Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 21769 от 29.11.2024, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 55289/2022
Вид
Решение № 21769
Подписан
29.11.2024
Състав
БИЛЯНА СИМЧЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 101, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 81а · Закон за държавния служител
  • чл. 9 · Закон за държавния служител
  • чл. 111 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 115, ал. 1, б. "ж" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "б", предл. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 142, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 142, ал. 1, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 142, ал. 4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 151 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 181, ал. 1, пр. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 181, ал. 1, т. 2 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 181, ал. 4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 184, ал. 4 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 42, ал. 1 · Закон за Министерството на вътрешните работи
  • чл. 56 · Закон за Министерството на вътрешните работи

РЕШЕНИЕ

№ 21769 гр. София, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело № 20221110155289 по описа за 2022 година

Производството е образувано е по искова молба на Л. В. Д., уточнена с молба вх. № 218392/02.08.2023 г., молба вх. № 303778/27.10.2023 г. и изявление на процесуалния представител на ищеца в открито съдебно заседание от 14.11.2024 г., с която са предявени осъдителни искове с правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР срещу ответниците Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР и Столична дирекция на вътрешните работи – МВР за осъждането им да заплатят на ищеца суми както следва:

1 / Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР: сумата от 2010 лева, представляваща сбор от левова равностойност на храна /по 120 лева месечно/, дължима на ищеца в качеството му на държавен служител по чл.

142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за периода от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл ., и сумата от 3810 лева - левова равностойност на храна, дължима на ищеца в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за периода от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., ведно със законната лихва върху главниците от датата на исковата молба /12.10.2022 г./ до окончателното изплащане на сумите; и 2 / Столична дирекция на вътрешните работи – МВР: сумата от 2280 лева, представляваща сбор от левова равностойност на храна /по 120 лева месечно/, дължима на ищеца в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за периода от 22.06.2018 г. до 04.02.2020 г.

Ищецът твърди, че на 01.02.2017 г. е назначен на длъжност „Началник сектор автомобилна и инженерна техника и технически електронни средства“ при Регионална дирекция „Гранична полиция“ – Драгоман, в структурата на Главна дирекция „Гранична полиция“ при МВР по Закона за държавния служител на основани чл. 9 и чл. 81а от ЗДС, като изпълнявал тази длъжност 1 до 21.06.2018 г.

Със заповед от 21.06.2018 г. на Министъра на вътрешните работи бил временно преназначен на длъжност началник на отдел „Управление на собствеността и социални дейности“ при Столична дирекция на вътрешните работи за срок от една година /22.06.2018 г. - 22.06.2019 г./ Твърди, че в последствие е изпълнявал различни длъжности без прекъсване като държавен служител в МВР.

Сочи, че със заповед на министъра на вътрешните работи от 31.01.2020 г., считано от 05.02.2020 г. е преназначен на длъжност „началник сектор логистика“ към РДГП Аерогари при ГДГП-МВР, която длъжност изпълнява и към датата на депозиране на исковата молба.

Сочи, че през целия период от 01.02.2017 г. до 12.10.2022 г. /датата на исковата молба/, в рамките, на който е изпълнявал длъжност на държавен служител в МВР по реда на ЗДСл, не му била осигурявана храна и не са му начислявани и изплащани пари за храна.

Твърди, че разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР се отнася за всички служители на МВР, без значение в коя група по чл. 142, ал. 1 ЗМВР попадат, а министъра на МВР не е оторизиран да определя кои служители имат право на добавка за хвана в размер на 120 лв. месечно.

С оглед на това отправя искане съдът да уважи предявените искове по отношение на двамата ответници-работодатели и да ги осъди да му заплатят левовата равностойност на храната, дължима за всеки отработен месец за периодите, в рамките на които е осъществявал длъжност при всеки един от тях.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ - МВР, с който се изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска. Не се оспорва обстоятелството, че в описаните от ищеца периоди същият е изпълнявал длъжност като държавен служител в ГД „Гранична полиция – МВР. Счита обаче, че ищецът е служител на МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, поради което статутът му не се уреждал по ЗМВР, а от ЗДСл, където не са предвидени подобни суми за храна. Поддържа, че разпоредбата на чл. 181, ал.

1 ЗМВР не се отнася за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, сред които попада ищецът. Сочи, че със Заповед на министъра на вътрешните работи, считано от 01.02.2017 г. служебното му правоотношение е преобразувано на основание чл. 9 от Закона за държавния служител и § 69 ПЗР ЗИДЗМВР и е назначен по Закона за държавния служител. Твърди, че заплатата на ищеца се формира по ЗДСл и в нея нормативно е включена добавка за прослужено време и добавка за храна като компонент от основното възнаграждение, поради което не може да се начисли отделно. Сочи, че разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗМВР разграничава и диференцира служителите в различни категории, според изпълняваните от тях функции, с оглед, на което диференцира и различни права по отношение на добавките към заплатата. Счита, че ако му бъде направена добавка за храна, то той би бил привилегирован по отношение 2 на служителите със полицейски функции, тъй като ще му бъде начислявана два пъти. С тези аргументи моли предявения иск да бъде отхвърлен.

В условията не евентуалност, релевира възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника Столична дирекция на вътрешните работи – МВР, с който предявеният иск е оспорен както по основание, така и по размер.

Оспорва пасивната си легитимация, като сочи, че служителите на основание чл. 142, ал. 1 т. 2 от МВР се назначават от министъра на вътрешните работи.

Сочи, че не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове, тъй като ищецът не е работил в СДВР в рамките на целия твърдян от него период от 22.06.2018 г. – 05.02.2020 г. Твърди, че временното преназначение на ищеца е било прекратено считано от 10.09.2018 г., като той е започнал отново работа в СДВР, считано от 01.10.2018 г.

Излага възражение, че сумите и доволствията на служителите се определя ежегодно със заповед на министъра на МВР, като директора на СДВР не може да изплати левовата равностойност за храна, когато същата не е включена в заповедта на министъра. Твърди, че служителите, назначени на основание чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР са изключени по наредба№ 8121з773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна и левовата и равностойност. С тези аргументи моли за решение при отхвърляне на иска.

В условията на евентуалност, релевира възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски.

Софийски районен съд, 76 с-в , като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 181, ал. 1, т. 2 ЗМВР.

За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, че през процесните периоди между него и всеки от ответниците страните е съществувало валидно служебно правоотношение, по силата на което е бил държавен служител при ответника; че в негова полза е възникнало вземане за левовата равностойност на безплатната храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, както и размерът на същата.

В тежест на всеки от ответниците, /при установяване на горните факти/, е да докаже положителния факт на реалното предоставяне на храна през процесните месеци, респективно - плащане на претендираното обезщетение.

С оглед релевираното възражение за изтекла погасителна давност, в тежест на ищеца е да установи и факти, представляващи основание за спиране 3 и/или прекъсване на давността.

Не е спорно между страните и се установява от представените към исковата молба писмени доказателства, че между ищеца и ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР е съществувало служебно правоотношение в рамките на исковите периоди от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл. и от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., по силата на което ищецът е заемал длъжност в ГДГП-МВР като държавен служител.

Установява се от събраните по делото писмени доказателства /л. 4-л.9/, че между ищеца и ответника Столична дирекция на вътрешните работи – М В Р е съществувало служебно правоотношение в рамките на периода от 22.06.2018 г. до 10.09.2018 г. и от 01.10.2018 г.до 04.02.2020 г., по силата на което е заемал длъжност в СДВР-МВР като държавен служител.

За част от исковия период – от 11.09.2018 г. до 30.09.2018 г. по делото не са представени доказателства, че ищецът е изпълнявал длъжност в СДВР, поради което искът за този период се явява неоснователен само на това основание.

Не е спорно между страните по делото, че нито един от двамата ответници не е предоставял на ищеца храна и не му е изплащал левовата й равностойност за периодите, в който ищецът е работил по служебно правоотношение при тях.

Основният спорен по делото въпрос е дали на ищеца, в качеството му н а държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР , се дължи предоставяне на храна или левовата му равностойност, по смисъла на чл.181, ал.1 от ЗМВР.

Положителен отговор на така поставения въпрос е даден с Тълкувателно решение 1/2024 г. от 27.11.2024 г. по т.д. № 1/2024 г. на ОСГК на ВКС.

В мотивите на тълкувателното решение, задължително за настоящата съдебна инстанция се сочи, че според разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР работодателят дължи левовата равностойност за полагаща се, но неосигурена безплатна храна, и на държавните служители със статут по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР.

Изричния текст на чл.1 ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, предвижда, че този същият урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази разпоредба.

Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която предвижда, че ЗМВР статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР.

Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал.1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало на 4 основните принципи на управление на държавната служба в МВР.

Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл.

142, ал.1, т. 2 се урежда и от ЗДсл , а не само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР.

Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР.

В този смисъл са и разпоредбите на чл. 184, ал. 4 ЗМВР и на специалната Наредба № 8121з-773 от 1.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или левовата равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи, посочващи, че размерът на сумите и доволствията се определя ежегодно със заповед на министъра на вътрешните работи, като законът не делегира на министъра на вътрешните работи с тази заповед да може да определя и кои лица следва да получават храна или парична равностойност.

На държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл, не е отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт. Следва да се има предвид и практиката на Конституционния съд, който още с Решение № 3 от 07.03.1998 г. по к. д. № 1/ 1998г. е приел, че "изобщо е неоправдано офицерите и сержантите от МВР да бъдат третирани различно от останалите държавни служители”.

Ето защо по отношение и на тези служители е приложима разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР.

Предвид изложеното съдът намира, че на ищецът в качеството на служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи храна или левовата му равностойност през процесния период, като предявените искове се явяват доказани по основание както следва: по отношение на ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР за периода от 01.02.2017 г. до 21.06.2018 г. вкл. и от 05.02.2020 г. до 01.10.2022 г. вкл., а по отношение на ответника Столична дирекция на вътрешните работи – МВР за периода от 22.06.2018 г. до 10.09.2018 г. и от 01.10.2018 г.до 04.02.2020 г.