Решение № 839 от 30.06.2022, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 839 гр. Варна, 30.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Юлия Р. Бажлекова

Членове:

Невин Р. Шакирова мл.с. Александър В. Цветков при участието на секретаря Елка Н. И.а като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно гражданско дело № 20223100500863 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на подадена от ЕВГ. Т. Т., чрез процесуален представител адв. Б.Х., въззивна жалба срещу Решение № 372/18.02.2022г. по гр. дело 5964/2021 г. по описа на РС – Варна, с което по предявения от „М. Груп“ ООД, гр. Несебър, срещу ЕВГ. Т.

Т. отрицателен установителен иск с правно осн. чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено в отношенията между страните, че жалбоподателят не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 – 64/16.05.2008г., изменени със Заповед № КД – 14 – 03 – 2724/24.10.2011г. и двете на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Варна, с.о.“Кочмар“ с площ от 587 кв.м. при съседи:

***,

***,

***,

***,

***, както и е отменен констативен нотариален акт № 178 от 22.12.2020г., том IV, рег. № 7476, дело № 683/2020г. на нотариус Павлина Симеонова, с който ЕВГ. Т. Т. е признат за собственик на посочения имот, на осн. чл. 537, ал. 2 ГПК.

В жалбата се излага становище за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и за необоснованост на същото. Въззивникът счита, че промененото намерение на държателя да свои вещта от 2003 г. досега се установява от няколко основни обстоятелства. Едно от тях е, че до процесния имот няма пряк достъп, а подходът до него се установява единствено през собствения му съседен имот. На следващо място като такова сочи, че след първоначалното посещение на имота от 1993 г. и след това през 2003 г. нито Л.Б.М., някой член на неговото семейство, негови роднини, служител. или друг представител на търговското дружество е идвал на 1 място, а пълната им незаинтересованост личала още и от липсата на предприемане на каквито и да са действия по отношение на навлизането в имота на съсед от западната страна, вследствие на която площта му е намаляла с 63 кв.м. Твърди още, че промененото намерение на държателя ЕВГ. Т. Т. да свои процесния имот за себе си се установявало от показанията свидетелите Р.Ц. и С.В., в чиито представи той бил собственик на процесния имот, защото са го виждали от 1993 г. постоянно да обработва общата площ на земята. Той не е имало как да манифестира тази промяна в намерението си пред собственика или негов представител лично, поради установения факт на липсата на каквото и да е присъствие от негова страна на място. Трансформацията била демонстрирана по отношение на всички съседи и приятели, което в съдебната практика било признато като основание за доказване на придобивната давност. В заключение сочи, че представители на дружеството се появили едва в момента, когато ответникът вече се е снабдил с документ за собственост по силата на изтеклата в негова полза придобивна давност. Оспорва изводите на първоинстанционния съд относно достоверността на показанията на свидетеля Й. Д. и отправя доказателствено искане за допускане на още един свидетел при режим на довеждане за установяване на промененото му намерение за своене на имота. Моли също за издаване на съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с извадки от всички предишни планове, отразяващи процесния имот с неговата площ. Отправя искане към съда за отмяна на решението и отхвърляне на исковете, с присъждане на сторените съдебно деловодниразноски в производството.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от „М. Груп" ООД, чрез адв. ИР.

АНТ., с който подадената въззивна жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемата страна сочи, че за да се трансформира установената фактическа власт на държателя във владение, лицето следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика. В хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. Оспорва възраженията на въззивника, че не е имало пред кого да манифестира промяната в намерението си да свои имота, както и тези спрямо достоверността на свидетелските показания на Й. Д.. Противопоставя се срещу отправените с въззивната жалба доказателствени искания, като в условията на евентуалност, ако бъде допуснат свидетел на ищеца, моли за допускане на такъв и в негова полза. По изложените съображения отправя искане за потвърждаване на съдебното решение.

В проведеното открито съдебно заседание по делото процесуалният представител на въззивника адв. Х. изразява становище, че от събраните по делото доказателства се установявало, че от 2002 г. Е. Т. е променил своето субективно отношение към имота, защото е разбрал, че неговия собственик не се интересува от него. Поради изложеното моли за отмяна на решението и отхвърляне на иска с присъждане на сторените съдебноделоводни разноски.

2

В пледоарията си по същество процесуалният представител на въззиваемото дружество сочи, че държането на имота от насрещната страна е осъществявано по силата на изрични договорки,а промяна в намерението му не е била изявена, поради което намира приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС. С оглед гореизложеното моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира и извършените разноски в производството.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Производството пред Варненския районен съд е образувано въз основа на искова молба от „М. Груп“ ООД, с която е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу ЕВГ. Т. Т. за установяване в отношенията между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД – 18 – 64/16.05.2008г., изменени със Заповед № КД – 14 – 03 – 2724/24.10.2011г. и двете на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в гр. Варна, с.о.“Кочмар“ с площ от 587 кв.м. при съседи: ***, ***,

***, ***, ***, като се иска отмяна на нот.акт № 178, том

IV, рег. № 7473, дело № 683/2020г., с който същият се легитимира като собственик на имота, въз основа на изтекла придобивна давност.

Ищецът излага твърдения, че е собственик на процесния имот по силата на договор за покупко–продажба от 10.09.1991г., обективиран в нотариален акт № 66, том 17, рег № 7329 по дело 4911/10.09.1991 г. на Нотариат към ВРС. Първоначално той бил закупен с инвестиционни намерения, но същите не били реализирани. Сочи още, че През 2000г., пълномощникът на управителя на дружеството и негов баща - Л.М. установил при едно от посещенията си, че лице, живеещо в съседство, е навлязло в границите на собствения на търговеца имот. Затова и в хода на проведения разговор било постигнато съгласие, ответникът Е. Т. да наглежда имота и да съобщава на собственика за всяко посегателство върху него. По-късно по молба на ответника, ищцовото дружество „М. Груп“ ООД се е съгласило Е.Т. да полза празното дворно място за отглеждане на зеленчуци, срещу насрещното му задължение да предоставя част от реколтата на собственика на имота. През следващите години и управителят, съдружниците и адвоката на дружеството са посещавали имота. Отношенията между неговия собственик и ответника са развивали съобразно съществуващите договорки, като от поведението на последния не се установявало по никакъв начин същият да е променил намерението си спрямо него. Затова с голяма изненада управителят на дружеството Р.М. установил, че Е.Т. се е сдобил с издадения КНА, който признава правото му на собственост върху собствения на „М. Груп“ ООД имот. Ищецът сочи, че след като ответната страна заявила, че е решила да се възползва от ситуацията след смъртта на Л.М., с когото преимуществено общувал, тъй като предположил, че дружеството не се интересува от парцела. Излага твърдения, че предположенията на ответника са неправилни, защото собственикът е упражнявал пълноценно правата си като се е грижил за него, включително и чрез договаряне за пазенето му, а демонстрираната фактическа власт от 3 ответника била само последица от установените договорености във вътрешните отношения между страните. По силата на същите последният бил единствено държател на имота и никога не е демонстрирал по отношение на ищцовото дружество промяна в намерението си да го владее за себе си. По изложените съображения отправя искане да бъде прието за установено в отношенията между страните, че Е.Т. не е собственик на процесния имот, както и издадени в негова полза КНА да бъде отменен на основание чл. 537, ал. 3 от ГПК.

Претендира присъжданото на извършените съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Е.Т., с който оспорва иска като неоснователен, заявява свои права, изключващи правата на дружеството, а именно, че е придобил правото на собственост по давностно владение, осъществено в периода от 1993г. до исковата молба – 22.04.2021г. Ответникът признава, че е поддържал спорадични дружески отношения с Л.М. и през 1993г. го е уведомил за навлизане в процесния имот от страна на друг съсед. От този момент, нито г-н М., нито друг представител на дружеството не е посещавал имота или е извършвал други действия с инвестиционна цел. Пълномощникът на търговеца и ответника са осъществявали комуникация по телефона. Считано от 1993г. ответникът обработва имота, отглеждайки зеленчуци за нуждите на своето семейство. След 2003г. ответникът е имал намерение да закупи имота, отправяйки предложение за сключване на сделка към г-н М., на което последният заявил, че ответникът може да продължи да го ползва. Въз основа на този отговор Т. си направил извод, че „въпросът е уреден помежду им“. Преценил, че с изразходваните от него средства и труд го е изкупил. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Предявен е отрицателен установителен иск за собственост с правно основание чл. 124 от ГПК, в производството по който ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника. Съгласно задължителните постановки на т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

Доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е приложима в хипотеза, в която ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника. В настоящия случай ищцовото дружество обосновава интереса си да отрече претендираното от наресрещната страна право на собственост, легитимирайки се като собственик на спорния недвижим имот, поради което основателността на предявения иск е предпоставена от установяване в условията на главно и пълно доказване на твърдения факт.

Между страните не се спори, а и от приложеният по дело нотариален акт от 4

10.09.1990 г., № 66, том XVII, дело № 4911/1990г. се установява, че дружествена фирма „М.”, представлявана от представителя Л.М., е придобила по силата на сключен с продавача Лиляна Асенова Русева договор за покупко-проджба на правото на собственост върху овощна градина, находяща се в землището на гр. Варна, местност „Кочмар”, цялото с пространство от 650 кв.м., заедно с насажденията в него.