Решение № 976 от 23.12.2024, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 976 гр. гр. Хасково, 23.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Антония Сл. Бузова като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20245640102067 по описа за 2024 година

Предявени са при условията на обективно и субективно пасивно съединение установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ от Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, адв. Д.В.М. от АК – Пловдив, против „Аксес Файнанс“ АД, град София, ЕИК 207140327, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Балша“ № 1, бл.9, ет. 2, представлявано от Ц.П.К. и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к. Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от П.Б.Д.

Ищцата твърди, че е страна по Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от *** г., сключен с първия ответник „Аксес Файнанс“ АД, по силата на който получила заемна сума в размер на 1000 лева, при общо дължима сума с лихва 1229,64 лева, при срок на кредита от 12 вноски. Съгласно чл.3 от този договор ищцата се задължава в срок до пет дни, считано от датата на сключване на настоящия договор да предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: - Едно физическо лице; банкова гаранция с бенефициер - одобрено от Заемодателя Дружество – Гарант.

Във връзка с чл.3 от Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от *** г., ищцата сключила с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД договор за предоставяне на гаранция № *** на същата дата. Възнаграждението за поръчителя било в общ размер на 516,48 лева или 43,04 лева за всяка вноска.

Поддържа се в исковата молба, че Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от 1

*** г. е нищожен основание чл. 26 ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл. 19 ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК, както и че договора за предоставяне на гаранция № *** е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2, вр.с чл. 19 ал.4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП, като се излагат подробни съображения в тази насока.

В процесния договор била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. В посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на възнаграждение за поръчителство, не ставало ясно, дали същото е включено в ГПР, изобщо липсвала информация, какво точно е включено в процента на ГПР. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо.

Тези съставни елементи обаче в случая оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на такса гарант. Не можело да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради това Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от *** г. бил нищожен поради неспазване на изискването на чл. 11 ал. 1 т.

10 от ЗПК.

Освен това, посочената годишна лихва в договора за паричен заем, не било ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин ищцата била поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11 ал.1 т.10 ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.

Съгласно чл.19 ал.1 ЗПК и § 1 т.1 ЗПК, заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, 2 известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Доколкото сключването на договора за поръчителство било въздигнато като елемент от сключването на договор за паричен заем, без когото последният не може да бъде сключен, било налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Така, със сключване на договора за поръчителство се целяло да бъде заобиколена разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като с него не се целяло реално обезпечаване на договора за кредит, а допълнително оскъпяване на договора, допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което от своя страна водело до недействителност на договора за заем и договора за поръчителство. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.ЗЗП.

Поддържа се в исковата молба, че клаузата на чл.3 от Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от *** г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 ЗЗД, чл.143 ал.1 ЗЗП и чл.146 ЗЗП. Чл.3 от договора предвиждал, че за да бъде отпуснат кредит е необходимо да се сключи договор за поръчителство, и то с избрано от заемодателя дружество. Сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за отпускането на кредита, което ако не бъде осъществено, нямало да бъде отпуснат последния. Посочената клауза водела до нееквивалентност на насрещните престации. С оглед тази конкретна преценка, се правел извод, че клаузата на чл.3 от договора за заем е нищожна, доколкото с нея ищцата се задължавала да сключи договор за поръчителство, и то с предварително избрано дружество, чието възнаграждение било в размер на 40% от отпусната сума. В тази връзка, клаузата на чл.3 от договора противоречала на добрите нрави. Наред с това, процесната клаузата била нищожна като неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП. Същата била във вреда на потребителя и не отговаряла на изискванията за добросъвестност. Водела до неравновесие в правата на страните. Посочената клауза не била формулирана по ясен и недвусмислен начин /чл.147 ал.1 ЗЗП/ и разглеждана сама или в съвкупност с договора за гаранция /поръчителство/ не позволявяла на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл.143 ал.2 т.19 ЗЗП. Клаузата на чл.3 била нищожна на основание чл.146 ал.1 ЗЗП, тъй като не се явявала индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП. Тя била част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл била и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

3

Според ищцата, сключеният Договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г. също бил нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД, както и на основание чл.26 ал.1 пр.2, вр.с чл.19 ал.4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП. В случая била налице нееквивалентност между насрещните престации, тъй като сумата, която се претендира чрез договора за предоставяне на гаранция била в размер на 516,48 лева и съставлявала допълнителна сума, в размер на над 50% от сумата на отпуснатия кредит от 1000,00 лева. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост, който бил застъпен застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Отделно от това, тази сума се заплащала без ищцата да получава нищо насреща, напротив същата била принудена да сключи договор за предоставяне на поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество „Файненшъл България" ЕООД, за да му бъде отпуснат заем. Тоест чрез договора за предоставяне на поръчителство се стигало единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 50 %, без каквато и да е насрещна престация.

Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с втория ответник „Файненшъл България" ЕООД бил нищожен и поради това, че се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона, на основание чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД, вр. чл.19 ал.4 ЗПК. В настоящия случай, възнаграждението, което следвало да се заплати по този договор в размер на 516,48 лева, следвало да бъде отразено в определения ГПР. То по своята същност представлявало разход по кредита, който е бил известен и е следвало да бъде включен в ГПР. Договорът за предоставяне на гаранция бил недействителен и на основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19 ЗЗП.

По тези, подробно изложени в исковата молба съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от *** г. и на Договор за предоставяне на гаранция № *** от *** г., а при условията на евентуалност – да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл.3 от Договор за паричен заем А1 Бърз кредит № *** от *** г.

Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв., за което е представен списък по чл.80 ГПК.

В едномесечния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК са депозирани писмени отговори на искова молба от страна на двамата ответници по първоначално заявените претенции, като всеки от тях оспорва предявените спрямо всеки един от тях установителни искове.

Ответникът „Аксес Файнанс“ АД не оспорва, че на *** г. ищцата Т. М. М. е сключила договор за кредит „А1 Бърз Кредит" № ***, съгласно който й е отпуснат потребителски заем в размер на 1000,00 лева, като същата се е задължила да го върне на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 102,47 лева. Считано от 29.08.2024 г. обаче, въз основа на сключен договор за цесия, кредитор не бил ,,Аксес Файнанс" АД, а „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК 203670940. Съгласно сключения договор „Аксес Файнанс" 4

АД упълномощило „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, от негово име да уведоми длъжниците, за прехвърлянето на техните задължения по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, в частност да уведоми и ищеца. С оглед на това ответникът „Аксес Файнанс“ АД счита, че ищцата е надлежно уведомена за извършената цесия. Към настоящия момент „Аксес Файнанс" АД не разполагало с информация за размера на задължението на ищцата, нито за статуса му. Потвърждава единствено, че към 29.08.2024 г. ищцата не е изпълнявала редовно задълженията си по договора за кредит, което довело до обявяване на предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора за кредит и в последствие задължението било цедирано на посоченото по-горе дружество. В тази връзка е направено възражение за недопустимост на предявения иск, по което съдът изложи мотиви по-горе, по каква причина го възприема за неоснователно.