Решение № 662 от 05.11.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 662 гр. София, 05.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Зорница Хайдукова

Валентин Бойкинов при участието на секретаря Валентина Игн. Колева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело № 20211001000644 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Застрахователна компания „Лев Инс” АД срещу решение № 260495/22.03.2021г. по т.д. № 2430/2018г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI – 2 с-в, в частта, с която е уважена претенцията на ищеца „ЗАД „Алианц България” АД по иск по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ за горницата над сумата 60 000 лв. до пълния уважен размер от 129 414,40 лв. – част от заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен за лек автомобил „Фолксваген“ „Туарег“ рег.н.

***, на пострадалите лица С. К. М. и Т. Д. М. за търпените неимуществени вреди от смъртта на Д. М. М. в резултат на ПТП на 09.12.2012г., която част ответникът му дължи като застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена за лек автомобил „Хонда“ „Сивик“ с рег.н. ***, и в частта за присъдени лихви за забава върху последната разлика по предявения иск по чл. 86 ЗЗД горницата над сумата 3 316,67 лв. до пълния уважен размер от 3 316,67 лв. и под формата на законни лихви за периода след подаване на исковата молба в съда на 1

16.11.2018г. до окончателното и изплащане. Жалбоподателят поддържа решението в обжалваната му част да е неправилно предвид неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон.

Излага необосновано съдът да е достигнал до неправилни изводи за механизма на процесното ПТП и наличието на съпричиняване на процесното ПТП при равен принос за настъпването му и за двамата участвали в ПТП водачи. Сочи от събраните по делото писмени доказателства и САТЕ в тяхната съвкупност да се установява основателността на възражението на ответника, че застъпваната от ищеца теза за равен принос на причинилите процесното ПТП делинквенти е неправилна. Поддържа с оглед установения механизъм на ПТП и обстоятелството, че застрахованият при ищеца водач на ПТП е могъл да предотврати процесното ПТП, на последния д а следва да бъде признат принос от 70 %, а за застрахования при ответника водач принос от 30 % за настъпването на процесното ПТП. Сочи съдът да е бил длъжен да изследва възражението му относно процента съпричиняване на вредите и като не е изложил мотиви в тази насока да е постановил необоснован съдебен акт.

Излага от събраните по делото доказателства да се установява и поведение на пострадалия М., което е в противоречие с правилата за движение по пътищата – намирал се е на пътното платно в непосредствена близост до две спрели в нарушение на ЗДвП и необозначени МПС, и в този смисъл последният е допринесъл за настъпване на процесното ПТП. Сочи да не е участвал във водените от наследниците на пострадалия срещу ищеца дела за ангажиране на отговорността му за причинените им вреди от процесното ПТП, предвид на което и да не е обвързан от приетото с решенията по последните искове, че не е налице съпричиняване на вредите от пострадалия. Излага пострадалият сам да се е поставил в условията на повишен риск от увреждане, по която причина и съдът да е следвало да признае, че е съпричинил вредите наравно с деликвентите. Оспорва като неправилно и решението в частта, с която е уважена исковата претенция за сторените от ищеца съдебни разноски, като поддържа такива да не могат да бъдат претендирани срещу ответника.

Поддържа неправилно съдът да е присъдил и законни лихви върху присъдената част от претенцията на ищеца, която последният е претендирал като платени от него законни лихви на пострадалите лица. Излага последните лихви да не са част от застрахователното обезщетение и да е недопустимо върху тях да бъдат присъждани други лихви, с което се постига анатоцизъм 2 признат само с нормата на чл. 294, ал. 2 ТЗ, неприложима в процесния случай.

Поддържа в тази част решението да е постановено и в нарушение на чл. 378, ал. 6 КЗ. Оспорва като неправилно и решението в частта за присъдени законни лихви върху оспореният размер на главницата по платено застрахователно обезщетение предвид акцесорният характер на последните.

По изложените доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което искът по чл. 213, ал. 1 КЗ да бъде отхвърлен като неоснователен в обжалваната му част за горницата над сумата 60 000 лв. до уважения размер от 129 414,40 лв., както и в частта за присъдени лихви над последната разлика. Претендира присъждане на разноски и заявява възражение за прекомерност на уговореното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна, „ЗАД „Алианц България“ АД, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа първоинстанционното решение в обжалваната от ответника част да е правилно и обосновано от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Излага по делото безспорно да е установен механизма на процесното ПТП, включително предвид влязлата в сила присъда, с която и двамата водачи, застраховани съответно при ищцовото и ответното застрахователно дружество, са признати за виновни за настъпилите вреди от процесното ПТП при условията на независимо съпричиняване, т.е. всеки има еднакъв и независим принос за неговото настъпване. Поддържа последното да е изводимо и от наложеното еднакво по вид и тежест наказание на двамата извършители, както правилно е приел първоинстанционният съд. Възраженията на ответника за съпричиняване на вредите от пострадалия оспорва като преклудирани на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, доколкото не са заявени и поддържани пред първоинстанционния съд. На самостоятелно основание поддържа и възражение в последния смисъл да е разгледано и да не е уважено от съда в производството, в което ищецът е осъден да заплати на пострадалите лица процесното застрахователно обезщетение. Оспорва като противни на закона и оплакванията на въззивника за недопустимо присъждане на законни лихви от съда като сочи съобразно законовата уредба и трайната съдебна практика изплатените от застрахователя законни лихви считано от датата на настъпване на вредите в полза на пострадалите лица да са част от дължимото от застрахователя застрахователно обезщетение и след като ответникът е отказал да заплати припадащата се на застрахования при него водач част и след покана следва да понесе последиците от забавата си и да заплати на ищеца претендираните законни лихви за забавата. По изложените доводи моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно. Претендира разноски по приложен списък.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при 3 съобразяване правилното материалноправни норми. приложение на относимите императивни

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната му част.

Решението в обжалваната му част е правилно, а поддържаните в жалбата на ответника доводи са неоснователни, по следните мотиви:

Първоинстанционното решение е влязло в сила на основание чл. 296, т.

2 ГПК в необжалваната му част, с която е уважена претенцията на ищеца „ЗАД „Алианц България” АД по иск по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ за сумата 60 000 лв. – част от заплатено от ищеца застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключен за лек автомобил „Фолксваген“ „Туарег“ рег.н. ***, на пострадалите лица С. К. М. и Т. Д. М. за търпените неимуществени вреди от смъртта на Д. М. М. в резултат на ПТП на 09.12.2012г., която част ответникът му дължи като застраховател по договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена за лек автомобил „Хонда“ „Сивик“ с рег.н. ***, и в частта за присъдени лихви за забава върху последната сума. Съобразно разясненията по ТР 3/2016г. по описа на ОСГТК на ВКС обективните предели на силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение във влязлата му в сила част по частично уважения иск по чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на силата на пресъдено нещо при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В този смисъл и за правопораждащите правото на ищеца по предявения регресен иск факти е налице формирана сила на пресъдено нещо, същите не могат да бъдат оспорвани пред въззивния съд и предмет на проверка по подадената от ответника въззивна жалба е единствено дължимостта на вземането за горницата над уважения размер от 60 000 лв.

Липсва оплакване от страните в подадените въззивна жалба и писмен 4 отговор на жалбата и срещу дадената от първоинстанционният съд правна квалификация на иска. Същата и се възприема от съда като правилна при съобразяване на съдебната практика по цитираното от първоинстанционният съд постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 83 от 22.08.2016г. по т.д.

3426/2014г. по описа на ВКС, ТК, I отделение, както и по известното на състава решение № 127 от 18.10.2019г. по т.д. 2835/2018г., ТК, I ТО.

Предвид нормата на чл. 213, ал. 1 КЗ/отм./ застрахователят, заплатил застрахователно обезщетение по застраховка имущество, встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка “Гражданска отговорност” до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Уреденото в закона суброгационно право е специално и в хипотеза като процесната, когато застрахователното събитие е съпричинено от няколко лица, дава право на изплатилия дължимото към пострадалите лица в пълния му размер обезщетение застраховател да встъпи в правата на застрахования при него делинквент и упражни регрес срещу останалите съпричинители, солидарно отговорни за причиняване на вредите на основание чл. 53 ЗЗД, за разликата над дела на застрахования при него съпричинител, респективно да претендира последната от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ на другите съпричинители. Последното право е упражнил и ищецът в настоящото исково производство и искът му е уважен с влязло в сила решение за сумата 60 000 лв.

С подадената от ответника жалба спорът пред въззивния съд е пренесен за горницата над сумата 60 000 лв. до уважения размер от 129 414,40 лв. с оплаквания съдът да не е изследвал при нарочно оспорване от ответника вътрешните отношения между съпричинителите и в каква степен поведението на всеки от двамата делинквенти е допринесло за настъпване на вредоносния резултат, респективно каква следва да е отговорността на всеки един от тях.

Общото оплакване по въззивната жалба за немотивираност и необоснованост на съдебния акт в тази му част е неоснователно, доколкото съдът е изпълнил задължението си да събере сочените от страните в тази насока доказателства и да обсъди последните в тяхната съвкупност при формиране на извода си досежно поведението на делинквентите, причинили процесното ПТП.

5

На второ място, следва да бъде отбелязано, че предвид въведеното с нормата на чл. 127 ЗЗД правило, доколкото не е установено друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. В този смисъл и обратно на твърденията на жалбоподателя, не ищецът, който твърди, че платеното на пострадалите следва да бъде понесено поравно от двамата делинквенти, следва да доказва тезата си, а в тежест на въвелият твърдения за нещо друго, следващо от отношенията между делинквентите, ответник е да докаже, че застрахованият при него водач на МПС има по-малък принос за настъпилите вреди. В отговора на исковата молба ответникът е поддържал само общо оспорване на съотношението на отговорността на делинквентите във вътрешните им отношения, без да сочи конкретни факти, за които съдът да му укаже, че тежестта за доказването им е негова.