Определение № 414 от 12.02.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 414 гр. София, 12.02.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иво Дачев

Членове:

Мария Георгиева

Асен Воденичаров като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20241000501326 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.248, ал.1 от ГПК.

Образувано е по молба на адв. Я. С., процесуален представител на въззиваемият В. Г. Н., с която се иска изменение на постановеното решение в частта за разноските, като бъдат присъдени разноски за осъщественото безплатно процесуално представителство пред въззивния съд в справедлив размер, съгласно минималните размери, определени по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Ответника по молбата Прокуратура на Република България не взема становище.

Молбата е подадена в законоустановения срок по чл.248, ал.1 от ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред въззивния съд е образувано по две жалби – на ищеца В. Н. и на ответника Прокуратура на Република България, с които се оспорват изводите на първоинстанционният съд по приложението на чл.52 от ЗЗД.

С решението си по настоящето дело, съдът частично е уважил жалбата на ищцовата страна, като е присъдил допълнително 8 000 лева обезщетение за причинените неимуществени вреди. При този изход на спора ищеца, респективно неговия процесуален представител, осъществил безплатно представителство, има право на разноски, които съдът е определил в размер на 300 лева, което е съобразено с извършените процесуални действия, както и с правната и фактическа сложност на делото пред въззивния съд.

По размера съдът приема следното:

Процесуалният представител на ищеца претендира за справедливо възнаграждение, съобразено с минималните размери, определени по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед правния спор и извършените процесуални действия.

1

Настоящия състав напълно възприема доводите, изложени в определение № 50015 от 16.02.2024 год., постановено по т.д.№ 1908/22 год. по описа на ВКС, ТК, I отделение, според което с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл.633 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.38, ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС.

Правото на адвоката да получи възнаграждение за своя труд е изрично прогласено в нормата на чл.36, ал.1 от ЗА, а като израз на социална дейност той може да предостави безплатно адвокатски услуги (pro bono) на материално затруднени лица - чл.38, ал.1, т.2 ЗА.

Разпоредбата на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА изрично забранява уговарянето на адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от посочения в наредба, издадена на основание по чл.36, ал.2 ЗА, за съответния вид работа. Определянето на адвокатско възнаграждение от съда при безплатна правна защита (чл.38, ал.2 ЗА) и намаляването му при прекомерност на уговореното (чл.78, ал.5 ГПК) е ограничено до минималния размер по тази наредба. Това е Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от Висшия адвокатски съвет.

По реда на Закона за правната помощ се осъществява социално подпомагане с цел да се гарантира равен достъп до правосъдие на лица, чийто икономически статус не им позволява свободен пазарен достъп до юридически услуги - чл.3 във връзка с чл.22 и чл.23 ЗПП.

Правната помощ по този закон се предоставя от адвокати (чл.2 ЗПП) и трябва да отговаря на същите високи изисквания за ефективност, качество и стандарт, каквито са предвидени и за 2 предоставената адвокатска защита по договор, сключен по ЗА. Възмездяването на правната помощ по ЗПП се извършва по наредба съгласно по чл.37 ЗПП. Това е Наредбата за заплащане на правната помощ, приета от Министерския съвет.

Към прилагането на размерите на възнагражденията по тази наредба препраща и нормата на чл.78, ал.8 ГПК, в случаите, когато юридически лица или еднолични търговци са защитавани пред съда от юрисконсулт.

Разликата в уредбата в Закона за правната помощ и в Закона за адвокатурата от гледна точка на законовата делегация за определяне на размерите на възнагражденията е, че наредбата по ЗПП се приема от държавен орган - Министерски съвет по предложение на Националното бюро за правна помощ, което е държавен орган на бюджетна издръжка, а наредбата по ЗА от съсловна организация, каквато е Висшият адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган относно конкретните размери на определените възнаграждения.

Правната помощ, включително процесуално представителство по граждански дела, се предоставя на социално слаби лица след акт на съда за преценка на икономическото, семейното или друго особено положение, а представителството по чл.38, ал.1, т.2 ЗА се осъществява само по силата на изявление, че лицата са материално затруднени.

Заплащането на възнаграждение по ЗПП е предпоставено от отчет на адвоката, като конкретният му размер се предлага от адвокатския съвет с оглед вида и количеството на извършваната дейност и се определя от НБПП (чл.38 ЗПП) в границите на посочени минимален и максимален размери, докато с нормата на чл.38, ал.2 ЗА е вменено задължение на съда да присъди минималното възнаграждение по наредбата на съсловната организация, без възможност да го намалява под определения размер.

Възнагражденията, предвидени в наредбата по ЗПП, са значително в по-нисък размер от тези в наредбата по ЗА за един и същи вид работа. Например: по НЗПП за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 лв. до 360 лв. и може да бъде увеличено с 50% при интерес над 10000 лева, а за приподписване на касационна жалба – от 50 лева до 120 лева, съответно по Наредба № 1/2004 г. – минималното възнаграждение при интерес до 10000 лева е 1300 лева, а за изготвяне на касационна жалба или отговор - в размер не по-малко от 1200 лева.

При така посочените особености в правната уредба на адвокатските услуги се установява, че е налице непропорционалност при заплащане на оказвана адвокатска помощ на материално затруднени лица, като са създадени два режима, преследващи идентични цели, но постигащи различни крайни резултати в разрез с принципите на конкурентност. Несъответствието се изразява в това, че са създадени облекчени условия за осъществяване на безплатно процесуално представителство за материално затруднени лица по ЗА (без преценка от съда на икономическото им състояние), като въпреки това насрещната страна е задължена да възмезди правната защита в по-висок размер от този по НЗПП и то такъв, който е приет от съсловната организация на адвокатите и е обвързващ за съда. В този смисъл социалната 3 помощ се прехвърля изцяло в тежест на насрещната страна, а адвокатска услуга, независимо че е била поета за изпълнение с тази цел, престава да се счита за предоставена в обществен интерес, след като възнаграждението на адвоката се определя в размер, под който той не би могъл да договаря дори и в общия случай.

Несъразмерност има и при възмездяване на процесуалното представителство, осъществявано от юрисконсулт по чл.78, ал.8 ГПК и това на адвокат по чл.38, ал.2 ЗА, като и в двете хипотези възнаграждението не е уговорено в договор за правна защита по конкретно дело, а се определя от съда, който е обвързан от размерите по две различни наредби, независимо че услугата се осъществява винаги от правоспособни юристи.

Действително при определяне на възнаграждение от съда по НЗПП съществува възможност за преценка на фактическата и правна сложност на делото предвид посочените минимални и максимални размери, а ограничението до максималния размер по чл.78, ал.8 ГПК отразява обстоятелство, че юрисконсултът работи по договор с представлявания. Независимо от това насрещната страна понася в различен размер отговорността за разноските в зависимост от избора на доверителя–дали да се представлява от юрисконсулт или от адвокат.

Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер.

Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Настоящият състав на въззивния съд намира, че в полза на адв. С. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца, като материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер под минималния по 4 наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е за депозиране на въззивната жалба, отговор на насрещната въззивна жалба и за процесуално представителство, осъществено в едно съдебно заседание. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност пред въззивния съд, поради което дължимото от Прокуратурата на Република България възнаграждение на адв. С. следва да е в размер на 300 лева.

С оглед на изложеното молбата с правно основание чл.248 от ГПК се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.