Решение № 4286 от 17.07.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 4286 гр. София, 15.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100500737 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от СТОЛИЧНА ОБЩИНА срещу решение № 20045853/04.07.2022г. постановено по гр.д. № 76780/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав, с което спрямо нея е уважен иск с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР и е признато за установено, че В. Г. В. и М. Г. М. са собственици на 540 кв. м., представляващи реална част от имот с граници: имоти идентификатори ***, ***, *** и включена в имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със заповед № РД-5090-258/22.09.1989г. и че е налице грешка в кадастралната карта гр. София от 2001 по отношение тази реална част от имота, като тя неправилно е заснета и отразена като част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София и е осъдена да заплати направените по делото разноски.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като се твърди, че същото е постановено при неправилна преценка на събраните по делото доказателства и основателните и своевременно релевираните от ответника възражения. Столична община оспорва първоинстанционното решение с оплакване, че първоинстанционният съд неправилно е счел за неоснователно възражението за придобиването на процесната реална част от страна на ответника на оригинерно правно основание – чрез давностно владение, съгласно чл.79 ал.1 от ЗС вр. чл. 68 ал.1 ЗС. Посочва, че от момента на влизане в сила на заповед № РД-43-725/06.12.1993г. на кмета на Столична голяма община за отмяна на отчуждаването на целия имот, част от който е процесния, ищците по никакъв начин не се установили владение – нито са поискали предаване на такова от Столична община, нито реално са ползвали лично или посредством трети лица, нито са се грижили за имота, въпреки че са били запознати с фактическото и правното положение, свързано с градоустройствения статут на имота и че се владее от Столична община, 1 респективно – включено е в нейн имот, а УПИ е отредено за обществени мероприятия.

Твърди, че спорната част от имота е владяна от ответника, същия е облагородил, поставил е преместваем спортен обект, както и реализирал строеж – реконструкция на съществуващо парково пространство с два броя детски площадки за игра, като е неговото намерение за своене несъмнено е обективирано и поради издаване на актове за общинска собственост през 2000г., 2007г.,като дори и да се счете, че именно от тези по-късни моменти е започнала да тече придобивна давност, то същата е изтекла към датата на подаване на исковата молба.

Въззивникът-ответник счита, че по несъмнен начин е доказал, че е станал собственик на основание давностно владение в продължение на повече от 10 години, поради което и моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се отхвърли като неоснователен.

Въззиваемите страни В. Г. В. и М. Г. М. в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозират писмен отговор, в който твърдият че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е приел, че ищците имат годно правно основание, въз основа на което се легитимират като собственици на процесния имот, възстановен по реда на чл.2 от ЗВСОНИ и която реална част не е нанесена в кадастралната карта и кадастралните регистри. Считат, че по делото не са събрани доказателства, които да установяват осъществено давностна владение върху процесния имот от ответника в продължение на 10 години, поради което и същия не е придобил собствеността на твърдяното оригинерно основание. Молят решението да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР.

Съгласно задължителните разяснения по ТР № 8/2014 г., прието на 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС с исковете за собственост се защитава правото на собственост или други вещни права върху определени вещи. В задължителните разяснения на посоченото тълкувателно решение изрично се приема, че " липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, респ. заснемане на реална част към друг съседен имот, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. " От тук следва, че ако спорът за точното нанасяне на конкретни имотни граници на спорен недвижим имот в рамките на иска по чл. 54 ал. 2 ЗКИР предполага като начало разрешаване на спор за собственост, то предполагаемите граници на имота за неговото точни заснемане в кадастралната карта на населеното място не изключва доказване на правния интерес на положителния установителен иска за собственост, каквато е именно хипотезата по настоящият казус.

С оглед презумпцията по чл. 2 ал. 5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални данни, самото заснемане в кадастралната карта на реална част от собствения на ищците 2 имот като част от имота на ответника или незаснемането му като самостоятелен имот формира наличието на правен интерес от иска, тъй като създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника, като евентуално съществуващият спор за собственост не е обусловен от евентуален отказ на службата по кадастъра, независимо, че в настоящият случай е налице изричен такъв. /решение №11/10.04.2020г. по гр.д. № 1950/2019г. на I I г.о. на ВКС/. Т..е налице е спор за материално право - относно собствеността на реална част от недвижим имот, заснета и инкорпорирана в съседен такъв, собственост на ответника.

Следователно, по силата на чл. 154 ал. 1 ГПК ищците при условията на пълно и главно доказване следва да установят, че са придобили правото на собственост на твърдяното от тях деривативно придобивно основание, а ако установят тези правопораждащи спорното материално право юридически факти, ответникът следва да докаже своевременно въведеното правоизключващо, респ. правопораждащо материалноправно възражение за придобиване на имота – въз основа на специална хипотеза изрично предвидена в закона и евентуално – поради изтекла в негова полза придобивна давност, което доказване също следва да пълно и главно.

С оглед времевите периоди, въведени от ответника, през които твърди, че е владял имота и съответно настъпили правните последици на оригинерното придобивно основание, е необходимо да се изясни и момента, към който следва да се установи принадлежността на правото на собственост върху спорната реална част от недвижим имот, с оглед правната квалификация на предявения иск – чл.54 ал.2 от ЗКИР.

Тъй като иска с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР е положителен петиторен, същия е насочен към установяване на действителното правно състояние, което да бъде удостоверено в действащите кадастрални карти и кадастрални регистри, поради което съдът, решаващ този вещен спор, трябва да вземе предвид всички настъпили правнорелевантни факти до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - арг. чл. 235 ал. 3 ГПК, вкл. да разгледа материалноправното възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност - при упражнена фактическа власт върху спорния имот и след одобряване на действащите кадастрални карти и кадастрални регистри. В какъвто смисъл е и т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014г., ОСГК/.

Въпреки, че направеното оплакване във въззивната жалба е, че първоинстанционният съд не е зачел като основателно и доказано направето от въззивника ответник възражение за изтеклата в негова полза придобивна давност, то съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д.

№ 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus/, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер. В този смисъл, 3 правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточават върху следните правнорелевантни факти: 1. дали ищците са придобили собствеността на соченото деривативно основание и 2. дали ако ищците са придобили на деривативно основание спорното вещно право, то е било прекратено поради преминаване на собствеността в патримониуча на ответника – въз основа на специална хипотеза предвидена в закона или изтекла в полза на ответника придобивна давност.

Не е спорно между страните, а и се установява безпротиворечиво от събраните писмени доказателства по делото, че ищците са придобили в вещното право на собственост върху имот, представляващ празно дворно място с площ 1300 кв.м., разположено в местност „Могилите“, планоснимачен №936-В, местност „Левски зона В“ по плана на гр. София -нот. акт № 164/31.07.1975г. и нот. акт № 120/10.07.1987г., който имот е бил отчужден със заповед № № РД-4034/07.01.1988г. на основание чл.98 от ЗТСУ поради предвиждането му за обществено мероприятие - терен за училище.

Тук е необходимо да се посочи, че собствеността върху отредените за мероприятие на държавата или общините имоти се придобива от влизане в сила на заповедта по 98 ЗТСУ /отм./, а не от предвиждането на мероприятието по плана, доколкото улично регулационния план няма непосредствено отчуждително действие, за разлика от дворищнорегулационния съгл.разпоредбите на ЗТСУ /отм/, като обезщетяването на правоимащия собственик не елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот / в този смисъл напр. решение № 250 от 13.07.2020 г. по гр. д. № 2955/08 г. на ІV г. о; решение № 16 от 09.03.2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на І г. о. т.е. с влизане в сила на цитираната заповед ищците са загубили правото на собственост върху имота, което е преминало върху държавата и поради което е съставен акт за държавна собственост № 2821/16.05.1991г.

Със заповед № РД-43-725/06.12.1993г. на кмета на Столична голяма община, отчуждаването е отменено по реда на чл.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, поради нереализиране на мероприятието /което не е спорно/ и тъй като ищците са върнали полученото от наследодателя им обезщетение, както изисква чл. 6 от закона.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че реституцията е породила действие и не е била налице пречка за същата, въпреки че за имота е съставен акт за публична държавна собственост, тъй като забраната за реституция на имоти- публична държавна собственост е въведена едва през 2009 г. /с приемането на новата ал. 4 към чл. 7 от Закона за държавната собственост, публ. в ДВ, бр. 17 от 2009 г. / и няма обратно действие. Затова към момента на приемане на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. и съответно към дата 06.12.1993г. не е имало пречка имотът да бъде реституиран.