Решение № 106 от 20.04.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 106 гр. София, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Петя Хорозова

Иванка Ангелова при участието на секретаря Силвиана Б. Шишкова като разгледа докладваното от Бонка Йонкова Касационно търговско дело № 20258002901157 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (НББАЗ) - чрез процесуален представител адвокат, против решение № 58 от 04.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 503/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново, с което след отмяна на решение № 374 от 05.07.2024 г. по гр. д. № 12182024 г. на Окръжен съд - Велико Търново в обжалваната пред въззивната инстанция част е осъдено сдружението - касатор да заплати на Б. Д. В. на основание чл. 511, ал.

3 вр. ал. 1 , т. 2 КЗ и чл. 86 ЗЗД сумата 50 000 лв. (разлика над присъдените от първата инстанция 30 000 лв. до претендираните 80 000 лв.) - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени по повод причинената при ПТП на 13.11.2022 г. смърт на Димитър Петров Тренков (баща на Б. В.), ведно със законната лихва от 27.08.2024 г. до окончателното плащане. С въззивното решение е осъдено Сдружение „НББАЗ“ да заплати държавна такса върху уважената част от иска в размер на 3 000 лв., както и сумата 1 300 лв. на адв.

Ж. Димова - възнаграждение за оказано безплатно процесуално 1 представителство по чл. 38 ЗА на Б. В..

В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържат се оплаквания, че в резултат на едностранна и неправилна преценка на свидетелските показания и на установените от тях факти въззивният съд е определил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в завишен размер от 200 000 лв., несъответстващ на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД; че съдът е възприел безкритично показанията на свидетелите, част от които нямат непосредствени впечатления от отношенията между ищцата и нейния баща, и въз основа на тях е достигнал до неправилен извод, че са доказани по-големи от обичайните за случай на загуба на родител морални болки и страдания, с оглед на които се дължи обезщетение в твърдения от ищцата размер - 200 000 лв., вместо в определения от първата инстанция справедлив размер - 150 000 лв.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Б. Д. В. - чрез процесуален представител адвокат, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба и за оставяне в сила на обжалваното с нея решение. С отговора е поискано присъждане на разноски.

С определение № 3210 от 12.11.2025 г. решението на Апелативен съд Велико Търново е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното :

Производството пред Окръжен съд - Велико Търново е образувано по искова молба на Б. Д. В., с която е предявен иск против Сдружение „НББАЗ“ за заплащане на сумата 80 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпени от ищцата вследствие смъртта на нейния баща Димитър Петров Тренков, причинена при ПТП на 13.11.2022 г., ведно със законната лихва от 27.08.2024 г. до окончателното плащане. В исковата молба е посочено, че след подадена съгласно чл. 380 КЗ претенция ответникът е заплатил доброволно обезщетение в размер на 120 000 лв., което е недостатъчно да репарира в пълен обем понесените от ищцата 2 болки и страдания от внезапната загуба на баща й, и че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на сумата 200 000 лв.

Първоинстанционният съд е квалифицирал иска с правно основание чл.

511, ал. 3 вр. ал. 1 , т. 2 КЗ и след преценка на доказателствата по делото и на фактите, които е приел за установени въз основа на тях, се е произнесъл, че справедливото обезщетение, което се дължи на ищцата за претърпените от смъртта на баща й неимуществени вреди, е в размер на 150 000 лв. (76 693.78 евро). Предвид безспорния по делото факт, че преди завеждане на делото ответникът е заплатил доброволно на ищцата обезщетение в размер на 120 000 лв. (61 355.02 евро), съдът е уважил иска за сумата 30 000 лв. (15 338.75 евро) и го е отхвърлил като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 80 000 лв. (40 903.35 евро).

Сезиран с въззивна жалба от ищцата, Апелативен съд - Велико Търново е отменил първоинстанционното решение в обжалваната отхвърлителна част и е осъдил Сдружение „НББАЗ“ да заплати на Б. Д. Вачева обезщетение за претърпените от смъртта на баща й Д. Т. неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. (25 564.59 евро), ведно със законна лихва от 27.08.2024 г. до окончателното плащане.

При постановяване на решението си въззивният съд е приел за установени предпоставките по чл. 511, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 КЗ за ангажиране на отговорността на Сдружение „НББАЗ“ за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на Д. Т., причинена вследствие реализирано на територията на Република България ПТП от водач на товарен автомобил (признат за виновен с влязла в сила присъда), обичайно намиращ се в Република Турция, застрахован по международната система за автомобилна застраховка „Гражданска отговорност“ - „Зелена карта“, сключена със застрахователно дружество без кореспондент на територията на страната. Пред въззивната инстанция не е съществувал спор, че освен изплатените преди завеждане на делото 120 000 лв., ответникът е заплатил на ищцата и присъдените с влязлата в сила част на първоинстанционното решение 30 000 лв. или общо сумата 150 000 лв. За да се произнесе по единствения спорен във въззивното производство въпрос - за справедливия размер на дължимото обезщетение, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели В. А. и Т. Т. (очевидец и 3 пострадал при същото произшествие). Свидетелските показания са преценени като обективни и въз основа на тях е направен извод, че с оглед установеното действително съдържание на отношенията между ищцата и нейния баща, тежестта и продължителността на понесените морални болки и страдания от внезапната му смърт и цялостното неблагоприятно отражение на събитието върху живота на ищцата последната има право на справедливо обезщетение в размер на 200 000 лв. При определяне на обезщетението въззивният съд е взел предвид възрастта на ищцата към момента на инцидента - 50 г., възрастта на починалия - 74 г., както и неговото обществено положение и репутация на уважаван треньор по карате. Изложени са съображения, че определеното съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и указанията в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС обезщетение следва да служи единствено за репариране на понесените неимуществени вреди, а не да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалите лица, което налага отчитане и на обществено - икономическите условия в страната към датата на настъпване на произшествието. Позовавайки се на официални данни от НСИ (размер на минимална и средна работна заплата, годишен общ доход средно на лице от домакинство) и на високите нормативно определени лимити по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдът е заключил, че обезщетението от 200 000 лв., от което следва да се приспаднат вече изплатените 150 000 лв., е адекватно на претърпените неимуществени вреди и ще ги възмезди справедливо.

Решението на Апелативен съд - Велико Търново е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по преценения като значим за изхода на спора правен въпрос как следва да се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт при предявен иск по чл.

511 КЗ.

Отговор на поставения правен въпрос се съдържа в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд, с което са дадени задължителни указания относно критериите, които следва да се съблюдават от съдилищата при определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди от деликт, в т. ч. и в случаите на причинена смърт на друго лице. В т. ІІ на постановлението е разяснено, че понятието 4

„справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението.

Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС общи критерии момент и обстоятелства, при които е настъпила смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Изброените критерии са възприети и доразвити в практиката на ВКС, създадена при действието на чл.290 ГПК (решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 50104/23.02.2023 г. по т. д. № 1689/2021 г. на ІІ т. о. и др.), която се придържа към разбирането, че задълбоченото изследване на общите и на специфичните за конкретния спор факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, е гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД - справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди; За целта не е достатъчно в мотивите към решението си съдът да посочи формално обстоятелствата, които съобразява при прилагането на чл. 52 ЗЗД, а е необходимо да изложи съображения относно тяхното значение за размера на обезщетението. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения (напр. решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и др.) е прието, че удовлетворяването на изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, съгл. чл. 266 във вр. с § 27 ПЗР на КЗ (отм.), съответно чл.

492 КЗ, доколкото те служат като ориентир за общественото разбиране за справедливост по време на проявление на неимуществените вреди.

Въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и в противоречие с константната практика на ВКС по приложението на чл. 52 5

ЗЗД, а изводите на въззивния съд относно справедливия размер на дължимото от касатора - ответник обезщетение за неимуществени вреди са необосновани и формирани в нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

За доказване на исковата претенция ищцата е ангажирала гласни доказателствени средства и в производството пред първата инстанция са разпитани свидетелите В. А. и Т. Т. (очевидец и пострадал при същото произшествие). Свидетелят В. А. е заявил в показанията си, че познава ищцата от залата за карате на нейния баща Д. Т. - известен треньор по карате в гр.

Хасково и в цяла България; В залата, която посещавал повече от 10 години, тренирали неговите деца и той често виждал ищцата там да идва да тренира и да се разтоварва в свободното си време; Отношенията между ищцата и нейния баща били добри, тя се грижела за баща си, който страдал от диабет, носела му храна, двамата общували като баща и дъщеря; Докато синът на ищцата бил малък, баща й помагал в отглеждането му и го тренирал, а по-късно внукът участвал в тренировките на малки деца в залата на дядо си; По сведения, получени от съпруга на ищцата, след загубата на баща й тя се затворила в себе си, приемала успокоителни. Впечатленията на свидетеля са, че преди смъртта на бащата ищцата била по-усмихната, но след това се променила и не била така контактна, както преди; На погребението била „ни жива, ни умряла“, съпругът и синът й буквално я носели. Свидетелят Т. Т. е депозирал показания, че познава ищцата покрай Д. Т. - негов треньор по карате, един от основоположниците на карате в България, много влиятелен човек, известен с постиженията си и с успехите на спортистите си, всеотдаен приятел и готов да помага на всеки, който има нужда от помощ; Ищцата имала свое семейство - съпруг и син, и не живеела в дома на баща си, но тренирала в неговия клуб и поддържала постоянна комуникация с него; По време на произшествието свидетелят пътувал заедно с Д. Т. и веднага след като ги приели в болница, ищцата отишла там и в продължение на десет дни останала неотлъчно при баща си, докато настъпила смъртта му; След смъртта на бащата ищцата рухнала, била много нещастна и „адски тъжна“, в деня на погребението не можела да говори, а повече от половин година след това психическото й състояние било много лошо - затворила се в себе си, плачела постоянно. Според свидетеля бащата и ищцата, която е негово единствено дете, са имали много здрава връзка и поради това ищцата понася много тежко загубата на баща си, не може да преодолее скръбта.