Решение № 1005 от 19.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1005 гр. София, 19.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20231100511614 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 13190 от 27.07.2023 г., постановено по гр.дeло № 60048/2022 г. на СРС, ІІ Г.О., 72 състав, е осъдено „ДСК Лизинг“ АД, ЕИК 131413749, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 73, ет.4, да заплати на Р. К.

К., ЕГН **********, гр.София, ул.“Бигла“ № ****1, на основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ, и чл.86 ЗЗД, сумата от 5222,53 лв. допълнително възнаграждение за постигнати резултати за 2019 г. съгласно допълнително споразумение от 17.04.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 04.11.2022 г. до изплащането й, и сумата 1249,06 лв. лихва за забава от 26.06.2020 г. до 03.11.2022 г., като е отхвърлен иска за главница за разликата над 5222,53 лв. до предявените 8034,67 лв. и иска за лихва за разликата над 1249,06 лв. до предявените 1921,63 лв. С решението на съда е осъдено „ДСК Лизинг“ АД, ЕИК 131413749, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Ал.Стамболийски“ № 73, ет.4, да заплати на адвокат В. Г.

В. от САК, на основание чл.38, ал.2 ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на 1197,16 лв. С решението на съда е осъдена Р. К. К., ЕГН **********, гр.София, ул.“Бигла“ № ****1, да заплати на „ДСК Лизинг“ АД, ЕИК 131413749, седалище и 1 адрес на управление: гр.София, бул.„Ал.Стамболийски“ № 73, ет.4, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 591,50 лв. разноски по делото. С решението на съда е осъдено „ДСК Лизинг“ АД, ЕИК 131413749, седалище и адрес на управление гр.София, бул.

„Ал.Стамболийски“ № 73, ет.4, да заплати по сметка на Софийски районен съд разноски за държавна такса в размер на 258,86 лв. и за експертиза в размер на 130 лв.

В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, ІІ Г.О., 72 състав е обжалвано и от двете страни по делото.

Ищцата по делото Р. К. К., обжалва решението с въззивна жалба, подадена чрез пълномощника й адв.В. В., в частта, с която са отхвърлени предявените от нея обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, с искане същото да бъде отменено в обжалваната му част и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените осъдителни искове да бъдат уважени изцяло, като основателни и доказани. В жалбата се излагат доводи, че решението в обжалваната от ищцата част е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона и процесуалните правила. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник „ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Д. Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, в обжалваната от ищцата част -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззивникът- ответник „ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София, обжалва решението с въззивна жалба, подадена чрез пълномощника адв.Д. Б., в частта, с която са уважени предявените от ищцата обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Моли съда решението да бъде отменено в обжалваната част, като неправилно, по съображения изложени във въззивна жалба и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове, като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ищец Р. К. К., чрез пълномощника си адв.В. В. оспорва подадената от ответника въззивна жалба по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение, в обжалваната от ищцата част -потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направени разноски по делото.

С определение постановено в публично съдебно заседание от 20.11.2024 г. по 2 в.гр.дело № 11614/2023 г. по описа на СГС, Г.О., ІІІ-В състав е конституиран на основание чл.227 ГПК на мястото на ответника „ДСК Лизинг“ АД, неговия правоприемник „ОТП Лизинг“ ЕООД, с ЕИК 131391369, със съдебен адрес: гр.София, бул.“Тодор Александров“ № 137, ет.6, адв.Анелия Георгиева.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба на въззивника- ищец Р. К. К. е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Разгледана по същество въззивната жалба на въззивника- ответник „ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби във връзка с неговата правилност.

Предявеният от Р. К. К. против „ДСК Лизинг“ АД, гр.София иск е с правно основание чл.128, т.2 КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ. Уважаването му е предпоставено от установяване на следните обстоятелства: а/ че в процесния период страните по делото са били обвързани от действително трудово правоотношение; б/ че са се осъществили предпоставките, предвидени в чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ и в Правила за 3 прилагане на система за оценяване представянето на служителите на „ДСК Лизинг“ АД и дъщерните му дружества, пораждащи правото на ищеца да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати за съответната година; в/ размер на същото; г/ неизпълнение от страна на ответника на задължението за плащането на това възнаграждение.

С оглед събраните по делото доказателства съдът приема за установено, че в процесния период страните са били обвързани от действително трудово правоотношение, но не и че са се осъществили предпоставките, предвидени в чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ и в Правила за прилагане на система за оценяване представянето на служителите на „ДСК Лизинг“ АД и дъщерните му дружества, пораждащи правото на ищцата да получи допълнително възнаграждение за постигнати резултати за съответната година.

Настоящият въззивен състав приема, че допълнителното възнаграждение за постигнати резултати /ДВПР/, включително и това под формата на годишно премиране, няма характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение /с какъвто характер са основното месечно възнаграждение и постоянните допълнителни възнаграждения/. То не представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 НСОРЗ, тъй като не се изплаща постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е поставено в зависимост единствено от отработеното време, а зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Изплащането на ДВПР е възможност, но не и задължение на работодателя. Тази възможност не е безусловна, а е поставена в зависимост от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Съдът не може да контролира преценката на работодателя да включи или не, и евентуално в какъв размер, определен стимул, който не е постоянен елемент от трудовото възнаграждение. С такива правомощия съдът разполага, когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 814/08.09.2010 г. по гр.дело № 473/2010 г., решение № 762/22.11.2010 г. по гр.дело № 1412/2009 г. , решение № 847/14.01.2011 г. по гр.дело № 1558/2009 г., решение № 55/12.03.2014 г. по гр.дело № 4256/2013 г., решение № 227 от 26.10.2017 г. по гр.дело № 4488/2016 г., решение № 123 от 04.10.2018 г. по гр.дело № 716/2018 г., решение № 176/10.01.2019 г. по гр.дело № 3658/2017 г., решение № 100/08.07.2020 г. по гр.дело № 4564/2019 год., решение № 1037/15.09.1993 г. по гр.дело № 638/1993 год., определение № 882/15.11.2018 г. по гр.дело № 3116/2018 г. и определение № 292 от 15.04.2021 г. по гр.дело № 2891/2020 г.

4

В случая уговореното с допълнителното споразумение от 17.04.2019 г. допълнително възнаграждение за постигнати резултати няма характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение и не представлява допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер по смисъла на чл.15, ал.2 НСОРЗ, тъй като не се изплаща постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не е поставено в зависимост единствено от отработеното време, а зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа.

Изплащането му е предвидено като възможност, която не е безусловна, а е поставена в зависимост от резултата на трудовия процес, както и от количеството и качеството на действително извършената работа. Работодателят, чрез управителния съвет, в рамките на правомощията си, отчитайки намаления обем на дейността и продажбите на дружеството, е взел решение, за 2019 г. да не се начисляват и да не се изплащат индивидуални допълнителни възнаграждения /бонуси/ за 2019 г. на служителите на „ДСК Лизинг“, с оглед на което и да не се изготвят индивидуални оценки за представянето на служителите на дружеството за същата година. Това решение не подлежи на съдебен контрол по изложените по-горе съображения. Поради това не би могло да се приеме, че в полза на ищцата Р. К. К. се е породило право на допълнително възнаграждение за постигнати резултати за 2019 г. Предявеният осъдителен иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 НСОРЗ се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед на което, неоснователен е и предявения акцесорен осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД и като такъв следва да бъде отхвърлен.

По изложените съображения, решението следва да бъде отменено, като неправилно в частта, с която са уважени предявените осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 от НСОРЗ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу ответника осъдителни искове с правно основание чл.128, т.2 от КТ, вр. чл.13, ал.1, т.1 от НСОРЗ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани. Решението следва да бъде отменено и в частта, относно присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адв.В. Г. В., пълномощник на ищцата, като вместо него бъде постановено друго, с което ищцата бъде осъдена да заплати на ответника на основание чл.78, ал.3 от ГПК, основателно направени разноски за двете съдебни инстанции в общ размер на сумата от 3418,43 лв./ неприсъдената част от разноските направени от ответника за първата съдебна инстанция в размер на сумата от 1368,50 лв. и сумата от 2049,93 лв. направени разноски за настоящата въззивна инстанция/. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ищцата, чрез пълномощника й адв.В. В., че в настоящия случай заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение 5 е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото.