Решение № 200 от 24.11.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 200 гр. Пловдив, 24.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско дело № 20255000500474 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на П. Н. С. против Решение № 537/ 08.05.2025 г. по гр. д. № 61/ 2023 г. на ОС – Пловдив, с което е признат за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 152 и чл. 209 ЗЗД сключения на 01.12.2003 г. между И. П. Г. и Н.С. Г.а, починала на 07.02.2017 г., от една страна в качеството им на продавачи, и от друга – Е. Е. Г. в качеството му на купувач, договор за покупко-продажба във формата на НА № 133, том IV, д.

№ 690 от 2003 г. на нотариус Светлана Кирилова, по отношение на следния недвижим имот: жилище №**, находящо се на ІV етаж в жилищна сграда блок № 234, вх. „Б“, комплекс „Христо Ботев“ в гр.*******в, с адрес на жилищната сграда – гр.*******в, ул. „*************“ №**, което жилище се състои от две стаи и кухня, със застроена площ на жилището 63. 92 кв. м., ведно с избено помещение № 9 със застроена площ 5. 05 кв. м., както и ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и ведно с 2. 807% ид. ч. от правото на строеж върху мястото, за сумата от 16 590. 80 лв.

1

Със същото решение е уважен и предявения от И. П. Г. против П. Н. С. и Е. Е. Г. иск за собственост по отношение на недвижимия имот, предмет на НА № 133, том IV, д. № 690 от 2003 г. на нотариус Светлана Кирилова, който според КККР на гр.*******в съставлява СОС с идентификатор ****************, с адрес на имота : гр.*******в, район „Южен“, ул.

„*************“ №**, блок 234, вход Б, етаж 4, ап. 18, който самостоятелен обект се намира в сграда с идентификатор ************** с предназначение: жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор 5674.531.4573, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент в жилищна или вилна сграда или в сграда със смесено предназначение; брой нива на обекта: 1; площ по документ: 63. 92 кв. м.; с прилежащи части: изба № 9 с площ 5. 05 кв. м. и 2. 870% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото.

В жалбата се излагат съображения, че окръжният съд неправилно се е позовал на изявлението на ответника Е. Е. Г. за нищожност на договора за заем, въз основа на което е приел, че договорът за покупко – продажба е нищожен на основание чл. 152 ЗЗД. Неправилно е отказал да изключи от доказателствата по делото представения препис от предварителния договор поради непредставяне на оригиналния екземпляр на същия. В нарушение на съдопроизводствените правила не е коментирал оплакванията на ответника относно съдържанието на договора за заем. По отношение на решението в частта относно уважения иск за собственост се поддържа, че ищецът не е упражнявал за себе си фактическа власт върху имота, а вместо ответника П. С. с негово съгласие. Прави се оплакване, че в нарушение на закона окръжният съд не е обсъдил въпроса за добросъвестността на ответника, което е от значение за запазване правата на третите лица по явната сделка. Предвид изложеното се иска да бъде отменено обжалваното решение, вместо което се постанови ново, с което да се отхвърлят предявените искове.

Въззиваемият И. П. Г. чрез пълномощника си оспорва жалбата.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е 2 допустима.

Производството пред ОС – Пловдив е образувано по предявен от И. П. Г. против Е. Е. Г. и П. Н. С. иск с правно с основание чл. 152 ЗЗД за нищожност на договор за покупко – продажба, оформен с НА № 133, том IV, д. № 690 от 2003 г., както и по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК относно недвижимия имот, предмет на договора за покупко – продажба.

Предявените искове се основават на твърденията, че ищецът е наследник на П.И.Г., починал на 21.08.2002 г., и Н.С. Г.а, починала на 07.02.2017 г., които са притежавали при условията на СИО следния недвижим имот: жилище №**, находящо се на ет. 4 в жилищна сграда блок № 234, вх. „Б“, комплекс „Христо Ботев“ в гр.*******в, с адрес на жилищната сграда – гр.*******в, ул.

„*************“ №**, състоящо се от две стаи и кухня, със застроена площ на жилището 63. 92 кв. м., ведно с избено помещение № 9 със застроена площ 5. 05 кв. м., както и ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и ведно с 2. 807% ид. ч. от правото на строеж върху мястото. На 01.12.2003 г. между първия ответник Е. Е. Г. като заемодател и „ВИП 2002“ ООД като заемополучател е сключен договор за паричен заем в размер на 11 000 лв., за обезпечаването на който в изпълнение на чл. 6 от договора ищецът И. П. Г. и майка му Н.С. Г.а продали на заемодателя описания по – горе недвижим имот с НА № 133, том IV, д. № 690 от 2003 г. на нотариус Светлана Кирилова. За да си гарантират връщането на имота, между купувача Е. Г. и продавачите бил сключен предварителен договор за покупко – продажба за сумата от 12 500 лв., като се уговорили да сключат окончателен договор най – късно в двуседмичен срок от изплащане на продажната цена, представляваща заетата по договора за паричен заем сума ведно с уговорената лихва. Междувременно с НА № 107/ 2005 г., том 3, рег. № 5320, д. № 473/2005 г. на нотариус Теодора Кашилска Е. Е. Г. продал на П. Н. С. имота, предмет на предварителния договор, но независимо от извършените две продажби в него непрекъснато, постоянно и необезпокоявано и към датата на подаване на исковата молба продължава да живее ищеца. Ищецът счита, че сключеният на 01.12.2003 г. договор за покупко – продажба не е породил правно действие поради противоречието му с чл. 152 ЗЗД, с оглед на което иска за бъде обявен за нищожен, както и да бъде признат за собственик на недвижимия имот.

Ответникът П. Н. С. оспорва твърденията за наличието на връзка между 3 договора за заем и договора за покупко – продажба от 01.12.2003 г., като в тази насока се позовава на разликата в размера на подлежащата на връщане сума и цената по предварителния договор. Счита, че като добросъвестен купувач по договора за покупко – продажба по НА № 107/ 2005 г., том 3, рег. № 5320, д. № 473/2005 г. е придобил правата по него независимо от нищожността на договора за покупко – продажба, с който праводателят му се легитимира като собственик. При условията на евентуалност твърди, че е придобил имота по давност, тъй като ищецът е държал имота за него.

В общи линии страните не оспорват описаната в исковата молба и възприета от окръжния съд фактическа обстановка. Не е спорно по делото, че Договор за паричен заем от 01.12.2003 г. Е. Е. Г. е предоставил на „ВИП 2002“ ООД паричен заем в размер на 11 000 лв. срещу месечна лихва в размер на 5% върху остатъка за плащане. В договора е предвидено (чл. 4), че при изплащане на всички дължими суми заемодателят ще издаде нотариално заверена декларация, че заемателят няма задължения към него и ще се премине към прехвърляне от заемодателя на третите лица на служещата за обезпечение собственост – описания по – долу в договора апартамент. Уговорено е (чл. 6, ал. 1), че връщането на заетата сума ще бъде обезпечено чрез продажбата с нотариален акт на следния недвижим имот, собственост на И. П. Г. и Н.С. Г.а: жилище №**, находящо се на ІV етаж в жилищна сграда блок № 234, вх. „Б“, комплекс „Христо Ботев“ в гр.*******в, с адрес на жилищната сграда – гр.*******в, ул. „*************“ №**, което жилище се състои от две стаи и кухня, със застроена площ на жилището 63. 92 кв. м., ведно с избено помещение № 9 със застроена площ 5. 05 кв. м., както и ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и ведно с 2. 807% ид. ч. от правото на строеж върху мястото. Уговорено е още, че за връщане на имота обратно на собствениците му ще бъде сключен предварителен договор по чл. 19 ЗЗД, но действителната цена по същия няма да е посочената в него, а изчислената сума за заплащане на заемната сума с лихви (чл. 6, ал. 2).

С НА № 133, том IV, д. № 690 от 2003 г. от 01.12.2003 г. на нотариус Светлана Кирилова ищецът И. П. Г. и майка му Н.С. Г.а продали на Е. Е. Г. описания в договора свой недвижим имот. На другия ден (02.12.2003 г.) между Е. Е. Г. като продавач, от една страна, и И. П. Г. и Н.С. Г.а като купувачи, от друга, е сключен предварителен договор, с който Е. Е. Г. са задължил да прехвърли на купувачите описания по – горе имот за сумата от 12 500 лв. в 4 двуседмичен срок след заплащането й.

Междувременно на 07.07.2005 г. с НА № 107/ 2005 г., том 3, рег. № 5320, д. № 473/2005 г. Е. Е. Г. продал на П. Н. С. процесния имот.

Не е спорно между страните, че ищецът И. П. Г. никога не е губил фактическата власт върху имота, в който продължава да живее и до настоящия момент.

На първо място следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, която обявява за недействително съглашението, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е специална по отношение на общата разпоредба на чл.

26, ал. 1 ЗЗД, прогласяваща за нищожни договорите, които противоречат на закона. Поради това при твърдения за прехвърляне на имот като обезпечение на поето договорно задължение искът следва да се квалифицира само по чр.

152 ЗЗД.

Съдебната практика на ВКС (Решение № 788/ 04.01.2011 г. по гр. д. № 1741/2009 г., I г.о., Решение № 62/ 20.07.2017 г. по гр. д. № 4283/2016 год., IІ г. о. и др.) е последователна и еднопосочна, че в тази хипотеза не се касае за симулативност на прехвърлителната сделка, а за частен случай на нищожност на договора поради противоречието му със закона – чл. 152 ЗЗД, което изключва правилото на чл. 17, ал. 2 ЗЗД, гарантиращо защитата на правата на третите добросъвестни лица, които са придобили преди вписване на иска за установяване на привидността.

Спорен между страните е въпросът относно връзката между извършената с НА № 133, том IV, д. № 690 от 2003 г. покупко – продажба и договорът за заем от 01.12.2003 г. Настоящият състав споделя извода на окръжния съд, че се касае за свързани и функционално обусловени договори, тъй като за обезпечаване на поетото с договора за заем задължение за връщане на заетата сума ищецът и неговата майка са прехвърлили на заемодателя Е. Г. собствения си недвижим имот с обещание след връщане на парите да им го прехвърли обратно. Горният извод се извежда от идентичността на имота, предназначен за обезпечаване на заема и този, предмет на продажбата, от сключването на договора за заем и на продажбата на една и съща дата (01.12.2003 г.), от сключването на предварителен договор между същите страни и за същия имот още на следващия ден и не на последно място от 5 признанието на заемодателя Е. Е. Г., направено в исковата молба по гр. д.

№**44/ 2008 г. на РС – Пловдив, че прехвърлянето на имота от ответниците (И. П. Г. и Н.С. Г.а) служи като обезпечение на договора заем и че след връщане на заетата сума е поел задължение да им го прехвърли обратно, за което са сключили предварителен договор. Оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е изградил извода си за нищожност на покупко – продажбата на база направеното от Е. Г. признание за нейната нищожност, е неоснователно, доколкото решаващият съд е съобразил единствено фактическата част на неговото изявление, което представлява извънсъдебно признание на факти от значение за валидността на оспорената сделка.

Не следва да се сподели становището във въззивната жалба, че връзката между покупко – продажбата и договора за заем може да се установи само от предварителния договор, чийто оригинален екземпляр не е представен по делото. Сключеният на основание чл. 6, ал. 2 предварителен договор не е единствения или основния фактор, позволяващ да се направи извод за връзка на покупко – продажбата с договора за заем, какъвто може да се изведе дори и без него. Освен това непредставянето на оригинала не е основание за изключването му от доказателствения материал, тъй като съществуването му се установява от направеното от ответника Е. Г. извънсъдебно признание, както и от воденото по гр. д. №**44/ 2008 г. на РС – Пловдив производство за обявяването му за окончателен, по което е бил приложен, но впоследствие унищожен с изтичането на 5 – годишния срок по чл. 65, ал. 1, т. 2 от Правилника за администрацията в съдилищата. Целта на представянето на оригинала е да се установи, че такъв документ съществува и когато този факт е несъмнен, както е в разглеждания случай, няма смисъл да се изиска оригинала, още по – малко да се прилагат последиците по чл. 183, изр. 2 ГПК.