Решение № 2009 от 28.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2009 гр. Пловдив, 28.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330116220 по описа за 2024 година

Производството е образувано по предявен установителен иск от З. А. З., ЕГН ********** против „Сити Кеш” ООД, ЕИК 202531869, за прогласяване като нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения между страните Договор за паричен заем Кредирект № ***.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит от ***, по който на ищеца е предоставена сумата от 300 лева, при фиксиран лихвен процент - 40,05% и ГПР 47,83%. Според чл. 6 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение с банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка по чл. 6.2 в размер на 241.58 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около половината от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал 1 кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави.

Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора, както и за връщане на платена неустойка по договора. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който се оспорва предявения иск, като се твърди, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск за нищожност, при условие, че процесният договор е напълно погасен предсрочно на 27.06.2022 г., като общо платената над главницата сума е в размер на 7.92 лв. Твърди се, че договорът не е действащ между страните и съответно липсва правен интерес от иска за прогласяване на нищожност на клауза от него. Твърди се, че ищецът би могъл да защити интереса си с осъдителен иск. Направено е искане по чл. 213 ГПК за съединяване на настоящото дело с още две дела по напълно идентични искови молби, макар и по различни договори за кредит между същите страни.

Счита, че е налице злоупотреба с право. Оспорва се искането за разноски, като счита, че такива не се дължат. Оспорват се твърденията за недействителност на клаузата на сочените основания. Не се оспорва, че вземането за неустойка не е включено в ГПР. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

С Определение от № 2216 от 14.02.2025 год. съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че между страните е сключен Договор за паричен заем Кредирект *** със заемна сума от 300 лева, при месечен лихвен процент в размер на 40.05 %, при ГПР в размер на 47.83 %, както и заплащането на предвидената в договора неустойка в размер на 145.74 лева не е включено в ГПР.

В чл. 6.2 от Договор за паричен заем Кредирект № *** /л.6-8/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 145.74 лева, дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. За длъжника е предвидено задължение /чл. 6.1 от договора/ да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство, отговарящо изискванията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия към договора за заем /л.51-60/, а именно поръчителите следва да бъдат едно или повече лица, които да отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и 2 по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от тях доход;При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план. Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, като се споделя изложеното от ищците в тази насока. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно цитираният чл. 6.2 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 145.74 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и З. А. З. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 6.2 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 145.74 лева. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора и чл. 33 от ОУ, възлагат в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора ( съобразно приетата 3 по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР само договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 47, 83 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6.2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и съобразно отделеното като безспорно, че в ГПР не е включено вземането за неустойка, то е очевидно, че ако то бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне над 50%. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно 4

(чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че с включването на неустойката при непредоставяне на обезпечение в ГПР, кредитът ще се оскъпи и ГПР ще бъде над 50 % то е явно, че е налице противоречие с императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК и ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузата на чл. 6.2 от Договор за паричен заем следва да бъде прогласена за нищожна.