Решение № 5389 от 05.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5389 гр. Пловдив, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330110016 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът Б. В. Б., ЕГН: **********, от *****************************8, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявил против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: 200599406, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от ********** И.Д, иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 530 лева, платена при начална липса на основание по договор за потребителски кредит № *****/ 01.09.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на исковата молба- 02.06.2025 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № *****/ 01.09.2021 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 000 лева, ведно с договорна лихва от 33, 80 лева и такса за поръчител. По договора била заплатена сума в общ размер на 1 530 лева. Твърди се, че договорът за потребителски кредит бил недействителен, защото в ГПР не било включено възнаграждението за поръчител и оттук- ГПР бил неправилно изчислен- чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Отделно, били нарушени чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК, защото потребителят нямал информация за извлечение от извършените и предстоящите плащания по кредита, както и чл. 11 ал. 1 т. 20- липсвала информация за начина на прекратяване на договора. Разликата над чистата сума по кредита подлежала на връщане, като платена при липса на основание.

Осъдителният иск се предявявал само за сумата от 10 лева, която щяла да бъде увеличена в последствие с оглед събраните доказателства. Претендират се и разноските в процеса. В 1 съдебно заседание страната не се явява, но пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника. В писмена молба преди първото с.з. пълномощникът на ответника оспорва иска, като излага съображения за валидността на договора, законосъобразност на ГПР и липса на неравноправни клаузи.

Посочва, че потребителят сам бил избрал гарант и се съгласил с условията по обезпечението. Моли за отхвърляне на иска. На свой ред също претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се явява и не се представлява.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните е бил сключен договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние № *****/ 01.09.2021 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 000 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: за 30 дни, с фиксиран лихвен процент по заема- 3, 38 % или лихва от 33, 80 лева, при ГПР49, 85 % и общ размер на всички плащания- 1 033, 80 лева.

Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от „Фератум Банк“.

Като писмени доказателства са представени договора за кредит и справка за получени плащания по кредита.

Приета е и справка от „Изипей“ АД за наредени от ищеца парични преводи в полза на ответника.

Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е посочило, че по кредита била заплатена сумата от общо 1 530 лева, разпределена, както следва: главница- 1 000 лева, лихва- 33, 80 лева, такса гаранция- 296, 20 лева и такса за удължаване на падежна дата- 200 лева. Сумата за гаранцията била преведена към „Фератум Банк“.

Във връзка със заключението на вещото лице по ССчЕ, е увеличен размерът на осъдителния иск на сумата от 530 лева, вместо първоначално предявения размер от 10 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски 2 кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 85 %, а възнаградителната лихва- 3, 38 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от над 46 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 1 033, 80 лева.

Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга, платено в размер на 296, 20 лева (според заключението на вещото лице). Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без отношение към другия, защото именно от 3 описанието на дължимите по кредита суми се установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител без да дължи такси или пък да използва „Фератум Банк“, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК

Според договора за кредит ГПР е 49, 85 %, но това не е размерът на действителните разходи за длъжника, защото сумата е без тази за таксата за поръчителство, като с включването и на това допълнително възнаграждение ГПР би станал в много по- висок размер. Затова и тази клауза за обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно 4 заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.