Определение № 2904 от 12.09.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2904 гр. Пловдив, 12.09.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20255300502426 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 274, ал.1, т.2 и сл. във вр. чл.248, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. Д. Б. – пълномощник на ищеца в първоинстанционното производство С. М. С., против определение №9294/17.07.2025 г., постановено по гр.д. №70/2025 г. по описа на РС Пловдив, ХХII гр.с., с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на постановеното по същото дело решение №3047/16.06.2025 г. в частта му за разноските, присъдени на адв. Б. на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.

Жалбоподателят сочи, че обжалваното определение е неправилно, като се иска отмяната му и уважаване в цялост молбата по чл.248 ГПК.

Посочва извършените от него по делото действия и срещи с доверителя му.

Сочи, че не е съобразен материалния интерес, като следва да му се определи възнаграждение в размер на 675 лв.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „Фератум България“ ЕООД, с който се оспорва основателността на частната жалба.

Излагат се съображения.

Пловдивският окръжен съд, при извършена служебна проверка за допустимостта на подадената частна жалба, намира, че същата е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от надлежна страна срещу 1 подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена е и дължимата държавна такса.

Разгледана по същество е неоснователна.

С решение №3047/16.06.2025 г., постановено по гражданско дело №70/2025 г. на Районен съд – Пловдив, е уважен предявеният от С. С. иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, като е осъдено „Фератум България” ЕООД да му заплати сумата от 3756.75 лева – платена без основание, ведно със законната лихва, 150.27 лв. разноски за производството, както и на пълномощника на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. В мотивите е отбелязано, че, съобразно изричните разяснения, дадени в решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.

Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното решение по дело C‑438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение, чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери 2 отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед тези съображения и като е съобразена фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че делото е приключило в едно заседание, е прието, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Б. се дължи възнаграждение в размер от 400 лева.

В срока за обжалване на решението е постъпила молба от адв. Б. за изменението му в частта за разноските – относно размера на присъденото му адвокатско възнаграждение, като е постъпило възражение от пълномощника на насрещната страна.

С определението – предмет на настоящата въззивна проверка, районният съд е оставил молбата без уважение, като изложил съображения за примат на решенията на СЕС над вътрешното законодателство, но е съобразил и практиката на ВКС, съобразил е ниската фактическа и правна сложност на делото, наличието на ясна и непротиворечива практика по спора, обстоятелството, че делото е приключило в едно съдебно заседание. Така е достигнал до извод, че размерът на адвокатското възнаграждение е определено в справедлив размер.

Настоящата инстанция намира като краен резултат за правилно обжалваното определение. Напълно се споделят изложените от първостепенния съд съображения.

Относно това, как се определя възнаграждението на адвоката при предоставена безплатна правна помощ, е налице еднопосочна и постоянна практика на ВКС – определение №7/17.01.2022 г. по т.д. №339/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о.; определение №502/29.06.2023 г. по ч.т.д. №989/2023 г. на ВКС, ТК, I т.о. и много други. С определение №1001/06.03.2024 г., постановено по ч.гр.д.

№553/2024 г. на ВКС, III г.о., е дадено разрешение на въпроса как се прилага възможността за намаляване на претендирания адвокатски хонорар под определения минимум, с оглед съобразяване на постановеното решение по дело С-438/2022 г. на СЕС. Отбелязано е по какъв начин следва да се процедира и при определяне на дължимото възнаграждение за труда, както и какво е необходимо да се съобрази. В същата насока са и указанията, дадени в мотивите на т.3 от ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

За да се прецени справедливия размер на възнаграждението в конкретния случай, се съобрази, че процесният спор не може да се определи като такъв със значителна фактическа и правна сложност – и двете страни са представили само писмени доказателства във връзка с договора за кредит. Не 3 са събирани гласни доказателства, не е изготвена и експертиза. Съдебната практика за този вид дела е постоянна и еднопосочна. По делото е проведено едно съдебно заседание, в което пълномощникът на ищеца се е явил. Следва да се съобрази и, че при оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение не съставлява присъждане на разноски по смисъла на чл. 78 от ГПК, а обезщетение за положения от адвоката труд, основан на принципа за неговата възмездност, същото следва да се определи съобразно престираната защита, която е в пряка връзка с фактическата и правна сложност на делото.

Единственото възражение на жалбоподателя е, че не е съобразена цената на иска, която е 3756.75 лв. Сам по себе си размерът на иска не обуславя завишена фактическа и/или правна сложност. Още повече, че искът първоначално е предявен като частичен в размер на 50 лв. и е поискано изменението му в съдебно заседание. Ето защо настоящият състав счита, че определеното възнаграждение в размер на 400 лв. е напълно адекватно на предоставената адвокатска защита.

Предвид гореизложените съображения въззивният съд приема, че частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а определението потвърдено.

Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V въззивен граждански състав,

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение №9294/17.07.2025 г., постановено по гражданско дело №70/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХХII граждански състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4