Определение № 1369 от 22.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1369 гр. София, 22.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове:

Владимир Йорданов

Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102833 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 40 943/28.04.2023 година, подадена от Х.

В. Г., срещу решение № 1560/28.03.2023 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІV-б състав, постановено по гр. д. № 9217/2022 година.

С обжалваното въззивно решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 7206/27.06.2022 година на Софийския районен съд, 167-ми състав, постановено по гр. д. № 67 453/2021 година, с което е отхвърлен предявеният от Х. В. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД гр. София иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 02.10.2015 година, издадена по ч. гр. д. № 56 936/2015 година по описа на Софийския районен съд, 68-ми състав.

В подадената от Х. В. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД гр. София иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. В.

1

Г. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Топлофикация София“ ЕАД гр.

София е подал отговор на същата с вх. № 60 243/23.06.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1560/28.03.2023 година на Софийски градски съд, ГО-въззивни състави, ІV-б състав, постановено по гр. д. № 9217/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане същата да бъде оставена без уважения, а въззивното решение да бъде потвърдено.

Х. В. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 30.03.2023 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 40 943/28.04.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

За да постанови решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че производството по гр.д. № 67 453/2021 година по описа на Софийския районен съд, 167-ми състав било образувано по искова молба, подадена от Х. В. Г. против „Топлофикация София“ ЕАД гр. София, с която бил предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за установяване на нищожност на съдебен акт. В исковата молба се твърдяло, че заповед за изпълнение, издадена по ч. гр.д. № 56 936/2015 година по описа на Софийския районен съд била нищожна, тъй като нямало разпореждане за издаване на заповед за изпълнение. Такова разпореждане не било инкорпорирано в издадената заповед, а и не фигурирало отделно такова разпореждане. Освен това, не била внесена и дължимата от заявителя държавна такса, която следвало да бъде определена в общ размер на 100 лева. Заповедта за изпълнение била издадена и в противоречие със закона и добрите нрави, като 2 заповедният съд не бил извършил служебно проверка за наличието на неравноправни клаузи. На следващо място заявлението било недопустимо, тъй като било насочено срещу правен субект, който не бил страна по търговска сделка със заявителя. Допуснати били и допълнителни нарушения, тъй като със заповедта не били връчени останалите материали, приложени към заявлението. С исковата молба било поискано бъде признато за установено, че издадената заповед за изпълнение е нищожна.

Въззивният съдебен състав е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК нищожност на решението (съдебен акт) можела да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Процесуалният закон не съдържал норми, които да определяли кога един съдебен акт е нищожен, но такива критерии били въведени от съдебната практика. Нищожните съдебни решения най-общо били лишени от законова опора и нямали характеристиките на валиден съдебен акт или били постановени извън правораздавателната власт на съда. Приемало се, че нищожност на съдебно решение била налице в хипотезата на особено съществени пороци (например когато решението не било постановено в предвидената от закона форма или било постановено от незаконен състав (в случаите, когато актът бил постановен от лице, което нямало качеството съдия или в състав без необходимия брой членове), както и когато съдебният акт бил напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не можела да се изясни по пътя на тълкуването. Пороците, които водели до нищожност на решението били свързани с начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда. Нарушението на императивна материалноправна и процесуалноправна норма не водело до нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не било годно да породи правно действие и да обвърже страните по него, поради което това било единственият порок, който освен по пътя на обжалването можел да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно‑чл. 270, ал. 2 от ГПК. Допустим бил и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС–и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение. Предмет на предявения иск била заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр.д. № 56 936/2015 година по описа на Софийския районен 3 съд, 68-ми състав, с която на Х. В. Г. било разпоредено да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД гр. София сумата от 218.65 лева, представляваща 1/2 част от цената на доставена топлинна енергия през периода от януари 2013 година до април 2014 година, за топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ул. „С. М.“, бл. , вх. „“, ап. , аб. № , заедно със законната лихва за периода от 23.09.2015 година до плащането на вземането, лихва в размер на 40.86 лева за периода от 28.02.2013 година до 08.09.2015 година, както и разноски в заповедното производство. С въззивната жалба били въведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение, а именно, че не били обсъдени всички основания, изложени в исковата молба, както и се поддържало, че заповедта за изпълнение била нищожна, тъй като липсвало изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл.

410 от ГПК, не било приложено правото на ЕС и не се съдържало индивидуализация на вземането. На първо място, неоснователни били доводите, че заповедта за изпълнение била нищожна, тъй като не било проведено съдебно заседание, за което да бил съставен протокол и да било постановено разпореждане за издаването й. Процесуалният закон не съдържал подобно изискване. Съгласно чл. 411, ал. 2 от ГПК районният съд разглеждал заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издавал заповедта, освен в случаите, когато било налице основание заявлението да бъде отхвърлено. По аргумент от разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК съдът се произнасял с разпореждане, когато отхвърлял изцяло или отчасти заявлението по чл. 410 от ГПК. В случаите, когато се уважавало заявлението, разпореждането за издаване на заповед за изпълнение било инкорпорирано в нея и това бил актът, с който съдът се произнасял по направеното искане. ГПК не съдържал изискване заповедта за изпълнение да бъдела мотивирана, доколкото нейното съдържание отразявало твърденията на заявителя, чиято основателност не подлежала на преценка в този етап на производството и съдържанието й било уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 от ГПК и се издавала по образеца, установен съгласно Наредба № 6/20.02.2008 година за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (действала към момента на издаване на заповедта). ГПК не въвеждал задължение за съда да издава отделно мотивирано разпореждане, в 4 което да обсъжда основанията за издаване на заповед за изпълнение. Именно поради липсата на задължение за издаване на отделно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение законодателят бил предвидил в нормата на чл. 411, ал. 3 от ГПК, че на длъжника се връчвал препис от издадената заповед за изпълнение, а не друг съдебен акт, с който се разпореждало нейното издаване. Неоснователен бил доводът на Х. В. Г., че неправилно първоинстанционният съд не бил обсъдил обстоятелството, че при издаване на заповедта за изпълнение не били съобразени решение по дело С-618 и С-511/2014 година на СЕС, които въвеждали задължение за националния съд да извърши предварителна проверка на потребителски договор относно наличието на неравноправни клаузи, а така също и че преди издаване на заповедта, безспорността на вземането следвало да бъде проверена в открито съдебно заседание. Към момента на издаване на процесната заповед за изпълнение била действала редакцията на разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК според която заявлението се отхвърляло, когато искането било в противоречие със закона или с добрите нрави и не била съществувала разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.

3, приета със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 100/2019 година, с която било въведено задължение на съда да отхвърля заявлението, когато искането се основавало на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или била налице обоснована вероятност за това. Независимо, че към релевантния за спора момент-датата на издаване на процесната заповед не била съществувала изрична норма, която да задължавала съда да извършва предварителна проверка за наличието на неравноправна клауза, то с оглед разпоредбата на чл. 146 от ЗЗП във връзка с чл. 143 от същия закон, такава проверка била извършвана при издаване на заповедта на основание чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК‑противоречие със закона. Правилността на преценката на съда за наличието на неравноправна клауза обаче, не водела до нищожност на съдебния акт, с който е уважено искането на заявителя. Това е така, доколкото това било въпрос, свързан с прилагането на материалния закон и съответно водело до неправилност на постановения акт. Защитата на длъжника в заповедното производство можела да бъде реализирана само по предвидения в чл. 414 от ГПК ред-чрез възражение и съответно в рамките на образувано производство по иск по чл. 422 от ГПК за установяване на съществуване на вземането. Неоснователен бил доводът на Х. В. Г., свързан с необходимостта 5 от провеждане на открито съдебно заседание преди издаване на заповедта.

Посоченото решение по дело С-511/2014 година касаело друг вид производства-спорно производство, по което се постановявало неприсъствено решение. Заповедното производство не било спорно и целта му била да бъде извършена проверка дали е налице спор между заявителя и длъжника относно вземането, за което била издадена заповедта. На длъжника била предоставена възможност да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение и производството да се развие в спорно, като в рамките на исковия процес страните можели да развият всичките си фактически и правни доводи.

Неоснователни били и доводите на въззивника, че заповедта за изпълнение била нищожна, тъй като вземането не било индивидуализирано съобразно указанията, дадени с ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС. Видно било приложената към исковата молба заповед, че процесното вземане било определено както по основание, така и по размер. Не били ангажирани доказателства от Х. В. Г., че било налице такова разминаване между направеното искане и издадената заповед, които да обосновавали нищожност на постановения акт. В случай, че съдът бил постановил акт, който не бил съответен на направеното искане, то той щял да бъде бил недопустим, а не нищожен и съответно този порок не можел да бъде релевиран в рамките на исково производство по чл. 270, ал. 2 от ГПК.