Определение № 2541 от 15.09.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2541 гр. Бургас, 15.09.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20262100500945 по описа за 2026 година Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК и е образувано по повод частна жалба с вх. № 3133/04.05.2026г. по описа на Районен съд – Айтос от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, със седалище гр. София и адрес на управление: гр. София, Столична община, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Зорница Банкина, чрез юрисконсулт Симеон Дишлев против Определение № 344 от 27.04.2026г., постановено по частно гр. дело № 445/2026г. по описа на Районен съд – Айтос, с което съдът е отхвърлил изцяло заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника И. Т. З. от гр. С., ул. Г. М. № *.

В депозираната частна жалба се посочва, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно. Посочва се, че задължението на заявителя по чл. 410, ал. 3 от ГПК към заявлението да прилага договора, ако вземането е свързано с договор, сключен с потребител е въведено от законодателя, именно, за да се даде възможност на заповедния съд да прецени дали искането се основава на неравноправна клауза или не. Във всички останали случаи преценката дали искането противоречи на закона или е в 1 противоречие с добрите нрави е ограничена до информацията, съдържащо се в самото заявление, поради което и районният съд няма законово право да тълкува тази норма разширително. В жалбата се посочва, че промяната в субектите на облигационното правоотношение, касаещо титуляра на вземането по заема (кредитор – заемодател), с оглед целта на производството, е да се провери дали вземането е спорно и смисъла на закона е извън обхвата на хипотезата по чл. 410, ал. 3 от ГПК и затова непредставянето на договора за цесия, нито на доказателствата за уведомяването на длъжника за нея се явява нередовност, подлежаща на отстраняване от заявителя по реда на чл. 411, ал.

2, т. 1 от ГПК.

В жалбата се посочва, че нормата на чл. 410, ал. 3 от ГПК следва да се разглежда съвместно с нормата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, като двете норми имат за цел да дадат възможност на съда, до когото е подадено заявлението по чл. 410 от ГПК да извърши служебно проверка за това дали е налице неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или пък е налице обоснована вероятност за това и затова именно в чл. 410, ал. 3 от ГПК е въведено едно изключение от правилото да не се изискват поначало доказателства за съществуването на вземанията, за които се подава заявление по чл. 410 от ГПК, като това изключение касае само и единствено договорите, сключени с потребител.

В частната жалба се твърди, че Договорът за цесия се явява ненужен от гледна точка на посочената по-горе цел на нормите на чл. 411, ал. 2, т. 3 във връзка с чл. 410, ал. 3 от ГПК и липсата на приложено към заявлението доказателство за уведомяването на длъжника по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за извършеното прехвърляне на вземането също не е основание да се откаже издаването на заповед за изпълнение.

С жалбата се претендира да бъде отменено атакуваното определение, с което заповедният съд – Районен съд – Айтос е отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и вместо това да се постанови ново определение по съществото на спора.

Депозираната частна жалба е против съдебен акт, който подлежи на обжалване и от лице, което има правен интерес да го атакува. Дължимата държавна такса е заплатена, жалбата е подадена в срока по чл. 275 от ГПК и 2 процесуалният представител на дружеството разполага с валидно учредена представителна власт да сезира настоящата инстанция.

Окръжен съд – Бургас, като взе предвид исканията и твърденията на въззивната страна, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството пред Районен съд – Айтос е образувано въз основа на депозирано Заявление за издаване на Заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК против И. Т. З. от гр. С. за заплащане на следните суми, дължими въз основа на сключен Договор за потребителски кредит № 3122239 от 03.02.2025г.:

- 546, 01 евро, представляваща главница;

- 109, 28 евро, представляваща договорна лихва за периода от 10.03.2025г. до 10.10.2025г.;

- 66, 68 евро, представляваща мораторна лихва за периода от 11.03.2025г. до 14.04.2026г., както и

- законна лихва върху сумата от 546, 01 евро от 14.04.2026г. до окончателното плащане на задължението.

Претендират се и разноски в размер на 12, 27 евро, представляваща държавна такса и възнаграждение за юрисконсулт в размер на 25, 56 евро.

В депозираното заявление се посочва, че на дата – 03.02.2025г. между „Кредисимо“ ЕАД и И. Т. З. е сключен договор за потребителски кредит № 3122239, по силата на който дружеството е предоставило заем на И. З. в размер на 1 067, 90 лева и той се е задължил да върне дължимата по договора парична сума, ведно с уговорената лихва, при което общата стойност на плащанията по кредита възлиза на сума в размер от 1 281, 64 лева, а договорната лихва по кредита е уговорена между страните в размер на 213, 73 лева. В заявлението се посочва, че кредитополучателят се е задължил да върне сумата по кредита на осем броя месечни погасителни вноски – тоест - в срок до 10.10.2025 г., съгласно погасителен план, в който е посочен падежът на всяка отделна погасителна вноска, всяка от които е в размер на 160, 20 лева.

В депозираното заявление се посочва и обстоятелството, че между „Ай Тръст“ ЕООД и И. Т. З. е сключен Договор за предоставяне на поръчителство, във връзка с възникналото облигационно правоотношение 3 между кредитополучателя и кредитодателя и на същата дата между „Ай Тръст“ ЕООД и „Кредисимо“ ЕАД е сключен договор за поръчителство, по силата на който Поръчителя се е съгласил да отговаря солидарно с кредитополучателя по Договора за потребителски кредит. Твърди се, че поради неизпълнение на задължението си по Договора за потребителски кредит от страна на кредитополучателя, същото е било изпълнено от солидарно отговорния длъжник - „Ай Тръст“ ЕООД, но тъй като заемополучателят не е възстановил платената сума по договора за заем на своя поръчител, за „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е възникнал правен интерес от предявяване на претенциите си по съдебен ред.

Първоначално – Районен съд – Айтос е оставил производството без движение, след като е установил, че по делото не е представен договор за цесия, въз основа на който частният жалбоподател „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД претендира сумите и е указал на частния жалбоподател да представи Договора за цесия, но дружеството не е изпълнило указанията на съда, поради което и с Определение № 344 от 27.04.2026г., постановено по частно гр. дело № 445/2026г. по описа на Районен съд – Айтос, заповедният съд е отхвърлил изцяло депозираното заявление.

По делото е безспорно, че между И. Т. З. и „Кредисимо“ ЕАД е сключен Договор за потребителски кредит № 3122239 от 03.02.2025г., по силата на който дружеството – кредитодател е предоставило в заем сума в размер на 1 000 лева с фиксиран годишен лихвен процент по заема – 50% и ГПР в размер на 63, 23%, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума, ведно с начисления лихвен процент – тоест – общо задължение в размер на 1 281, 63 лева на осем равни месечни погасителни вноски, като в тази сума е включена и застрахователна премия в размер на 67, 90 лева.

В сключения между страните договор по смисъла на чл. 12 е уговорено, че кредитополучателят може да предостави обезпечение на кредита, а в случай, че е посочил, че ще предостави такова обезпечение следва да предостави на „Кредисимо“ ЕАД банкова гаранция или да сключи Договор за предоставяне на поръчителство с поръчител в срок до 48 часа от подаване на Заявлението.

По делото няма спор, че е сключен и Договор за поръчителство между „Ай Тръст“ ЕООД - от една страна и И. Т. З. - от друга страна, по 4 силата на който поръчителят се е задължил да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред „Кредисимо“ ЕАД солидарно с потребителя за изпълнението на всички негови задължения, възникнали съгласно Договора за потребителски кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за потребителски кредит, а за поемане на задълженията по ал. 1 потребителят дължи възнаграждение в размер на 744, 69 лева.

На основание чл. 410, ал. 3 от ГПК, при сключен договор с потребител, заявителят е длъжен да представи договора, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения и приложимите общи условия ако има такива. Целта в производството по чл. 410 от ГПК, е проверка, съгласно чл. 411, ал. 2 от ГПК, на съответствието на потребителския договор с изискванията на тази разпоредба.

В конкретния случай непредставянето на договора за цесия в рамките на производството по чл. 410 от ГПК (за разлика от това по чл. 417 от ГПК) не се явява основание за отхвърляне на претенцията, тъй като самият договор за цесия не може да бъде предмет на проверката по чл. 411, ал. 2 от ГПК.

Достатъчно е по отношение на обстоятелствата за прехвърляне на вземането и уведомяването на длъжника за това да са изложени фактически обстоятелства в депозираното пред съда заявление за издаване на заповед за изпълнение, както е сторено в настоящия случай.

В този смисъл, съдът намира отказа на Районен съд – Айтос за издаване на заповед за изпълнение само на основание липса на представен договор за цесия за неоснователен. При това положение, по смисъла на чл.

411, ал. 2, т. 3 от ГПК съдът следва да пристъпи към проверка на представения Договор за потребителски кредит относно обстоятелствата дали искането се основа на неравноправни клаузи в представения договор или е налице обоснована вероятност за това.

От представените по делото договори се установява, че Договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Въпреки, 5 че всеки един от представените договори - този за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло.

Сключването на Договора за предоставяне на поръчителство е задължително условие на сключването на договора за потребителски кредит, макар заявителят да твърди обратното. По тази причина според въззивната инстанция възнаграждението за поръчителство следва да бъде включено в общите разходи по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК респективно - при определяне ГПР по процесния договор за потребителски кредит, тъй като представлява косвен разход по кредита. В процесния случай това очевидно не е сторено, поради което според настоящият съдебен състав посочения в Договора за потребителски кредит размер на ГПР не отговаря на действителния.

Според трайната практика на СЕС посочването на ГПР в договора за кредит има съществено значение за потребителя, за да му даде възможност за информиран избор на кредитен продукт. По тази причина, в актуалната съдебна практика - Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, СЕС постановява, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

Предвид тълкуването на СЕС в цитираното решение, че и неточното посочване на ГПР се приравнява на липса на ГПР, следва да се приеме, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 , вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Наред с това следва да се отбележи, че с Решение от 13.03.2025г. по дело С-337/23 т. 1, СЕС приема, че чл. 4, параграф 4 от Директива 5 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение, че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. В т. 6 от същото решение СЕС приема още, че чл. 3, б. „Ж“ и „И“ от Директива 2008/48 трябва 6 да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Също така, в т. 7 от цитираното решение, СЕС е приел, че чл. 10, параграф 2, б. „Ж “ и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в Договора за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „Ж“ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.