на атакуваното съдебно решение досежно определения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, т.е. дали същият е определен адекватно в съответствие с принципа за справедливост, както и дали Столична дирекция на вътрешните работи е материалноправно 2 легитимирана да отговаря по предявения иск.

По отношение на материалната легитимация на ответника СДВР да отговаря солидарно с Прокуратура на Република България:

СДВР сочи, че относно материалната легитимация по тези искове е формирана задължителна съдебна практика, като се позовава на т.10 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т.д.№ 3/2004 г., в което е прието, че „когато незаконно действие или акт на администрацията се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност. Органите на прокуратурата и следствието не носят самостоятелна отговорност за вредите, настъпили в резултат на незаконно действие или акт, които са осъществени по тяхно нареждане, защото хипотезите на тяхната отговорност са изчерпателно изброени с чл.

2, т. 1 и т. 2 ЗОДВПГ, а наличието на вреди от такива актове и действия се преценява при определяне глобалния размер на обезщетението, което се присъжда на основание чл. 2 ЗОДВПГ“.

Това разрешение е досежно определянето на органа, който следва да носи отговорност за причинени вреди в случаите, когато по образувано наказателно производство са извършени действия от административен орган по нареждане на орган на прокуратурата и следствието, от които незаконни действия са причинени вреди, каквато изобщо не е настоящата хипотеза.

Изрично в чл.2 от ЗОДОВ е посочено, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващи органи, прокуратура и съд, като в т.3 е уредена и настоящата хипотеза, а именно - при обвинение в извършване на престъпление, когато образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление.

Съгласно чл.7 от ЗОДОВ искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. Държавата, която е страна по спора, участва в съдебни производства за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез своите процесуални субституенти – органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.

Видно от разпоредбата на чл.4,ал.2, когато искът е насочен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно. Идеята на тази норма е, че причиняването на вреди на граждани може да настъпи вследствие на поредица от незаконни действия, бездействия и актове на различни държавни органи, като справедливото разрешение е отговорността им спрямо увредения да бъде солидарна, доколкото гражданите не могат да бъдат поставени в позиция да доказват какъв е конкретният принос на всеки един от държавните органи и от чии незаконни действия са претърпели по-големи вреди. Това с още по-голяма сила важи по отношение на претенции за вреди от незаконно повдигнати обвинения, тъй като дейността по наказателна репресия спрямо граждани, извършвана от разследващите органи и прокуратурата, е единна. Вярно е, че във втори стадий от досъдебното производство – действия на прокурора след завършване на разследването, прокурорът е този, който взема окончателно решение каква да е съдбата на наказателното производство, но разследващите органи са именно тези, които осъществяват процесуално следствените действия, за което докладват непрекъснато на прокурора в хода на производство, привличат обвиняеми със съставяне на протоколи от първите действия по разследването, след като приключи окончателно разследването 3 изпращат делото на прокурора със своето мнение. От друга страна и прокурорът е длъжен да контролира извършването на съответните следствени и други процесуални действия и да дава указания на разследващите органи, ако прецени, че разследването не се извършва обективно и всестранно и са допуснати нарушения на закона.

Гражданите, които претендират вреди заради незаконно повдигнато им обвинение, не могат да бъдат поставяни в позиция, в която същите да доказват дали са пострадали повече от наложената им мярка за неотклонение, или от извършеното претърсване и изземване, или от окончателното решение на прокурора да внесе обвинителен акт в съда, и пр. Чии незаконни действия, бездействия и актове са довели в по-голяма степен до причиняване на вредите е от значение единствено и само във вътрешните отношения между различните органи, осъществяващи наказателно преследване. С оглед изложеното съдът намира, че структурата, към която са зачислени съответните разследващи органи, в случая това е СДВР, е материално легитимирана като процесуален субституент на държавата наред с прокуратурата да отговаря за причинени вреди на граждани, вследствие на незаконно повдигнато обвинение.

По отношение на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди:

Съгласно възприетото в т.11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г., постановено по тълкувателно дело № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение, следва да се вземат предвид всички обстоятелства, прецени с оглед общия критерий за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Отговорът на въпроса за това какво се разбира под понятието справедливост, се съдържа в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. от Пленума на Върховния съд, в което се приема, че понятието "справедливост" по смисъла на чл.

52 ЗЗД не е абстрактно понятие. В Постановлението са изброени само примерно такива обстоятелства, отнасящи се до случаите на телесни увреждания, като Върховният съд сочи, че съдът сам следва да извърши преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за претърпените неимуществени вреди. Съдът е длъжен да изследва какъв е характерът и тежестта на повдигнатото обвинение, какви мерки за процесуална принуда са наложени спрямо ищеца и доколко са ограничили неговата лична и имуществена сфера, настъпили ли са някакви трайни здравословни и емоционални увреждания за ищеца, надхвърлящи по интензитет обичайните такива и др.

В настоящия случай въззивната инстанция намира, че първоинстанционният съд е отчел в достатъчна степен всички обстоятелства, които са релевантни за определянето на обезщетението за вреди по справедливост в присъдения размер от 2000 лв.

Съдът е отчел тежестта на повдигнатото обвинение, воденото срещу ищеца през процесния период и друго наказателно производство, по повод на което е направена криминалистична регистрация. Съдът правилно е отчел преживените от ищеца неудобства и стрес от наказателното производство, обстоятелството, че производството е рефлектирало върху отношенията със сина му и приятелката му, нарушенията на съня, изпитаният гняв, както и икономическата обстановка в страната.