Решение № 742 от 25.11.2024, Районен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 742 гр. Силистра, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мария Н. Петрова при участието на секретаря Т. В. Д. като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело № 20243420100033 по описа за 2024 година

Ищецът “ЕОС Матрикс” ЕООД твърди, че на основание сключен между “Ти Би Ай Банк“ ЕАД и ответника договор за банков кредит от 19.07.2019 г. кредиторът предоставил на кредитополучателя кредит в размер от 1381,31 лв. (включващ застрахователна премия в размер на 233,31 лв. и еднократна такса в размер на 148 лв.), който последният се задължил да му върне заедно с уговорената възнаградителна лихва от 31,75 % на 35 месечни вноски, считано от 25.08.2019 г. Чрез анекс № 1 от 18.01.2021 г. задълженията на длъжника били разсрочени на 41 месечни вноски, считано от 25.01.2021 г., но тъй като той преустановил обслужването на задълженията си, на 25.12.2022 г. кредиторът обявил предсрочната им изискуемост. Последният се снабдил със заповед за незабавно изпълнение срещу ответницата, издадена по ч.гр.д. № 117 по описа на СРС за 2023 г., за следните суми: главница по договора за кредит в размер на 834,53 лв., договорна лихва за периода от 25.10.2021 г. до 25.12.2022 г. в размер на 208,37 лв., обезщетение за забава за периода от 25.09.2021 г. до 10.01.2023 г. в размер на 252,08 лв. и за законната лихва върху главницата от 25.01.2023 г. до окончателното плащане. Въз основа на издадената в негова полза изпълнителен лист кредиторът образувал изп. д. № 1027 по описа на ЧСИ Г. Г. за 2023 г., по което заповедта за изпълнение била връчена на ответницата и тя възразила срещу нея; междувременно чрез договор за цесия от 29.05.2023 г. вземанията по договора за кредит били прехвърлени в полза на ищцовото дружество, поради което ищецът моли съда да признае за установено, че ответницата му дължи посочените по – горе суми по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 117 по описа на СРС за 2023 г. Претендира разноските, направени по настоящото съдебно производство, както и по заповедното такова.

1

Ответникът К. И. Г. оспорва иска и моли съда да го отхвърли като неоснователен.

Счита, че договорът за кредит е нищожен поради обстоятелството, че уговорената в него възнаградителна лихва е в особено висок размер (надвишаващ трикратно размера на законната лихва), поради което клаузата за неговото начисляване се явява нищожна поради накърняване на добрите нрави. Поради възмездния характер на договора за кредит, нищожността на клаузата за възнаградителна лихва обуславяла нищожност на целия договор.

Счита също така, че договорът за кредит е недействителен поради несъответствието на посочения в него ГПР с действителните разходи по кредита, което водело до неточното информиране на потребителя за реалния размер на неговото оскъпяване. Счита, че сключването на договор за застраховка се явява задължително условие за предоставяне на кредита при съответните условия, поради което застрахователната премия по него е следвало да се вземе предвид при определянето на ГПР. Последното не било сторено, още повече че включването на застраховката като разход би довело до увеличаването му над допустимия по закон размер. Счита, че и самият договор за застраховка също е сключен в нарушение на добрите нрави, тъй като застрахователната полица е изписана с особен дребен шрифт, който не позволява на кредитополучателя да се запознае с нейното съдържание, а освен това застрахователната премия била несъразмерна с покрития застрахователен риск.

Прави възражение, че първоначалната такса по кредита е начислена в нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Твърди също така, че при подписването на договора за кредит и на анекса към него не е била предоставена преддоговорна информация.

Счита, че поради недействителността на договора за кредит тя дължи връщане единствено на предоставената главница; твърди, че към настоящия момент е извършила плащания по кредита, възлизащи на сумата от 5351,58 лв., които са достатъчни за погасяване на задълженията . Чрез възражението си срещу издадената заповед за изпълнение възразява, че размерите на отделните задължения не са правилно определени.

Претендира направените по делото разноски, включително и разноски за адвокатски хонорар по заповедното производство.

След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл.

92 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, чл. 99 ЗЗД.

Въз основа на постъпило на 25.01.2023 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение СРС е издал такава заповед под № 53 от 27.01.2023 г. по ч.гр.д. № 117 по описа за 2023 г., чрез която е разпоредил заплащането на задълженията на ответницата по договор за кредит, така както са дефинирани чрез настоящата искова молба. Нейното влизане в сила е препятствано от подадено в срок възражение на длъжника, в резултат на което по указание на съда и в срока по чл. 415 ГПК заявителят е инициирал настоящото исково производство.

По делото е представен договор за потребителски кредит от 19.07.2019 г., сключен 2 между ответницата в качеството на кредитополучател и “Ти Би Ай Банк“ ЕАД в качеството на кредитор, чрез който банката предоставила на клиента си потребителски кредит в размер на 1000 лв., а последният се задължил да му възстанови тази сума заедно с уговорената възнаградителна лихва от 31,75 % на 35 месечни погасителни вноски в срок до 25.06.2022 г.

При сключването на договора потребителят се задължил да заплати еднократна такса за оценка на риска в размер на 148 лв., дължима в деня на неговото подписване, но финансирана от кредитора и подлежаща на възстановяване като част от главницата в погасителните вноски. Отделно от това кредитополучателят се включил в две застрахователни програми Bank Комбо Живот и Bank Комбо Безработица с общ размер на застрахователната премия от 233,31 лв., която по същия начин била първоначално заплатена на застрахователя от кредитора и прибавена към размера на общия кредит, който достигнал сумата от 1381,31 лв. Чрез анекс № 1 от 18.01.2021 г. плащанията по договора били отсрочени за периода 25.01.2021 г. до 25.06.2021 г., а срокът на договора бил удължен до 25.12.2022 г. След изтичане на този срок банката се снабдила с заповед за изпълнение за вземанията си по реда на чл. 417 ГПК, чието незабавно изпълнение е отменено с определение № 598 от 21.12.2023 г. по в.ч.гр.д. № 447 по описа на СОС за 2023 г. след жалба на длъжника. Междувременно чрез договор за прехвърляне на вземания от 29.05.2023 г. “Ти Би Ай Банк“ ЕАД прехвърлило на ищцовото дружество вземанията си по конкретно упоменати в документа договори, всред които попада и вземането спрямо ответника по процесния договор за кредит. Цесията е осъществена в съответствие с чл. 26, ал. 1 ЗПК, тъй като в чл. 25, ал. 5 от договора е регламентирано правото на банката да прехвърли вземането си на трети лица. Чрез пълномощно от 29.05.2023 г. цедентът упълномощил конкретно посочени лица, всред които и цесионера, да уведомят длъжниците за промяната на техния кредитор, което следва да се приеме, че в конкретния случай е сторено чрез връчването на исковата молба и приложенията към нея.

Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С оглед съдържанието на тази разпоредба съдът не споделя довода на ищцата за нищожност на договора за кредит поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния размер на законната такава. В конкретния случай размерът на договорната лихва (31,75 % на годишна база) е съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да служат като основание за неприлагането на последната. Конкретната стойност на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между страните в рамките на предписания от закона предел на морална допустимост, който не би могъл да се стеснява допълнително от съда по нравствени критерии, които законодателят при приемането на закона вече е съобразил.

В договора за кредит е отбелязано, че ГПР по кредита е 48,79 %, докато от 3 изготвената по делото ССЕ е видно, че при съобразяване чистата стойност на предоставената сума (т.е. ако основата за изчисляването е сумата от 1000 лв., а не 1381,31 лв.) ГПР достига 79,41 %. Чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според §1, т. 1 ДР към ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В конкретния случай в чл. 19 от договора за кредит е декларирана свободата на кредитополучателя да сключи договор за застраховка или да се присъедини към застрахователните програми, предлагани от кредитора, като изрично е отбелязано, че той не е длъжен да стори това. Въпреки тази клауза съдът счита, че нейното съдържание не отразява действителното състояние на отношенията между страните, тъй като е видно, че за длъжник, който се нуждае от паричен ресурс в размер на 1000 лв., не е икономически нецелесъобразно да се включи в две застрахователни програми, чиито премии не е в състояние да заплати към момента на сключването на застраховките, а за тази цел се налага да тегли допълнителен кредит. От служебно известната на съда практика на банката кредитор става ясно, че за обезпечаване на кредитите си голям процент от неговите клиенти (приближаващ 100 %) са сключили застрахователни договори, премиите по които са финансирани от кредитора, което явление не се наблюдава при договорите за кредит, сключени с останалите банкови институции, чиито клиенти безспорно също разполагат със свободата да ползват застрахователни услуги със същото застрахователно покритие.

Казаното дава основание на съда да приеме, че сключването на договорите за застраховка от страна на ответницата е представлявало задължително условие за предоставянето на кредита, поради което дължимите по тях застрахователни премии следва да бъдат включени като разходи по него и да участват на общо основание при формирането на ГПР.

Включването на тези разходи в ГРП обосновава превишение на максималната му граница, регламентирана в чл. 19, ал 4 ЗПК, като чл. 19, ал. 5 ЗПК определя като нищожни клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 максимални размери на ГПР, а чл. 21, ал. 1 ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, а съгласно чл. 22 4

ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.