Решение № 1719 от 03.02.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1719 гр. София, 03.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИНА М. ГЕНЖОВА при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело № 20241110116351 по описа за 2024 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Производството е образувано по искова молба на Г. А. Н., чрез пълномощника адв. Д. М., срещу „..“ ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платени по нищожна клауза от договор сума в размер на 43,95 лева, платена въз основа на клауза от договор за заем № .., предвиждаща заплащане на такса за динамично плащане в полза на ответника, която е призна за нищожна с влязло в сила решение.

В исковата молба излага, че ищцата сключила договор за паричен заем №../19.04.2023г. с ответника, въз основа на който и получила заемна сума в размер на 1500 лева, която следвало да върне на 19 вноски. В чл.9 от договора било уговорено, че заемателят желае да ползва услугата Динамично плащане, за което дължал сума в размер на 546,63 лева, представляваща 36% от заемната сума. Предявила иск за прогласяване на нищожността на тази клауза от договора, който бил уважен с влязло в сила решение по гр.д. №68390/2023г. на СРС. Моли да бъде осъден ответника да й върне заплатената от нея сума по обявената за нищожна клауза сума в размер на 43,95 лева. Претендира разноски.

Ответникът „..“ ООД, чрез пълномощника юрисконсулт .., е депозирал 1 писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с който заявява, че не оспорва заплащането на сумата от 43,95 лева за допълнително действие „Динамично плащане“ по чл.9, ал.2 от договора.

Моли да бъде определено адвокатско възнаграждение в минимален размер, поради липса на фактическа и правна сложност на делото.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните са отделени следните обстоятелства: 1/между страните е сключен договор за заем №../19.04.2023г., по силата на който ищецът се е задължил да заплати на ответника сумата от 546,63 въз основа на чл.9, ал.2 от договора, в който е уговорена услуга Динамично плащане; 2/ по тази клауза от ищеца е заплатена сумата от 43,95 лева; 3/ клаузата на чл.9, ал.2 от договор №../19.04.2023г. е била обявена за нищожна с влязло в сила решение по гр.д.

№68390/2023г. на СРС.

Съгласно чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, както и за всички други съдилища в България. С оглед това между страните е установено със сила на пресъдено нещо, че клаузата на чл.9, ал.2 от договор №../19.04.2023г. е нищожна, която е задължителна за настоящия съдебен състав. Ответникът изрично е признал, че по обявената за нищожна клауза ищецът е заплатил сума в размер на 43,95 лева, какъвто е и размерът на исковата претенция.

С оглед безспорното между страните извършено плащане от ответника на претендираната сума от 43,95 лева по нищожната клауза, то предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платена сума при начална липса на основание въз основа на нищожна клауза от договор се явава основателна.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лева за заплатена държавна такса.

По отношение на искането на ищеца да му бъдат присъдени разноски за 2 заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, съгласно договор за правна защита и съдействие, съдът намира, че направеното възражение за прекомерност на възнаграждението от страна на ответника е основателно. При разпределяне на разноските и при изрично направено възражение от другата страна, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител действия в изпълнение на поетата защита, както и материалния интерес по делото. Настоящата искова претенция представлява иск за връщане на сума, платена при начална липса на основание, с оглед признаването на договорната клауза, въз основа на която е платена за нищожна. Единственото обстоятелство, което и било в тежест на ищеца за доказване е заплащането на процесната сума, което не се е оспорвало от ответника. Нищожността на клаузата е установена в друго съдебно производство, в настоящото производство са събрани само писмени доказателства, като е проведено само едно открито съдебно заседание, за което процесуалния представител на ищеца не се е явил лично. В конкретния случай по делото е предявен един осъдителен иск, като делото е с ниска фактическа и правна сложност и с нисък материален интерес. Поради изложеното съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 200 лева при съобразяване на актуалната практика на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца. В таза насока съдът съобразява и че с влязло в сила решение от 15.11.2022 г. на Европейския съд по правата на човека, по делото „Бойчев срещу България“ /жалба № 59667/14/ държавата е осъдена да заплати на жалбоподателя обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради несъразмерност и неразумен размер на разноските по делото. В решението е прието, че националните съдилища не са извършили преценка за пропорционалността на претендираните разноски, въпреки направените възражения. В обобщение е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК е 3 довело до осъждането на ищеца по това дело да заплати разноски в по – висок размер от присъденото му обезщетение. С оглед уговорката в договора, че възнаграждението се дължи с ДДС, то съдът намира, че следва да бъде присъдено възнаграждението от 200 лева, ведно с дължимото ДДС, а именно – 240 лева с ДДС.

По изложените мотиви, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.

София, ул. .. ДА ЗАПЛАТИ на Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, .., сумата от 43,95 лева на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, представляваща недължимо платена сума въз основа на клауза по чл.9, ал.2 от договор за заем № .., предвиждаща заплащане на такса за динамично плащане в полза на ответника, която е призна за нищожна с влязло в сила решение, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 21.03.2024г. до окончателното изплащане на вземането.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „..“ ООД, ЕИК .. , да заплати на Г. А. Н., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 290 лева.

Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________ 4