Решение № 227 от 30.04.2025, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 227 гр. София, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Георги Ст. Мулешков

Адриана Ат. Велева при участието на секретаря Велислава Ем. Карамихова като разгледа докладваното от Адриана Ат. Велева Въззивно гражданско дело № 20241800500758 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 192 от 08.07.2024 г., постановено по гр. д. № 30/2024 г. по описа на РС – Елин Пелин са отхвърлени предявените от Е. Р. П. срещу ответниците „МЕ.НА.КО“ ООД и Н. И. Й. искове по чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал.

3 КТ за заплащане на следните суми: 10 000,00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди; 9 000,00 лева, представляващи имуществени вреди; и сумата от 3 312,00 лева, представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 14 месеца за периода от месец юли 2022 г. до месец октомври 2023 година.

Решението е обжалавано от Е. Р. П. с доводи, че е неправилно и незаконосъобразно. Според жалбоподателя неправилно първоинстанционният съд приема, че между страните не е налице валидно сключено трудово правоотношение. Поддържа се, че това обстоятелство е безспорно в производството, а основният спор е по отношение на съдържанието на трудовия договор. В тази връзка се посочва, че твърдяното в исковата молба съдържание на трудовия договор се установява от събраните по делото доказателства, а и предвид обстоятелството, че ответникът не е представил трудовото досие, за което е бил задължен. С тези аргументи по същество е отправено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново въззивно такова, с което предявените искове да бъдат уважени.

1

В срока за отговор насрещната страна е оспорила подадената въззивна жалба с искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок, от страна с право на обжалване и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното.

Производството по гр. д. № 30/2024 г. по описа на РС – Елин Пелин е образувано по искова молба, подадена от Е. Р. П. срещу ответниците „МЕ.НА.КО“ ООД и Н. И. Й.. Съгласно твърденията в исковата молба между ищецът и ответното дружество е налице валидно сключено трудово правоотношение, считано от 19.07.2022 г. и според което ищецът е назначен на длъжността „заварчик“, при възнаграждение от 9,00 евро на час. От 29.09.2022 г. дейността на обекта, на който ищецът извършвал трудовите си задължения била преустановена и от този момент въпреки настояването на ищеца ответникът Й. (управител на дружеството) не му дал отговор кога да се яви на работа. Също така ищецът твърди, че на 11.10.2023 г. е следвало да получи възнаграждението си за месец септември, което обстоятелство не се осъществило, а по-късно разбрал, че е и с прекъснати здравноосигурителни права. Поради това ищецът сезирал Инспекция по труда, като от отговора на Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“ разбрал, че е освободен по взаимно съгласие с работодателя, считано от 04.10.2023 година. Ищецът твърди също така, че от работодателя си не е получавал нито екземпляр от трудов договор, нито е подписвал споразумение или е получавал заповед за прекратяване на трудовия договор, както и не е оформена трудовата му книжка, която сам съхранявал. По отношение на претендираните неимуществени вреди, изразяващи се във влошено здравословно състояние, получени нервни кризи, главоболие и световъртеж, ищецът твърди, че са вследствие на притесненията, свързани с невъзможността му да осигурява основните си жизнени потребности и тези на живущите с него лица, поради липсата на трудов доход. Също така според изложеното в исковата молба, вследствие на неправомерните действия на ответниците ищецът не можел да започне нова работа или да се регистрира в бюрото по труда и да получава обезщетение за безработица. Твърди, че е заплашван от управителя на дружеството, поради подадения сигнал в Инспекция по труда, предвид което се притеснява за собственото си здраве, както и за това на близките си, а емоционалното му и психическо състояние се влошило. Също така според ищеца работодателят му дължи заплащане на неизползвания платен годишен отпуск за 14 месеца, считано от месец юли 2022 година до месец октомври 2023 година.

В срока за отговор ответниците са оспорили предявените претенции по основание и размер.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел предявените искове за неоснователни и недоказани, като съгласно мотивната част на акта между ищецът и ответното дружество не е възникнало трудово правоотношение считано от 19.07.2022 г. и с твърдяното съдържание – 2 възнаграждение, равняващо се на 9,00 евро на час. Също така според първоинстанционния съд не се установява претендираните от ищеца вреди да са в пряка причинно-следствена връзка от неправомерни действия на ответниците, свързани с трудово-правни взаимоотношения между страните и в частност с невръчване на трудов договор, заповед за прекратяването му или неоформяне на трудова книжка от страна на работодателя. Поради липсата на установено трудово правоотношение не е налице и основание за обезщетяване на работника по реда на чл. 224, ал. 1 КТ.

Предвид правомощията си като въззивна инстанция и с оглед норамта на чл. 269 ГПК, настоящият състав на Софийски окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Фактическата страна на спора е изяснена правилно и подробно от първоинстанционния състав, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им част.

Съгласно твърденията в исковата молба съставът на РС – Елин Пелин е разгледал искове с правна квалификация чл. 226, ал. 1, т. 1, вр. ал. 3 КТ за заплащане на неимуществени и имуществени вреди, вследствие на неиздаване или несвоевременно издаване от страна на работодателя на необходимите документи, удостоверяващи факти, свързани с трудовото правоотношение, както и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.

Посочените правни квалификации на отделните искове се споделят и от въззивния състав.

С оглед доводите във въззивната жалба и отговора, както и предвид представените по делото доказателства, включително и тези представени пред въззивния съд, настоящият състав намира за установено следното.

Между ищецът от една страна в качеството му на работник/служител и ответното дружество, в качеството му на работодател е сключен Трудов договор № .../........ г., за неопределен срок, съгласно който ищецът е назначен на длъжността „заварчик“, с работно време 8 часа и при основно месечно възнаграждение в размер на 780,00 лева.

Във връзка с този договор пред първоинстанционния съд са представени длъжностна характеристика, молба от ищеца за назначаване на посочената длъжност от 11.09.2023 г., служебна бележка от 13.09.2023 г. за проведен на ищеца начален инструктаж по безопасност и декларации от същата дата, според които ищецът е запознат с правилника за безопасност на труда, с вътрешните правила, със задължението си да не разкрива на трети лица обстоятелства представляващи фирмена и търговска тайна, както и декларация по чл. 348, ал. 3 КТ, според която ищецът не желае трудовата му книжка да се съхранява при работодателя.

Съществуването на посоченото трудово правоотношение не се оспорва от ответниците, съгласно изложеното от тях в отговора на въззината жалба, а и косвено се установява от представената от ищеца в открито заседание пред въззивния съд справка от НАП за актуалното състояние на всичките му трудови договори.

3

В тази връзка е и становището на Дирекция „Инспекция по труда Софийска област“, видно от съставения до ищеца отговор на сигнал.

Макар в настоящия случай основният спор по делото да не е свързан с прекратяването на посоченото трудово правоотношение (и дали е законосъобразно или не) следва да се посочи, че от доказателствата по делото не се установява подобно обстоятелство.

Представените по делото молба от ищеца за освобождаването му от заеманата длъжност от 29.09.2023 г., както и Споразумение за прекратяване на трудов договор № .../........ г. и Заповед № 360/04.10.2023 г. за прекратяване на същия, не са подписани от ищеца. От страните не са представени други доказателства, поради което настоящият състав приема, че Трудов договор № .../........ г. не е бил прекратен на 04.10.2023 г. по взаимно съгласие. Извод в обратна посока не може да бъде обоснован само въз основа на представената справка от НАП, в която е отразено посоченото прекратяване тъй като изпълнението, съответно неизпълнението, от страна на работодателя на задълженията му по чл. 62 ал. 3 – ал. 7 КТ, за вписване на данни в регистъра на заетостта, нямат отношение към валидността (съответно сключването и прекратяването) на трудовия договор. В този смисъл - Решение № 237 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 695 / 2019 г. на ВКС.

Недоказани обаче остават твърденията на ищеца, че трудовото правоотношение е възникнало в един по-ранен момент, а именно на 19.07.2022 г., както и че съдържанието на трудовия договор е било различно и в частност уговореното възнаграждение е било в размер на 9,00 евро на час.

Единствените доказателства в тази насока са свидетелските показания на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел Р. А. и обясненията на ищеца, дадени в първото проведено открито заседание. Настоящият състав не кредитира показанията на свидетеля А. по отношение съществуването на трудовия договор, тъй като от една страна същите са непоследователни и в тях се срещат разминавания, а от друга страна предвид вероятната им предубеденост (свидетелят е братовчед на ищеца и бивш работник в ответното дружество). Обясненията на ищеца на практика преповтарят изложеното от него в исковата молба, като изрично посочва, че по договора от 19.07.2022 г. заплатата му е била 710 или 730 лева и в последствие увеличена на 780 лева, но на ръка е получавал суми съгласно изработените часове, които се смятали в евро – „200 часа по 9 евро, по курса на еврото за деня и се плащаше в лева на ръка“.

Така посочените доказателства не могат да обосноват съществуването на трудово правоотношение с твърдяната продължителност и съдържание, тъй като както е посочил първоинстанционния съд, а и самият ищец във въззивната си жалба, законът изисква писмена форма за валидността му. В този смисъл е и последователната практика на ВКС, че съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му. В този смисъл Решение № 237 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 695 / 2019 г. на ВКС, Решение № 943 от 22.02.2010 г. по гр. д. № 4902/2008 г. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 ГПК и 4 посочено във въззивната жалба) и други.

В настоящия случай писмен трудов договор с дата 19.07.2022 г., сключен от ищеца и ответното дружество, съгласно който да е определено почасово трудово възнаграждение в размер на 9,00 евро не е представен по делото. Липсата на трудов договор не може да бъде заместена от други косвени прояви, в случая свързани с изпълнението му. В този смисъл Решение № 21 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 595 / 2011 г. на ВКС, Определение № 151 от 03.02.2010 г. по гр. д. № 1024 / 2009 г. на ВКС. Така в конкретиката на спора, твърдяното от ищеца престиране на труд в периода след месец юни 2022 г. или обстоятелството, което същият заявява в обясненията си пред първоинстанционния съд, че „ На 01.01.2023 г. бях преназначен на 780,00 лева във фирмата, което е отразено в трудовата ми книжка с дата, печат и подпис“ ( за което също не представя доказателства), само косвено сочат за съществуването на твърдяния трудов договор. Обстоятелството, че съгласно справката от НАП действително има регистриран трудов договор между ищеца и ответното дружество от дата 19.07.2022 г. (прекратен според същата справка на 05.06.2023 г.) също не е в състояние да установи валидно трудово правоотношение, както беше посочено и по-горе.